Постинг
25.10.2017 13:53 -
Погледнато от страни...
Погледнато от страни...
Светът мълчи, пиян от празни хора.
Светът тежи от глуха тишина.
Отдавна е забравил да говори
и с празен поглед крачи във нощта.
Да пушеше – запалил би цигара.
Поседнал би за малко този свят.
А после би подскочил към простора
и би се влюбил в някоя звезда.
Но той върви към своето си нищо,
с ръце в джобовете и шапка на главата.
Сърцето му отдавна е разнищено.
Светът е вълк. И вие към Луната.
написа caribiana на 16.12.08
Как идват, всъщност, нощите...
Това Небе е скрило в свойта къща
тетрадките на всички ветрове.
Привечер любопитно ги разгръща
и тайните им стихове чете.
И на прозореца му капе восък
от бяла свещ, непалена със дни.
А на Земята и изглежда, просто
че късен дъжд отново я вали.
Но кой да знае, че чете Небето
поезия от вятър и вода?
И после дърпа плътната завеса,
превръщайки свещичката в Луна...
написа caribiana на 15.12.08
По следите на дъждовната нощ...
И стъпките на нощите
умеят да са светли...
Когато шепнешком
задъхан дъжд вали,
загледай се във локвите
и там ще ги откриеш –
проблясват в здрачината –
изпадали звезди.
Тръгни след тях по дирята.
Изобщо не е страшно.
Нощта не ходи никога
по плашещи места.
Тя скита се замислена
по гърбавите улички.
А сутрин се стопява,
самотна, на брега...
написа caribiana на 15.12.08
Онемелите дни /които обичам/
Мълча понякога. Понякога мълча...
Когато думите са призрачно-прозрачни,
умират, уморени от това,
че не умеят нищичко да значат.
Тогава слушам звуците на нощите-
заспали птици в скъсано небе.
Тогава ставам като празна поща –
писма не чакам. Не пиши. Недей.
Единствено с Луната си говоря.
Тя става мъж. Побъркан цигулар,
приседнал до комина, най-отгоре,
с разстроена цигулка от мъгла.
Лъкът е дим, издишан от комина.
Мелодия от пепел ли звучи?
По устните ми пада вкус на Зима.
И за това сега ми се мълчи...
написа caribiana на 13.12.08
Светът мълчи, пиян от празни хора.
Светът тежи от глуха тишина.
Отдавна е забравил да говори
и с празен поглед крачи във нощта.
Да пушеше – запалил би цигара.
Поседнал би за малко този свят.
А после би подскочил към простора
и би се влюбил в някоя звезда.
Но той върви към своето си нищо,
с ръце в джобовете и шапка на главата.
Сърцето му отдавна е разнищено.
Светът е вълк. И вие към Луната.
написа caribiana на 16.12.08
Как идват, всъщност, нощите...
Това Небе е скрило в свойта къща
тетрадките на всички ветрове.
Привечер любопитно ги разгръща
и тайните им стихове чете.
И на прозореца му капе восък
от бяла свещ, непалена със дни.
А на Земята и изглежда, просто
че късен дъжд отново я вали.
Но кой да знае, че чете Небето
поезия от вятър и вода?
И после дърпа плътната завеса,
превръщайки свещичката в Луна...
написа caribiana на 15.12.08
По следите на дъждовната нощ...
И стъпките на нощите
умеят да са светли...
Когато шепнешком
задъхан дъжд вали,
загледай се във локвите
и там ще ги откриеш –
проблясват в здрачината –
изпадали звезди.
Тръгни след тях по дирята.
Изобщо не е страшно.
Нощта не ходи никога
по плашещи места.
Тя скита се замислена
по гърбавите улички.
А сутрин се стопява,
самотна, на брега...
написа caribiana на 15.12.08
Онемелите дни /които обичам/
Мълча понякога. Понякога мълча...
Когато думите са призрачно-прозрачни,
умират, уморени от това,
че не умеят нищичко да значат.
Тогава слушам звуците на нощите-
заспали птици в скъсано небе.
Тогава ставам като празна поща –
писма не чакам. Не пиши. Недей.
Единствено с Луната си говоря.
Тя става мъж. Побъркан цигулар,
приседнал до комина, най-отгоре,
с разстроена цигулка от мъгла.
Лъкът е дим, издишан от комина.
Мелодия от пепел ли звучи?
По устните ми пада вкус на Зима.
И за това сега ми се мълчи...
написа caribiana на 13.12.08
ДА ДОСТИГНЕШ СВЕТЛИНАТА - ТАНЯ И...
СПАСКА ГАЦЕВА - СТИХОВЕ ЗА ПРОЕК...
ДОЙДОХ СИ ВЕЧЕ - СПАСКА ГАЦЕВА
СПАСКА ГАЦЕВА - СТИХОВЕ ЗА ПРОЕК...
ДОЙДОХ СИ ВЕЧЕ - СПАСКА ГАЦЕВА
Няма коментари