Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.04.2012 21:22 - Гилгамеш - героят, който търсел безсмъртието
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 6454 Коментари: 0 Гласове:
11

Последна промяна: 29.05.2013 18:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image

Тази преразказана древнобулгарска легенда от шумерите, където се преплитат няколко персонажа от тенгрианската митология, достигнала до нас благодарение на клинописното писмо и глинените плочки от знаменитата библиотека на Ашурбанипал. Но преди да се запознаем с нейното съдържание нека си припомним фрагмент от оригиналния мит за алп Самар( Гюлджимеш - Гилгамеш):

 

"...Кул Гали записал един интересен мит за Самар-Тюрк, когото го изобразявали и като прекрасен юноша-багатур със седем плитки и цвете в ръката. Плитката и житния клас българите наричали с думата-соб/други фонетически форми-чуб, тоб/, това означавало още и „прекрасен мех”. Белката отначало я наричали собол. По-късно това название преминало към днешното животно собол. Най-добрите соболи българите докарвали от  една Сибирска река и я нарекли-Соболска. /оттук днешното и име Тобол/. . .

Веднъж злият дух Шурале унищожил дърветата около главния източник за вода, и на земята настъпила суша. Отначало Туран се опитала да уговори Кувъша да освободи източника в замяна на каквото поиска, но напразно. Тъй като Шурале искал невъзможното-Трона на Царя на духовете Ута/Ура/. Тогава Ур помолил Кубара да накаже наглеца.
Кубар
ударил една мълния на Шурале, но само му избил единия зъб. На Кувъша(Хумбаба) веднага му изникнал друг зъб, а избития паднал на земята и се превърнал в чудовищен бик с медно туловище-еднорог. Еднорога веднага се спуснал към близкия град на елбирите с намерение да го стъпче и унищожи. Тогава се намесил сина на Самара, Боян-Аудан. Той преградил пътя на чудовището, но то го хвърлило във въздуха и решило да го набучи на рога си. Докато Енкей("Енкиду") падал, еднорога му стъпкал вълчата шапка, и с това ядосал алпа Бури.
Той станал
невидим и натиснал рога на чудовището към земята. Аудан паднал невредим и насякъл еднорога на части, след което накачил тези части на свещенното дърво. Самар щом узнал за случилото се, качил се на коня си и препуснал на бой с Шурале. На него му се удало да го посече и после да го накълца на части. Тези парчета после отново се превърнали в Шуралета, също толкова зловредни, но много по-малки и страхливи. А Самар от радост се напил от освободения извор на живота. Само че той бил отровен от Шурале и Гюлджимеш("Гилгамеш") заспал. Преди него пила от източника и Туран(точно тя играе ролята на "Ищар"), която дошла да го види и също заспала.
Боян
дочакал да долетят гарваните и се обърнал към алпа Гарван(Мардукан) с молба за помощ.
Гарвана заедно с жена си Чак-Чак отнесли багатура в чудната долина Басан, където той наскубал жива трева-просо. От просото Боян направил напитката на живота/жива вода-боза/. С нея оживили извора на живота и пробудил от вечния им сън Самара и Туран. Но силата на просото стигала само до есента, когато Самар отново заспивал.
И затова всяка година алпа Гарван и
Чак-Чак, през пролетта му донасят жива вода и го събуждат. . ."

В легендата за Гилгамеш се преплитат, наслагват и разменят ролите и персонажите , но това не намалява нейната значимост и дори и придава  самобитност и собствен чар... :


image

Управлявал град Урук героят Гилгамеш. Боговете го били надарили с необикновена сила и чудна красота. Високо била вдигната главата му, не вървял той а летял из Урук и умело въртял оръжието си в боя. Нямал равен на себе си Гилгамеш, а и не знаел как да употреби силата си. Буйствал и карал жителите на Урук да работят непосилно. Недоволни, те отправили гореща молба към боговете да ги избави от него. Чул ги Ану - върховният бог на Небето, и заповядал на великата богиня Аруру да сътвори герой, подобен на Гилгамеш, с когото той да се състезава, за да се укроти буйното му сърце, та Урук да си отдъхне.
"Умила Аруру ръце, откъснала глина,
На земята я хвърлила,
Изваяла Енкиду,юначен мъж създала."

И заживял Енкиду заедно с животните в степта. Тялото му било покрито с козина, косите му дълги като на жена и гъсти като житни класове. Не пазнавал Енкиду нито хората , нито света. Помагал на животните, спасявал ги от ловците и от примките им. Един ловец решил да го примами в града, за да не пречи Енкиду на ловците да ловят дивеч. Той завел в гората хубавицата Шамхат. Енкиду се влюбил в нея, напуснал зверовете, облякъл се в дрехи, поселил се в селото на овчарите и започнал да пази стадата им от хищните зверове.
Научавайки за славата и силата на Гилгамеш, Енкиду решил да премери силите си с него. Отишъл в Урук. Хората, като го видели, се зарадвали, че се е явил съперник на техния цар и повелител. Започнали двамата юначни мъже да се борят. Най-после Енкиду укротил буйството на Гилгамеш. Проникнати от взаимно уважение поради силата и храбростта си, те сключили съюз за вечна дружба и се побратимили. Заживели като родни братя. Но тъжен бил Енкиду защото стоял без работа и чувствувал, че силата му отпада. Тогава Гилгамеш предложил да отидат на планината Ливан, да убият чудовището Хумбаба, което пазело кедровите гори и да доставят строителен материал на населението на Урук. Дълго време Енкиду увещавал другаря си да не предприема такъв поход, защото познавал силата на Хумбаба:
"Хумбаба-ураган е неговият глас,
Устата му-пламък, диханието-смърт!
В боя несравним е ударът на Хумбаба"
Но непреклонен Гилгамеш му отговаря:
"Кой, другарю мой,
От хората е подобен на боговете?
Само боговете живеят под слънцето вечно!
А на човека са му прочетени дните.
Каквото и да направи, напразно е всичко!
Ако падна аз, славата ми ще остане -
"Падна в бой Гилгамеш
Със свирепия Хумбаба!"

Майсторите на Урук изработили оръжие за двамата смели мъже, старейшините им дали напътствия, а майката на Гилгамеш направила жертвоприношение на боговете.

image

Двамата герои се отправили на път. Достигнали планината, където обитавал Хумбаба. В жесток бой те убили чудовището и благополучно се завърнали в Урук.
Тук обаче Гилгамеш оскърбил жестоко богинята Ищар. Разгневена тя отлетяла на Небето и убедила боговете да изпратят в Урук огнедишащия небесен бик, който с едно дихание умъртвявал стотици хора. Но Гилгамеш и Енкиду убили и него. Ищар оплакала смъртта на бика и проклела Гилгамеш. Разгневен, Енкиду изтръгнал вътрешностите на бика и ги запратил в лицето на Ищар с най-груби думи. Докато юначните приятели празнували своята победа, боговете решили, че заради тази своя дързост Енкиду трябва да умре.
Страшна мъка налегнала Енкиду. Потънал той в тежък сън. Гилгамеш не се отделял от леглото му. Утешавал го и му напомнял извършените подвизи. Но все по-тъмно ставало лицето на Енкиду и най-после сърцето му спряло да тупти. Гилгамеш заплакал и занареждал, "както орел запищява за своята орлица".
Гилгамеш оплакал горчиво приятеля си и му устроил тържествено погребение. Тъгувайки за Енкиду, той бил обхванат от тъжни мисли: "Защо човек трябва да умре? Нима смъртта е неизбежна?"
Плаче горчиво за своя приятел Гилгамеш:
" Така ли трябва да умра и аз като Енкиду?
Отчаяние в сърцето ми заседна.
Боя се от смъртта и бягам в пустинята."

Решил да отиде при своя прародител Утнапищим, който бил преживял всемирния потоп и гибелта на човечеството и бил причислен към боговете, та от него да узнае как да избави хората от смъртта.
Тръгнал Гилгамеш да търси Утнапищим. Преодолял много трудности. Наближил планината Машу, чийто връх достигал небосвода, а полите и били в преизподнята. Хора-скорпиони пазели нейния вход, но Гилгамеш ги склонил и те го пуснали да премине през земните недра. Минал Гилгамеш и през вълшебната градина на боговете, където по дърветата вместо плодове цъфтели скъпоценни камъни и отишъл при богинята Сидури. Тя го увещавала да вкуси от земните радости , вместо да дири вечния живот. Боговете го предупреждавали,че е безполезно да търси вечния живот, но той продължил пътя си. Ур-Шенаби го пренесъл със сал през "водите на смъртта" и Гилгамеш най-после достигнал "острова на блажените". Тук той намерил оцелелия от потопа Утнапищим и го запитал как може човек да намери вечен живот. Мъдрия Утнапищим му отговорил:
" Какъвто баща и майка са те създали, такава е твоята съдба, не щади човека неукротимата смърт."
Той му обяснил, че няма нищо вечно на земята: не са вечни домовете, които строим, ни раздялата между братя, ни омразата между хората. Не е вечно пълноводието на реките, нито реенето на водното конче над високата тръстика.
" Боговете ни отреждат смъртта и живота, но деня на смъртта не ни дават да узнаем!"

Огорчен, Гилгамеш го запитал защо той е безсмъртен, когато те двамата по нищо не се отличават. Тогава Утнапищим му разказал за потопа и за решението на боговете да погубят цялото човечество. Разказал му как добрият бог Еа, повелителят на водата, му съобщил решението на боговете и го посъветвал да си построи ковчег-кораб и да се спаси в него от водите на потопа.
" Натоварих го с всичко, каквото имах,
натоварих всичкото си сребро,
натоварих всичкото си злато,
Натоварих всичките си живи твари,
Качих на кораба семейството и рода си,
Добитъка и полските зверове."

Утнапищим подробно разказал на Гилгамеш историята на потопа и как боговете, умилостивени от принесените жертви, решили да запазят живота на спасилия се от потопа герой. За да не нарушат клетвата си, те му дарили безсмъртие и го причислили към боговете.
Утнапищим предложил на Гилгамеш да се опита да надвие съня, тогава може би ще може да победи смъртта. Но човешката природа надвила и умореният от дългите скитания Гилгамеш както си седял, заспал тежък сън. Най-после Утнапищим му открил, че на дъното на морето има растение, което не дава вечен живот, но дава вечна младост. Гилгамеш се спуснал на дъното на океана и извадил оттам чудното растение. Щастлив, тръгнал обратно за родния Урук. Искал да зарадва народа си, като му даде това чудно растение. Но когато Гилгамеш и спътникът му Ур-Шенаби се къпели в реката, змия грабнала чудотворното растение. Оттогава змиите почнали да хвърлят кожата си и да се подмладяват, а хората да стареят, без да могат да се подмладят.
Дълго и горчиво оплаквал Гилгамеш загубата на разковничето на вечната младост и своя напразен труд. Но когато се доближил до града Урук и видял гордо издигнатите му стени от печени тухли - рядкост за онова време, радост нахлула в сърцето му.
"Човек е смъртен - мислел си той - но човешките дела са безсмъртни, защото те остават в паметта на поколенията."
Горд с всичко, което е извършил, той се обърнал към Ур-Шенаби и му казал:
" Качи се, Ур-Шенаби,
И премини по стените на Урук.
Разгледай основите, огледай тухлите.
Не са ли това изпечени тухли
И не са ли положени стените
От седемте мъдреци?"

Така завършва поемата за Гилгамеш - героят търсил безсмъртието.
А който е прочел нещо от първите постинги в този блог веднага се е сетил за какво и за кого се отнасят последните думи на шумерския герой Гилгамеш...
В поемата е скрит и дълбок смисъл: животът отсъжда на човека и дружба и любов, и мъжествени дела, но и неизбежна смърт.

Човекът е смъртен, безсмъртни са делата
му.


image




Следва продължение







Гласувай:
11
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 3346250
Постинги: 505
Коментари: 2296
Гласове: 2898
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30