Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.06.2012 18:57 - АНГЕЛ ВОЙВОДА
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 5935 Коментари: 5 Гласове:
10

Последна промяна: 13.02.2016 10:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ШЕСТА ЧАСТ


Всеки с дерта си, Ангел с гайдата

...Ангел си няма стара майчица,
Ангелова майка Стара планина...

image

Един от малкото паметници на Ангел войвода днес...Макар до нас да са стигнали сведения ,че обичал да си бръсне главата и си оставял чумбас (в нашия край му викали - чумбер, но в още по-старо време, интересно е че тази "прическа" се запазила най-дълго именно в родните места на Ангел войвода.)Но и така да е, пак благодарнсти за паметника!

Когато Петракоолу в Станимака попитал на една гощавка Ангел войвода кое му е най-мило и драго, хайдутинът тупнал шарената торба с гайдата и рекъл: "Ей тая раздумница, че сетне Стойко Чакъргьозлията."
Колкото странно да звучи, вярно е, че гайдата е имала - речи го - съдбовно значение в живота на легендарния хайдутин. Първо на първо заради гайдата бил той принуден да побегне в гората ненавършил още 18 години. Баща му го бил проводил козарче у Алиша Пехливан беоглу в Семихча(Клокотница - в средновековието - аула Кутар). Там един от бейските овчари, ведър бездетен човек, много се привързал към черноглавото пъргаво "овне", както наричал Ангела заради обичая му да се бие с глава, и му направил малка гайдица от ярешка кожа, обнизана с мъниста и кокалено ручило. Оттук нататък "Овнето" не се разделило вече с гайдата. Надувало я докато пасло през деня козите из дъбравите край Семихча, не я оставяло и вечер в бейската сая. За няколко месеца така изпекло занаята, че старите гайдарджии му сторвали път, когато в неделен ден ергенашите го викали да им посвири на хорото.

image
Ангелов камък. Над с.Семихча(Клокотница), използван по-късно като наблюдателен пост за местността от дружината.

Неделните хора много привличали Ангела, едно заради свирнята, и друго - там могъл да повиди семихчанските момичета и особено едно Гинче с мъхнати бузи и калаени обецички, по което най-бягали очите му. Но пречели козите. Коравият хляб и соленото сирене не додявали на малкия козар, но му додявало, че няма кому да остави стадото, за да свири. Старият овчар веднъж-дваж го отменил, но с един-два пъти Ангел не могъл да се насити. Тогава започнал да затваря козите сами и скритом да идва в Семихча, за да надува на попрелките своята гайда писана. тия похождения на заергенилото се "овне" са щели може би да останат в тайна от улисания в разкош и забавления Алиш бейоглу, но една нощ вълци нападнали оставените кози и изтръшкали три-четири яловици. Прямият Ангел обадил на агата всичко, както си било, и предложил да заплати тая загуба от годишния си "хак"(годишната заплата), но разлютения Алиш не обърнал внимание на това и подложил Ангела на страшно наказание. Бой с пръчки? Жив обесен? С пранги в "хапсията"? Не! Всичко това коравият Ангел леко би понесъл! По заповед на Алиша арнаутинът-телохранител повалил козарчето на семихчанското хорище, накарал го да налапа ручилото на гайдата и заповядал на циганина Али бабаджан да я надува, докато "кипнат" Ангеловите гърди. Моми , момци, всички били повикани да дойдат, за да видят как надува циганинът техния гайдарджия под коляното на арнаутина.
Ангел няма да забрави това.
Няма да забрави и Алиша, но за това - сетне. След наказанието на семихчанското хорище той има само една грижа: да остане прав, да не залитне. В колибата на Тозлук баир, ще полежи, докато стихне парливата болка в гърдите му, и една нощ ще разлае кучетата през Гарваново за татарсьой. В родното Татаркьой той няма да се спре: с мащехата си много-много не се имат, сестричето му е още малко. Ангел отива право на бейската воденица в "Хъл кая", където баща му е воденичар.
За бай Стояна идването на сина му е добре дошло: времето - есенно,- мливари много, той-накуцва. Воденичарят си познава стоката и дори непопитва защо синът му е напуснал али бия и от какво са му тия сини петна по шията. А и синът не е от тия, които ще разкажат какво е правил и какво ще прави. Гората е окапала, мъглите пълзят по реката - студени, гъсти, и решителният разговор между двамата се отлага за през май.
Една майска вечер, когато във въздуха се носи опиянителния дъх на прясна шума и мокри камъни, те двамата сядат да вечерят с наловена в домузлука пъстърва. Рибата е добре препържена и вкусна, но на Ангел дип не се яде - все поглежда някак гузно встрани, където тихия повей на вятъра шумоли в разлюлените габри и мисли като как да каже на баща си, че не иска да слуша вече как му викат гяур и да го псуват, че е решил да хване гората с аркадаши, "където няма обиди и където на юмрука се плаща с куршум". Раздигат трапезата и бащата посяга за гайдата, но Ангел го спира:
- Чакай, тате! - хъка-мъка изказва му това, което току що е премислил.
Бащата, сключил вежди, гледа втренчено сина си:
- А сетне?
- Сетне ще затъкна един нож на кръста, ще взема една пушка, па ако иска, нека турчин да ме напсува.
Очите на сина зловещо святкат, плещите му аха да цепнат отеснялата абица, на горната му устна се е закъдрил черен мъх.. "Пък и време му е - мисли си бащата, - на тия години бях, когато Ахмеда от Язлъ искаше да ме дере с кремък. Само че не хванах тогава гората, а дойдох да облизвам тука емениите на Шефкъ бей. Нека да върви поне той! Да плати за тоягите, дето ми отпраха гъжвалиите, пък и за него си!"
Когато тръгва, Ангел взима на баща си гайдата. Неговата, с ушичките и кокаленото ручило, е останала в Семихча у арнаутина. Бащината му гайда не е като неговата гиздава, но затова пък ручилото и протръбява издебело като вятър в петмезчийско гърне и прави хубаво "исо" на жалните родопски песни, които Ангел свири из пловдивските кръчмарници, докато дири дружина за в гората. И с тая гайда, която кара да праскат оканиците по масите, която развързва езиците и прави хората да се "сдушват", намира двамина верни другари - Стойко Чакъргьозлията и Стоян Узунбойлията. Тримата излизат на Белочерковската "Баш мандра" в Родопите, въоръжени с по едно старо, намерено с триста зора шишане и по един ятаган на кръста. Разбира се и с Ангеловата гайда, която скоро ще потрябва на хайдутите не само за жални, но и за весели песни на гощавка в колибата на един каракачански кехая.
Каракачанския кехая, наричан Яни, Ангел и другарите му случайно виждат да върви след овцете - отчаян, почти разплакан.Запитват го защо е толкова побледнял и омърлушен и каракачанинът им разказва, че трима тъмръшки помаци идвали почти всеки ден да му взимат по три-четири тлъсти овни, да го нудят за пари, а сега пък на единия от тях се поискало да вземе сестрицата му Еленица, за да я води "кадъна в дивото село Тъмръш".
- Че на това се намира колай - рекъл младият войвода Ангел. - Ще му дадем на тоя една "кадъна", овни и пари колкото иска, ти само дай знак, когато дойдат, да знаем кои са.
На кехаята светнали очите. Кротнал той стадото на поляната, атримата хайдути легнали в едни храсти и зачакали с носочени шишанета да се появят тамръшките безделници. Гайдата Ангел оставил на каракачанина: щом съгледа разбоъниците, да я надуе и засвири "Овенчо, вакъл камътан". След малко, ето че тримата помаци развели ямурлуци откъм Бяла черква. Писнала гайдата, треснали три пушки едновременно и тримата разбойници паднали. След това веселби, гощавки, наздравици - не могли възрадваните каракачани да се отблагодарят на своите освободители. Ангел през всичкото време надувал своята мешинена раздумница, карал гайдуницата да приплаква какви ли не песни. А сестрицата Еленка седяла диванчапраз пред гостите, със спуснати мигли и поруменели бузи и час по час им подавала чутурата с вино. "Нека ме сега тя черпи, пък аз ще и свиря идното лято на сватбата" - вричал се Ангел и никак не му идвало на ума, че идното лято той ще свири на такава една "сватба", та косите на другарите му ще настръхнат.
Идното лято на Баш мандра хайдутите се събират вече седмина, Ангел е прекарал предрешен като каракачанин в Димотика, а Стойко и Стоян - в Пловдив, откъдето довели още четирима жадни за мъст юнаци. Това е вече една хайдушка чета, на която войвода е Ангел.

image
Връх Драгойна над родното село на войводата

Първата му войводска заповед е: "Към Драгойна!", към лесистия оня връх над родното му Татаркьой, откъдето ще връхлети за отмъщение върху Алия Пехливан бейоглу и другите. Първата му работа е да надуе бейоглу, както е надувал него, само че не с гайда, а с духалото в собствената му ковачница в Семихча. След това ще се разправи с Таралята, един разбойник кърджалия, комуто насипал в гърлото една зобилница крадени ирмиличета. След това посплашил татаркьойските бейове да отпуснат коляно от раята. Щом турчин започвал да шета из селата за баници и кокошки, причаквал го на някой кръстопът и го давал курбан на гарваните и лисиците.
Разчуло се името на Ангел войвода. Дружината му се увеличила още с трима. Засумтели турците, завалели оплаквания при хасковския каймакамин, че един"гайдарджи башия" не ги оставя спокойно да си гледат чифлиците и кефа, а пехливаните му висят като сополи на Балък пазар и не се помръдват.
По това време полицейски началник в Хасково е бившият кърджалия, свирепият арнаутин Алиа. За опитния в такива работи Алиа да хване Ангел с неговите десетина другари е нищо работа и той се врича на камакамина да им удари прангите.
На 16 юни 1831 година Алиа се отправя с 20 души конници по пътя за Хасковските бани, накипрен на алестия арабски кон с развеяно арнаутско наметало. На баните слиза да пие кафе. Неколцина раи развеждат коня му и го разстриват, докато Алиа, мълчалив и мрачен въздимява чибучката. След това поема за Буково. Пътят е пуст. Шпионите са му донесли, че до хайдутското сборище във Василичковата кория има не по-малко от четири часа път. Всичко живо се е изпокрило при новината, че страшният Алиа е тръгнал по хайдутска диря. Затова той много се изненадва, когато при Узун дере зачува гайдарджийска свирня на сватба. Сенчестият път лъкатуши край един брестов гъсталак и сватбари не се виждат, но свирнята все по-ясно се чува. "Машаллах - сучи мустак Алиа, - за хайдути сме тръгнали, а ето сватба. Дано има и булка!" - Алиа посбутва коня и вижда от завоя седнал край пътя да свири сам гайдарджия.
"Гърбът му е широчък, тъкмо за тояги" - помисля разочерования полицейски началник и похваща бича, но гайдарджията така се е унесъл в свирнята, че дори не забелязва приближаването му. щом се изравняват обаче с водача на конниците, той изведнъж се изправя, оставя гайдата и се отправя към Алиа - поприведен, с леко полюляваща се походка, и докато арнаутинът да разбере какво става, хваща юздата на коня му и гласът му прогърмява вледеняващо и страшно:
- Даврамаин (стой на място)! Къде отиваш и кого търсиш?
Алиа все още има кураж да побара ножа, но брестовите гранки наоколо се разлюляват и той с ужас забелязва дулата на десетина пушки, насочени към него и дружината. Ръката му се отпуска отмаляла, разбира, че е попаднал в хайдушка пусия, и ченето му - о срам и ужас! - ченето му ситно заиграва. ще не ще трябва да каже, че е тръгнал да търси Ангел войвода.
- Аз съм Ангел, защо съм ти, казвай! - пита страшният човек със сключени вежди и зловещо вперени очи.
Алиа се понавежда към него и шушне пребледнял като платно: "Убий ма, но не ма прави за резил...ще ти кажа." След таво слиза кротко от коня, отмахват се настрани и му разказва, че той е човек, длъжен да преследва хайдутите, но че сега, след като го е видял, той му дава арнаутската си беса, че никога вече няма да го преследва.
Какво са си приказвали още двамата - не се знае, но е известно, че Алиа се върнал жив и здрав в Хасково, че е останал верен на своята дума, дори помагал на Ангел с тайни сведения. И дълго не се явил в Хасково кой да преследва Драгойновския войвода, а започвал ли някой да я кара на "кестерме", напомняли му да "крутува, ако не иска да му засвири на сватба гайдарджибашията".
И съгледниците си Ангел подбирал така, че да си разбират не само от приказките, но и от гайдите. Двамата му най-верни другари и съгледници били гайдарджията Дяко в Хасково и Гоче Гайдарджията от Кору чешме. Дяко е вършил хубава работа на Ангела, защото често го викали по селата на сватби и кръщенки да свири и могъл да научава всичко, каквото ставало из хасковската кааза.
С Гоче много си хубаво уйдисвали гайдите. На Гоче била по-"каба" гайдуницата му, топена в зехтин, а самият той бил толкова встрастен, че когато захванел да свири, свирел мижешком и нищо не чувал, та жена му, за да го повика, трябвало да разлюлява над главата му един клопатар. Затъжело ли му се на Ангела да чифтоса гайдата, отивал в Кору чешме и започвали с Гоче по цели нощи да свирят.
Мъка ли някаква имал да гаси войводата с тая гайда или си му е било подадене, не се знае, но е известно, че с гайдата веднаж спасил в Мурат кория живота на дружината. И станало това ето как: когато наплашил Ангел турците в Хасковско и умирил каазата, когато нямало какво повече да прави там и с кого да си премерва силите, обърнал очи към Одринско. Веднъж отишъл преоблечен там, прошетал селата и разбрал, че и неговите кърджалии в Хасковско не са цвете за мирисане, но одринските бейове ги превъзхождат в лошотията, и в кръвнишките си наклонности. Най-пищяло тамкашното население от арнаутите, управители на бейските чифлици, които да имало как от "яйце вълна да стрижат". Върнал се Ангел при дружината си в Драгойна и оттам изпратил писмо на одринския Вали паша с предупреждение да посвие юздите на бейовете, инак той самия ще стори това. Писмото на Ангела не произвело никакво впечатление на пашата и Ангел се видял принуден да поведе дружината си нататък. Отправил се направо за кешанското село Сюлюткьой, където в местността Алтън дере бил чифлика на Хакъ бей. Ангел нападнал чифлика и пленил двамата Хъкъбееви нагледници арнаути, известни в оня край със своята жестокост към раята. Пленниците били заведени в Мурат кория, осъдени и посечени. Докато траял обаче хайдушкия съд, петстотин души войска, изпратена от Хакъ бея, обсадила корията и захванала битка с хайдутите. Десетина срещу петстотин...но тези десетина се прицелват с такава точност, че държат на почетно растояние войсковия кордон. Едно сам обезпокоява войводата: до вечерта имало много време, а барутниците им били вече празни! Как да позабавят атаката на войската, за да дочакат единствения свой съюзник - нощната тъмнина? След малко един хайдутин се поизправя и се провиква, за да го чуят турците:
- Слушайте, правоверни, какво ще ви каже Ангел войвода! Оставете ни рахат да си допием мастиката и да изкараме войводската песня, а след туй, ако е рекъл бог, ще ви се предадем.
На Джелал бинбаши, който командувал аскера, много се иска живи да завлече в Одрин прославените хайдути и се съгласява: "Какво пък, щом е за една песен - нека я изпеят." Аскерлиите оставят пушките и отриват зазноените чела. От Мурат кория две-три гайдуници просвирват за нагласа и след малко три гайди - Ангеловата, на Дяко и на Спиро Македончето подхващат кротко и равно песента за Ангел войвода. Отначало Ангеловата джурица "води", ручилото на Дяко я "подпира", а Спиро Македончето приглася. Сетне гайдуниците и на трите заситняват към високите места на песента, впират като че в небето и млъкват изведнъж, за да дадат воля на ручилата в тъжните и притъжни места в песента, където се говори, че Ангел си няма стара майчица, че неговата майка е Стара планина. На това място десетина юнака дружно запяват, десет пресъхнали от жегата гърла нареждат думите на песента:

...Ангел си няма стара майчица,
Ангеле де, войвода де...
Ангелова майка - Стара планина,
Ангеле де, войвода де...


Говори се, че това "Ангеле де, войвода де" е донадено към песента там, в Мурат кория, зада стане по-дълга, че вместо по веднъж, певците го повтаряли по три и четири пъти, да има време да се отморят гайдите, да извърви слънцето своя небесен път и да отстъпи на спасителната нощ.
Турците не забелязали тая хитрост, толкова и те самите били улисани в песента, че им се искало никога да не свърши тя, та не разбрали кога уникнало слънцето и в Мурат кория се проснали дългите сенки на вечерта. Най-сетне безкрайната войводска песен е свършена. Настъпва тишина и в тишината прозвучава от към турска страна глас:
- Хайде, бабаитлар, нали щяхте да се предавате?
- Казахме, ако е рекъл бог, а той още не ни е проводил хабер - чува се подигравателен глас от шумата. Ядосаният бинбашия командува огън, но е вече късно: сенчестия гъсталак скрива дружината от очите на аскера. След малко ноща припада и я прави съвсем невидима. Аскерът се оттегля на почивка, остават само караулните, но те не попречват на дружината да се измъкне от Мурат кория и да изчезне в лесистите височини на съседния Сакар даг, който приютява хайдутите като в майчини скути.



Следва продължение










Гласувай:
10
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bven - Поздрави за хубавата поредица!
20.06.2012 21:55
http://wikimapia.org/19451271/bg/%D0%9A%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB-%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B0
Това е снимка на Кулата на Ангел войвода в Араповския манастир.
цитирай
2. atil - Благодаря, може да я ползвам в сл...
20.06.2012 22:08
Благодаря,може да я ползвам в следващата част! Мислех да напиша поне за петима човека, но ще видим..То хайдутството на практика пак си е една доста малко известна част от българската история.
цитирай
3. starotomagare - Чудесна поредица
21.06.2012 19:27
Преди време спорих в нета с един(мисля ,че не му беше много чист косъма )за точноста на дългоцевите пушки от това време .Стана въпрос за пушката на Филип Тотю която видях на ловното изложение в Пловдив през 1981г.Зная ,че войводата не я давал даже за нарезна и я използвал дори за точен лов от растояние на зайци.Моя опонент явно се вбесяваше от споменаването на Филип Тотю а и изобщо за хайдутите(за това мисля ,че не му беше чист косъма)и дрънкаше ,че тези оръжия били отчайващо неточни.Радвам се да виждам статии които показват обратното за да се гордеем с делата на прадците си напук на всички които искат да ни унизяват.Благодаря за положения труд и очаквам продължение на поредицата.
цитирай
4. atil - Това е дълга и интересна тема за о...
23.06.2012 20:45
Това е дълга и интересна тема за оръжията и признавам ,че ми една от слабостите..!Притежавам известни познания и умения, но и в тази област "всезнайковците" се подвизават явно и допълват баламосванията на гражданското общество...В старите тюфекчийници е имало нещо като стандарт и серийно производство,но са се правели и оръжия по поръчка. Чието качество не подлежи на съмнение и днес такива образци са много скъпи сред ценителите и колекционерите. Не става въпрос да се спори за предимствата и недостатъците на гладкоцевното и нарезното оръжие, но че от старите пушки е имало образци които са стреляли изключително точно и надалече това всеизвестен исторически факт. И тук не става въпрос за мускети и шишанета, които са си имали своето приложение също. Много зависело от познаването на оръжието и опитността на стрелеца.Нужен е бил окомер за горно мерене за надалече, да се определи посоката на вятъра и т.н.Сега с модерните карабини с оптика всеки може да се прави на стрелец ,но с такава пушка - бойлия, въпросния спорещ с вас сигурно трудно би произвел и изстрел а не да умери нещо. В зависимост от целта тя още трябва да се напълни ,ръчно и то по съответния начин със съответната доза барут и т.н.
цитирай
5. netii - Много увлекателно пресъздадено. ...
27.06.2012 10:02
Много увлекателно пресъздадено. Браво.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 3459078
Постинги: 508
Коментари: 2329
Гласове: 2933
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031