РЪКОПИСИТЕ НЕ ГОРЯТ - Блог на Валентин Иванов - АТИЛ :: АНГЕЛ ВОЙВОДА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

21.06.2012 15:10 - АНГЕЛ ВОЙВОДА - 2

Автор: atil Категория: История

Прочетен: 5810 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 08.04.2023 20:06

СЕДМА ЧАСТ

Какво пее книжката

...Ангел си няма дребни дечица,
Ангелови деца - дребни куршуми,
дето ги праща, работа му вършат
работа му вършат - никога не лъжат...

С Хакъбеевите арнаути Ангел лесно се справя, но не тъй лесно ще му е да сплаши големите изедници с власт и влияние в Одринско - наемателите на десятъка(основно турци от еврейски произход, които откупували данъка на християнското население). Това не били търговци да ги причакаш на някой кръстопът и да обърнеш джобовете им в хайдушките гугли, нито пък обикновени пакостници турци да им засечеш пътеките и да ги изправиш пред хайдушкия съд.
Наемателите на десятъка били редки, важни птици, които си седели обикновено в Цариград, а работата им по събирането на данъка вършели техни въоръжени хора. Така събирал десятъка в Одринско Мушон бей. Той имал под ръка една арнаутска шайка, която ходела от село на село, пребивала един-двама и заставяла сплашеното население да стисне очи и начете в скута на арнаутския чаушин каквото той поисквал. В село Сулиманлар един беден селянин се позовал на рабошите, но веднага бил повален и пребит с опакото на ятаганите. Когато коджебашинът(кметът) на селото отишъл заедно с други селяни да се оплачат на Мушон бея в Цариград, той им отвърнал с думите:"Мирна главица - здрава гъзица" и дал им с това да разберат, че той не само знае, но и сам покровителствува тоя начин на събиране на десятъка, който връщал в касата му двойно и тройно заплатения на султана откуп на данъка.
И субашията в Кърджали дигнал рамене, когато се явила делегация пред дивана му: "Какво да сторя на Мушон бея - рекъл той, - кога пият с везирина от една чаша кафе?" Тръгнали сулиманларци покрусени към своето село и по пътя разказали тук и там на кои високи порти хлопали, откъде какво им отвърнали, докато се намерил един въглищарин от Мандрица да им даде ум: "Вървете - подучил ги той - на връх Драгойна, покачете се на най-високото и викайте бога колкото ви глас държи. Пък сетне елате да поприказваме!" Отчаяният коджабашин и другарите му без друго не смеели да се върнат в селото и заминали за Драгойна, изкачили се и поревали в един глас: "Боже, боже -е-е-е, къде си, боже! Боже, боже-е-е-е, къде си, боже, да ни видиш на какъв сме хал!" Викали така, докато прошумели около тях храстите и се явил един мъж, със сключени черни вежди и ятаган на кръста: "Защо викате бога? - попитал ги той. "Че кого да викаме, като ни субашата, ни везиринът може да ни помогне" - отговорили му те и разправили патилата си. "Аз не съм бог - рекъл непознатият, - но имам вземане-даване с архангелите, ще питам дали не ще се намери и на вашата болка лек. Хайде сега, вървете си, пък по Петровден ( случката на Драгойна била по Гергьовден) пак елате да ми разкажете избистрила ли се е хавата!"
Може и тоя разказ, излязъл от устата на ангеловия хайдутин дядо Желю Тянев от Станимака, да има и мъничка притурка ( това за повикването на бога и пр.), но в това, че сулиманларци се оплакали на войводата, няма никакво съмнение, защото само няколко дена по-късно виждаме Ангела на път за Цариград.
Пътят му е през Одрин, Димотика, Гелибол - за малкото пристанище Чанак кале. Пътуват трима: той и двамата най-първи негови другари, двамата бивши пловдивски градинари Стойко Чакъргьозлията и Стоят Узунбойлията, преоблечени като устовски калайджии. На Чанак кале една лоша среща ги кара да бързат към пристанището. Един хасковски кундуруджия ги е познал и "калайджиите" са принудени да побързат. В бързината те не успяват да забележат, че гемийката, на която са се качили, не е за Цариград, а за Бруса. Узнават това, когато платноходката вече пори вълните за отсрещния малоазиатски бряг. Калайджиите се споглеждат и след малко влизат в капитанската кабина, връзват капитана и излизат с пищови в ръце. Пасажерите са предупредени, че гемиата ще плава за Цариград по една бърза работа, която не търпи отлагане, а три-четиримата матроси - заставени да я обърнат в желаната посока.
В Цариград от гемийката слизат трима джелепи(търговци на добитък), с фесове и дънести шалвари, наемат първия файтон, който се изпречва пред очите им, и се изгубват в кривите улици, преди да е станало известно на пристанищните власти морското покушение.

Два-три дена "джелепите" обикалят града, питат, разпитват, докато най-сетне намират Мушон бея на Златарската чаршия, където евреинът има сарафски магазин. Да пребият очилатия сарафин в дюкяна, за тримата хайдути не е мъчно, но работата не е само в това - да го накажат, а да вземат ограбеното злато и да го върнат на сиромасите сулиманларци. Това е вече една по-тежка и рискована задача, защото предвидливия Мушон не държи своето злато в дюкяна, а да се проникне до касата му, трябва да се мине през една винаги залостена порта, да се отключат три-четири стаи в една съвсем непозната къща, пълна със слуги и слугини, да се отключи най-сетне една желязна каса - работа немислима за хора хайдути, които не познават касоразбиваческите похвати. Цяла една вечер тримата другари кроят и мислят как да свършат "работата" на Мушона, докато най-сетне се споразумяват върху един план, в който грубата сила е оставена за последно действие на драмата.
На заранта те влизат в сарафския магазин на евреина с предложение да сменят за пари сребърни и златни предмети, които носят в един чувал. Евреинът е готов да разгледа стоката, но калайджиите са нещо гузни, като да им е неудобно да става тая работа публично. Мушон разбира, че това ще да са крадени вещи и ще може да ги вземе на безценица, затова кани тримата продавачи да минат вечерта у дома му, разбира се - с чувала, за да свършат работата.
Вечерта хайдутите отиват, слугите ги въвеждат в господарското писалище, Мушон бей им заповядва да донесат кафе и повече да не го безпокоят. Щом останали сами, дебеловратия калайджия сложил по средата на стаята чувала и започнал да го развързва. Любопитния Мушон вече изпъвал тънката си шия и очаквал с вперени очи да блесне донесеното сребро и злато, когато Стойко изведнъж го заклещил с широката си лапа през устата и с един удар на коляното го свалил на килима. Открили му тогава защо са дошли и поискали да им каже къде е скрил ключа на касата. Евреинът привидно кимнал в знак, че е съгласен, но щом махнали кърпата от устата му, напънал се да вика за помощ и да не бил Стоян, който го ударил с калаената мастилница, работата щяла да вземе съвсем друг обрат. Ударът се оказал смъртоносен и хайдутите сами трябвало да намерят ключа на касата, съдържанието на която изпразнили в чувала. След това си излизат "по живо по здраво", изпратени от слугите чак до пътната врата, и същата нощ напущат Цариград на път за Куруджийския Хисар край Хасково, където са си дали среща с дружината. Пътят до Куруджийския Хисар не ще да е толкова лек, колкото си мислят тримата "архангели", които отново са сменили калайджийското с джелепско облекло, защото Мушон бей се оказва наистина везирски дост и мерките, които властите вземат за издирването на "разбойниците", са изключителни.Още призори Плевенският и Одринският вилает получават телеграфическо нареждане да направят всичко възможно за залавянето на неизвестните престъпници. Караулите се усилват, по крайселските пътища се разполагат башибозушки засади, конни заптии и сеймени патрулират по мостове и кръстопътища и правят невъзможно движението през деня. Затова пък тримата хайдути лежат денем в крайпътните храсталаци, по житата и царевиците, а ходят нощем. Така успяват да се доберат невредими до Куруджийския Хисар край Хасково, където ги чака дружината.
Голяма е радостта на войводата и двамата негови помощнищи, че са дошли най-сетне в родната планина, че мгат да хвърлят запарилите ги джелепски шалвари и да надянат своята опната хайдушка руба. Радват се и хайдутите, че са дочакали жив и здрав войводата с байрактаря и се канят хубава веселба да си направят тоя ден. Те не знаят, че одринският валия е узнал дирите им и 1200 души конници вече заграждат издалече Куруджийския Хисар.
Когато обглежда човек местността около Куруджийския Хисар - гола като бръсната, със самотно извисилата се чука по средата, - не разбира как са могли да бъдат обградени, без нищичко да доловят. но не трябва да се забравя, ч някога местността не е била гола, а гориста, че настъплението е поверено на кадрови офицер бинбашия, който прави един огромен кордон около хисара и се готви да нападне хайдутите заедно със стеклия се от съседните села башибозук. Бинбашията, който се вглежда напред, за да открие враговете, е готов да командува "атака", когато вместо хайдути от храсталаците се изтърсва с бяла кърпа в ръка един върлинест младеж. Той размахва кърпата и се отправя точно срещу него. "Какво са решили хайдутите, да се предадат ли?" - недоумява бинбашият. Това не знае дори този, който идва срещу аскера, със сигурна и весела походка на човек, тръгнал да направи една хубава разходка до поляната. Тоя сърцат хайдутин - Слави - има от войводата само една заръка: жив или мъртъв да срещне бинбашия и да му предаде една мъничка записка, надраскана в последната минута.
Уплашил ли се е Ангел войвода от многобройната конница, та иска да преговаря, или иска да си послужи с някоя хитрост като в Мурат кория? - Нито едното , нито другото: Ангел не знае що е страх, нито пък разчита на хитрост. Залегнал зад един дънер с пушка в ръка, той държи под око поляната, където са се развърнали готовите за бой ескадрони, повече зачуден, отколкото смутен, как са могли турците да довлекат толкова войска и башибозук на това отгоре, без караулните му нищичко да забележат. "Разхлабили са се, докато ме е нямало - мисли си войводата, - трябва да им набия чемберите. Дано само Славчо свърши работа и Калинка не излъже."
В това време Славчо наближава отсреща, като маха с ръце, за да се види, че не носи никакво оръжие. Въпреки това трима конници го посрещат на стотина крачки и го карат да обърне джобовете на абата. След това пущат хайдутина напред, като че са го пленили след тежък и преславен бой.
Джелал Ахмед, наречен още Карагюзел бинбаши, дочаква необикновения пратеник с голямо достолепие. Медногривият кон под него се вълнува сякаш повече, неспокойно се мести от крак на как и бинбашият едвам успява да поеме "пусулката", която пратеникът на хайдутите му подава след обичайните поздравителни думи. Докато големият воински началник наглася книжката на малко далекогледите си очи, Славчо се отместя настрани и се обръща с лице към възниския баир отсреща, където са останали недопечените чевермета и дванайсетината негови другари. "Ще стане ли магията, която ще разкъса стоманения пръстен около тях, или..." Той не успява да довърши мисълта си: синьо облаче замъгла храстите отсреща, чува се гърмеж и хрътката в краката на бинбашиевия кон пролайва. Карагюзел бинбаши свежда очи от писмото и вижда как куршумът е опърлил козината и от челото до опашката. Адютантът на Джелал Ахмед прави неочаквано движение като за подаване на команда, но началникът му махва с ръка да почака. Нов гърмеж сваля този път позлатения полумесец на войсковото знаме. Карагюзел бинбаши е привидно спокоен, но книжчицата в ръцете му леко потреперва. Секунда-две той мисли с такова напрежение, че вената му на челото пролазва като жива и пак чете прочетената вече книжчица: "С първия куршум ще умеря хрътката, с втория - полумесеца на знамето, а с третия, ако не върнеш аскера - твоята глава". "Трябва да се е примерил вече проклетият хайдутин" - минава вледеняваща мисъл през ума на Джелал, изправя се като изхвърлен от пружина на стремената, поизвръща глава към стълпените зад него конници и с ясен и висок глас подава команда за връщане.
Поляната затреперва от конски тропот и пред смаяните очи на башибозука конницата на Джелал Ахмед бинбаши започва да се изтегля по пътя за Хасково, оставяйки на поляната сдупчиния полумесец на войсковото знаме.
Когато Куруджийският Хисар е вече зад гърба на войската, един от старшите офицери, сънаборник и приятел на Джелал, приравнява своя кон с неговия и шепнешком го пита: "Кажи за бога, какво пее книжката?" - "Че всичко се оправя, само пробита глава не може - философски отговаря Джелал Ахмед и потупва приятеля си по рамото: - Довечера мастиката е от мене, живея втори живот !"
След първото изумление башибозукът се окопитва и започва да обстрелва Куруджийския Хисар. Хайдутите отговарят рядко, но всеки изстрел оставя на полесражението един убит. Стрелбата е така дяволски точна, че обезкуражава дори и най-запалените бабаити. Обсадното положение се запазва през целия следобед и настъпва ноща, когато преоблечени като даалии хайдутите успяват един по един да се измъкнат от Хисара и хващат пътя за спасителния връх Драгойна.
На Драгойна заморените от битката хайдути се разполагат на зелената морава и преброяват златото на Мушон бея, от което по-късно ще върнат на сулиманларци взетото със заръка: да знаят, че "над каймаками и субаши, над паши и везири има Ангел войвода".