Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.06.2012 16:02 - АНГЕЛ ВОЙВОДА - 3
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 9700 Коментари: 7 Гласове:
6

Последна промяна: 13.02.2016 10:30

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ОСМА ЧАСТ


Между калимавката и ятагана


...Ангел си няма млада булчица,
негова булка - дълга свещица...


Шест години след битката в Куруджийския хисар през 1847 година Ангел войвода изчезва. Мълвата пропълзява отначало между българите, а по-сетне я научават и турците. Да беше някъде убит войводата - властите биха протръбили надлъж и нашир, да е по градищата, все някой щеше да го види. Дружината вече я няма. Хадутите са се пръснали, та се не знаят един с един. Бабаитите започват да вдигат глава, арнаутите развяват фустанели из селата, но всичко е още плахо, не се знае да не връхлети орелът изневиделица, да не е това затишие някакъв капан.
Минават дни, месеци. Ангел отникъде не се обажда, като че е потънал в дън земя и никой освен Гоче гайдарджията в Кору чешме не знае, че страшния хайдутин е свалил войводските си дрехи, разпасал е ятагана и седи в една килия на Хилендарския манастир в очакване да бъде въведен в монашество. Две цели нощи се е мъчил нещастният Гоче да убеди своя приятел, че това е лудост и съсипия за християнството, но хайдутинът си е оставал на своето: "Има ли грях - трябва и покаяние." Този грях отравя сърцето на Ангела от самия ден на покушението и го кара хиляди пъти да си припомня случката с всичките и ужасни подробности.(Покушението трябвало да се извърши срещу Изет бей, но в закритата каляска вместо него се оказала жена му - кърмачка по това време. От надупчените и гърди войвода видял да изтича мляко и кръв и това го потресло допълнително...)
Хаджи Йероним, комуто е предаден новият послушник под настойничество, е човек разумен, патил. Дванайсет години е скитосвал той като таксидиот на манастира да проси милостиня и събира поклонници: минал е поробена България надлъж и нашир и знае, че едвам ли ще се намери друг като Ангела да накара свирепите кърджалийски бейове да скимтят в краката му като слепи кученца.(Затова по всички възможни начини е отлагал подстригването му за монах и постоянно го убеждавал да се откаже...)
През 1848 година Възкресение се пада в началото на април, а в края на март подрасникът и расото на бъдещия монах са ушити. Готова е и калугерската му капа. Главата на Ангел си е бездруго едра, а и майсторът направил капата по-широчка, та е станала като шиник. Когато я пробват на Ангела, хаджи Йероним се разсмива истински: "Големичка е, но не знам дали ще похлупи един войвода". Ангел разбира накъде бие наставникът му ,но мълчи. Та нали смирението ще е отсега първата му добродетел? Тъмните сенки под очите му издават обаче и други неизказани думи, неизречени мисли и те са такива, че дори на хаджи Йеронима не смее да ги повери.(Получавал "хабери" по вятъра, миризмите от гората му говорели.., а всяка вечер сънувал кошмари - всичките му сънища оставали недовършени. Защото по едно и също време при него идвали трима дрипави селяни, застават напреде му и мълчат.)
"Защо сте тука? - пита ги Ангел, но те мълчат."Неми ли сте, бе? - повтаря им той, но те мълчат. - неми ли сте, какви сте, дяволите да ви вземат, кажете за какво сте тука!" - вика той вън от себе си, че не са го оставили да си досвири песента, но те седят и не проговарят, с вперени в него жални очи, каквито имаха сулиманларците, когато дойдоха да се плачат от Мушон бея.
Само единият от тях се приближава, разтваря уста и Ангел вижда с ужас, че е с отрязан език. "Езиците им отрязали, пък аз свиря!" - скача той ужасен и вика хайдутите, вика, а глас не излиза и се събужда целият облян в пот.
Една седмица преди неделята, определена за въвеждането на Ангела в монашество, хаджи Йероним, го съветва да излезе от манастира, за да си вземе сбогом с "белия божи свят". Удобен случай за това е великденският събор в хилендарската местност "Аязмото", където от незнайни времена този ден жителите на съседните гръцки и български села се събират на курбани, молебствия и веселби.
На уречения ден Ангел облича за последен път мирските си дрехи, слага си утеснелия калпак, напъхва една кесия в пояса - да се намира за милостиня, и се отправя към мястото на събора - една поляна в околностите на Хилендар, заобиколена от свежозелени храсти, с китка дъбови дървета, където се намира един параклис.(По средата на пътя случайно или не го настига една полупразна кираджийска бричка със също такива като него сборяни от островите. Имало и една стара жена с дъщеря си Каля.Тя седяла от лявата му страна от време на време се докосвали а на всеки завой от нея идвал полъх на ливанто и девича гръд...Брадата му скривала издайническото багрило на срама, но главата си усещал замаяна като от пол ока сливова. По едно време тя си изтървала шамията ,очите им се срещнали...Ангел не издържал дал един бешлик на кираджията и слязъл да върви пеш.)
Когато пристига на "Аязмото" събора е в разгара си: курбаните разсипани в белите бакърчета и яденето е започнало. Поляната е цялата напъстрена с черги, на които са се разположили празднично облечените съборяни. Около чешмата са се струпали любопитни дечурлига и "поглъщат" с очи пъстрите гиздила, свирчици и играчки, надонесени от солунските праматари.В навалицата сноват елбасански бозаджии, битолски просяци, калугери, мустакати пандури, а по-настрана - гайдарджии просвирват гайдуниците и сглашат гайдите на хоро. Нататък се отправя и Ангел: ако не може да свири, да се наслуша поне на гайда, че тогава божието - богу.
Гайдарджиите са четирима: - трима с бозави потури и червени пояси и обветрени лица са очевидно смолянски зидари, дошли да земнат някоя парица и с гайдите, а четвъртият - седи някак настрана - с широкопола сламена шапка, гъста брада и каракачански шал, увит около врата му. Гласът на неговата гайда се сторва на Ангела като да му е познат, но една ли две ли гайди има на тоя свят, които може да си приличат. И все пак, когато една развеселена ергенска тълпа локорчани завличат смолянските гайдарджии да им свирят на хоро, Ангел не отива с тях, а остава да послуша брадатия. Той така хубаво засвирва Момчиловата песен, че скоро около него става плет. Една пъстра и весела компания устовски абаджии застилат край него своето чердже и бакъреното тасче вино започва да минава от ръка в ръка. В ръката на послушника то се задържа малко повече: "Сетньо сбогом без глътка вино - не е сбогом! А на такава песен върви дори цяло тасче". Виното е от стар мавруд. Такова вино е опитвал Ангел само в Станимака у Костадина Ганьоолу. На такова вино те свириха и пяха на прощаване неговата войводска песен. Дали брадатият не би могъл да му я изкара? Чернобрадия хилендарски послушник разтласква тълпата, навежда се пред гайдарджията и му слага една лира на коляното:
- Ако знаеш песента за Ангел войвода - карай!
Гайдарджията не вдига очи към тоя "оварда", който го е дарил по царски, прибира лирата в пояса и надува гайдата. Мелодията зазвучава дивна и сладка, бърза и страшна, ту сурова, ту нежна, безбрежна като изпепелената от пролетното слънце беломорска шир. но ето, спира гайдуницата, попритихва ручилото и брадатия запява песента:

Ангел си няма стара майчица,
Ангелова майка - света девица,
Ангел си няма млада булчица,
Ангелова булка - дълга свещица.


Брадатия послушник възпира дъх да чуе по-добре не се ли лъже, но думите са от ясни по-ясни: гайдарджията така натъртено ги изговаря, като че пирони забива. Свири и продължава да отпява:

Ангел си няма дребни дечица,
Ангелови деца - ситни бройници,
де седне, стане, все тях пофане,
брои, премята, дору се скинат,
а пък раите пъшкат и гинат,
Ангеле де, войводо де.


"Бре-бре-бре-е-е-е" - провикват се развеселените устовски абаджии и единият от тях вади из пояса пищова си да гръмне, но висок кокалест овчар отмахва ръката му.
- На такава песен - не с пищов, а така! - слага той дъбово листо на свитата лява ръка, удря с дясната и се чува звук на пробито листо при всеобщия смях на стълпените сеирджии. Тоя звук Ангел усеща като звук на плесница. Кръвта нахлува в главата му и очите му заблестяват. Той вади цяла кесия от пазвата, слага я - не, удря я па-скоро в коляното на гайдарджията и гласът му глухо, нотвърдо прозвучава в настъпилото гробовно мълчание:
- Цяла кесия - ако изкараш правата песен, войводската!
- Тази е правата! - упорства гайдарджията, без да погледне дори кесията. - Онази е стара!
- Свири, ти казвам, дяволе гнидав!...Старата песен е правата! - вика дебеловратият послушник с пълно гърло и пестниците му застрашително се свиват.
Свадата привлича още съборяни: дълговрати паликарета протягат любопитно шии, две-три фустанелки сеприлепят дорупалинскитее чешири на устовци, но това сякаш не засяга стария гайдарджия: минутка-две той гледа право в очите настръхналия чернобрад послушник, без капчица уплаха, а след това спокойно и някак натъртено отговаря, за да го чуят всички:
- Щом ти човече божи, казваш, че старата песен е правата - нея ще свиря. И за това не ти ща пари - връща му той кесията и запява истинската войводската песен. Съборът, празничните пъстрила, хората, параклисът и хоругвите - всичко пред очите на бъдещия калугер изчезва и заедно с думите на песента се връща в пълната си власт и прелест седемнадесетгодишен хайдушки живот. Изведнъж той се навежда, взима гайдата от брадатия, сяда на моравата и сам запява с него своята хайдушка песен

...Ангел си няма стара майчица,
негова майка - Стара планина...
Ангел си няма млада булчица,
негова булка - тънка му пушка.
Ангел си няма дребни дечица,
негови деца - ситни куршуме...


Ангеловият хайдутин - дядо Желю Тянев от Станимака, твърди, че хаджи Йероним нарочно повикал от Кору Чешме Гоче гайдарджията, преоблякъл го, преправил го и го накарал да засвири гайда на събора, сигурен, че при своята разходка из събора бившия гайдарджибашия ще се окачи най-напред на гайдите, че там ще чуе своята нова песен и ще се засрами най-сетне от намерението си да смени ятагана с калимавка. Мже и така да е! А може всичко да е станало и без предварителна нагласа. По-важното за нас е да знаем,че тази среща с брадатия гайдарджия изиграва решаваща роля. Там още бившия войвода се среща с дошли на събора хасковски поклонници и там той научава, че турците отново са притиснали народа, палят и бият, глобят и грабят, а хората само въздишат за ангела и се заслушват: Няма ли пак да пукне пушка откъм Драгойна, няма ли да приплющи червения байрак, няма ли да шетне по селата великденската новина : "Ангел си е тука", за да отдъхне старо и младо.
Научил и други неща, които го развълнували: тамръшките помаци запалили мандрата на неговия пръв приятел и ятак от Станимака Костадин Ганьоолу. Костодинче Сарафоолу притеснявал сиромашията. Кел Паско от Хасково като събирал десятъка, взимал неправедно по шиник  и "дин", т.е. по една добавка за дъното на шиника. Там, още на събора, Ангел накарал един каракачанин да му остриже брадата и власината, а след това се върнал в Хилендар да се сбогува с хаджи Йероним: "Аз ще остана тук да се моля за твоите грехове - рекъл калугерът на войводата, - пък ти си гледай хайдутлука и за другия свят кахър не бери!"

image

През 1850 година лятото Ангеловата дружина сякаш отново "възкръсва", току речи, в същия състав. Една от първите му работи е да причака в реката между Козлука и Кара алан Кастадинче Сарафоолу от Станимака, удря му 50 сурови тояги, взема му 250 турски лири и го пуска със заръка: ако иска - пак да граби сиромашта. Хванат е и Кел Паско от Хасково. Турят го в един хамбар и цала нощ отгоре му насипват ръж "да се насити на ръж", за да не закача повече сиромашията. Пускат го на заранта полумъртъв от страх с клетва, че никога вече няма да взима повече от потребното, че взетото ще върне на ограбените. След това неизвестно защо Ангел заминава за Средногориете, където води битка с пловдивския Емин ага, разбива го и се връща в Тъмръшко да накаже тъмръшкия дерибей Хюсеин ага.(Това е вече в края на лятото и Ангел няма много време, затова влизат направо петима души преоблечени като каракачани в Тъмръш. Уж да уговорят пашата за идната година и да оставят дарове на агата. Вечерта влизат при него да му лекуват болните крака, за които никой не намерил цяр дотогава,пленяват го и го овързват, но на излизане се срещат при портата с един негов човек и преди да го пречукат той успява да гръмне. Започва упорито нощно преследване в дъжда... Хайдутите успяват да увлекат преследвачите по лъжлива диря и заедно с пленения Хюсеин се измъкват невредими)
Радостта от сполуката е твърде голяма, но твърде голяма е и умората от нощния поход и на Мазар гидик, сред високите кичести ели дружината се разполага на почивка. Едни от хайдутите свалят мокрите си навуща, други сменяват намокрените фишеци, трети се залавят с яденето, пък войводата се изкачва на една понапечена от слънцето скала и ляга възнак да стопли вкочанясалия си гръб. Вратът също го боли, натъртен, натъртен малко при слизането по стълбата от тежкия Хюсеин, а в ходилата му нещо почуква, като че сърцето му се е смъкнало в петите. Тънката миризмица на препечено козе месо подсказва на войводата, Халю е започнал своята работа над кубапа и събужда в него неутолим и страшен глад. "Дано само не прегори месото" - мисли си войводата и тъкмо се кани да викне на готвача, че трябва да загаси пламъка, една гайда зачуруликва като на шега. Известно време гайдуницата тъпче все на място, но после излита изведнъж високо и един хубав мъжки глас подхваща Ангеловата, войводска песен:
- Бре, бре-бре-бре-е-е-е-е-е-ей! - провикват се изведнъж три гласа и един пушечен гърмеж разтласква гръмогласното ехо насам и нататък по съседните била и върхове. Гърмежът вдига два орела, които са дремели нейде в гнездата си, и те закръжават по синьото небе - все по-високо и по-високо, докато се превръщат в малки черни точици. Зареял очи подире им, Ангел си припомня думите на хаджи Йеронима при сбогуването: "На лалугера - дупка, на орела - небе, а на хайдутина - пушка, другото е от лукаваго". И вярно, че с тази пушка той стана брат и цар на тая безбрежна планинска земя, която се е проснала напреде му.Сигурен е , че ако му дотрябва вестоносец, тя ще му докара вятъра, ако му е нужна тъмнина, по пладне, ще му доведе ноща, ако е потребен дъжд - дъжда. Той знае, че ако душманите избият ятагана от ръцете му, тя ще го въоръже със светкавици, защото Ангел е неин и защитник. А тая земя той искаше да смени с килия, небето - с един окаден таван, а ятагана - с калугерска капа.
Хайдутинът си припомня чудната като шиник калимавка, направена сякаш за полог, и за пръв път от две години му става страшно весело.
- Полог, и то мисирешки, ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха! - сипва се от скалата, на която се е възкачил, неговият гръмотевичен смях и се търкулва надолу към поляната, където четниците дружно са подхванали неговата, старата войводска песен.
По телосложение Ангел войвода бил необикновено "скроен": гърбът му бил много дълъг, като мечи гръб, с тънък кръст и широки плещи, не случайно враговете му го  наричали "бясната мечка". Краката му, според дългия гръб, изглеждали къси, но били мускулести и необикновенно силни, така че с едно ритване той изкъртвал заключена дъбова врата. Главата си той бръснел до кожата, но оставял дълъг перчем коса, наречен кикя, който сплетен на плитка, се спускал изпод гъжвата навън. Мустаци имал неголеми, ала черни и внушителни. очите му също били черни, проницателни, подвижни, а когато трябвало - строги и "корави". Никой не устоявал на неговия поглед, пълен с някаква магьосническа сила, която покорявала и приятелите, и враговете му. Рядко се усмихвал, но когато се засмивал, откривали се две редици синкавобели, но редки зъби. Обличал се както повечето български хайдути в турски кабадайски дрехи - колчаклии потури, джупион и кожен силяхлък на кръста. Когато седнел, изглеждал като прав поради дългата си талия от кръста нагоре. Притежавал необикновена сила и затова предпочитал да се бие с нож и в този вид борба бил наистина страшен.
Нападал винаги с изненада, с пукот на пушките или с гръмогласен рев, който стряскал неприятелите ужасяващо. Бил майстор на хитрините, смел и заедно с това много предпазлив. Ангел е тип хайдутин от старата "кройка", никога не събирал голяма дружина, а новите хайдути той проверявал многократно и тогава чак приемал за другари. Забранявал грабежите, своеволията и безчестията в своята дружина и безпощадно наказвал.
Ангел войвода е оставил спомен с многобройните "севапи", които направил на хора, черкви и манастири. На Бачковския манастир най-големите казани и тави са подарени от него. В двора на араповския манастир "Света Неделя" той построил около 1856 година със собствени средства една "кула" за манастирските пазачи, която да брани манастира било от обикновените разбойници, било от наемните разбойници, които фанариотитете(гръцкото духовенство) изпращали, за да смачкат това просветително огнище, създадено за отпор на фанариотщината в Асеновградско.

image

Тази живописна постройка, която и до днес се нарича "Кулата на Ангел войвода", е единственият комай веществен спомен от нашето хайдутство.

Краят на Ангел войвода

За края на големия родопски хайдутин има няколко твърдения, които взаимно се изключват.
Най-убедителен за края на Ангел войвода е разказът на легендарния негов събрат - Капитан Петко, записан от родопския народоук Стою Шишков( На когото лично аз се доверявам напълно,също както на Захари Стоянов и на редица други достолепни българи, съвременици и записвачи на събитията от българската история. От по-далечното и по-близко минало - преводча на Манасиевата хроника,Григорий Цамблак,Арслан Тертер,Кул Гали, Паисий и т.н.) през ,1895 година, когато знаменития капитан му е бил на гости и му е разказвал собствените си хайдушки патила.
На ден Архангеловден (8 ноември 1860 година) дружината се установила на една могила в полите на Куру даг, между кешанските села Чалтик и Факерма.(Есента дружината имала навик да слиза към южните склонове на Родопите,където зимата почти не се усещала) По случай именния ден на войводата хайдутите цял ден прекарали на могилата в ядене и пиене, веселби и - както се вижда - макар и да не се опили - били вече "на кеф", когато около икиндия по пътя в полите на могилата се задала една потеря, която си вървяла спокойно, без да подозира присъствието на хайдушката дружина. От могилата се виждало много добре, че потерята е около 300 души, а с Ангел на върха имало неколцина само негови другари, между тях най-добрите му юнаци и първи съратници - Стойко чакъргьозлията и Стоян Узунбойлията. Между старите хайдути се намирал и един нов, току що приет в дружината, наречен Георги Влаха, "некръстен" още в сражение. Трябвало само хайдутите да си мълчат, докато потерята отмине, и веселбата по случай имения ден щяла преспокойно да продължи, но когато войвода съгледал гъмжилото въоръжени заптии, които си тупуркали пътя, заиграло хайдушката му кръв и той решил като продължение на веселбата да връхлети потерята и да я разпръсне.
С един поглед само - достатъчен, за да разберат старите негови другари какво ще става, и веднага се приготвили да следват своя войвода.
- Аз те слушам - обърнал се Ангел към Георги Влаха, - че си човек юнак, ала не съм виждал твоето юначество. Хайде сега, вземи пушката и върви подире ми!
След тези думи Ангел взел в лявата си ръка бъклицата с недопитото вино, стиснал сабята, в другата си ръка и като се спуснал към потерята, викнал с гръмовития си глас всички да хвърлят оръжието, че са до един избити.
- Где е кучето Осман, дето ви накара да ме дирите? - продължавал да вика Ангел, когато се врязъл с гола сабя сред изплашените потераджии. - Нека да излезе, да не се крие, ето ме, аз съм тук! А от вас никой да не мръдне, инак ще обядва на оня свят!
При вида на страшния хайдутин, за когото се разказвало, че куршум не го лови и че с един замах на сабята може да разполови жертвата надве - потераджиите се уплашили и като сметнали, че са в засада - едни захвърлли оръжието си, а други започнали да бягат. Самия кърагалар Осман ага, който ги водел, вместо да се противи - мушнал се в крайпътния трънак, изоставяйки своите хора на произвола на съдбата. Ангел забелязал къде се е мушнал Осман ага и се втурнал даго търси, като сечел със сабята клоните, следван от Георги Влаха, който - не видял такова чудо: десет души да се хвърлят срещу триста - едвам държал пушката в ръцете  и треперел от страх. Няколко крачки оставали, за да  приближи Ангел войвода скрилия се в храстите кърагалар, но в това време заигралата в ръцете на Георги Влаха пешка изведнъж гръмнала и ударила Ангел войвода в гърба. Обленият в кръв войвода паднал, а Осман ага, като видял това, окуражил се изведнъж, рипнал и заповядал на своите потераджии да налитат и удрят. В суматохата един, някой си Иван от Одрин, успял да се шмугне в близката река и да се спаси, та именно Иван разказал след това на Петка за геройската смърт на своя войвода.
Тъй загинал един от най-славните родопски хайдути - Ангел: с бъклица в едната  и със сабя в другата ръка. Ангел, наречен "бясната мечка", който хващал куршумите с ръце и замерял тези, дето гърмели върху него". Ангел, който със страшния си глас стряскал цели тридесет години потисниците на своя народ.
Загива той, но песента, която народът му съчинява - си остава.

image

Тази песен ще преживее султанското царство, срещу което се е борил той, и с нея той ще влезе - както хаджи Йероним е предрекъл, "в царството на вечността", с името на един от най-безстрашните и доблестни български хайдути.



П.П. Третата последна част за Ангел войвода, е с незначителни съкръщения, пасажите в скоби са мои, на автора на блога.






Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bojo12345 - С голям интерес прочетох вдичко за Ангел войвода!
23.06.2012 18:55
Поздрав за прекрасното представяне на на този бележит българин!
цитирай
2. atil - Нека да го има дето се вика "...
23.06.2012 20:25
Нека да го има дето се вика "черно на бяло" и в нета. Другата седмица ще представя и една жена войводка и с това поредицата приключва.
цитирай
3. bven - Прекрасен постинг!
23.06.2012 21:33
Поздрави за пълното описание на известното за този хайдутин. А и кулата на войводата дава представа за тогавашния живот и борбите на българите.
Очаквам с интерес следващия материал!
цитирай
4. julianna62 - Благодаря ти много
24.06.2012 21:19
С интерес проследих постинга за Ангел войвода.Аз съм живяла и отраснала в квартала на; партизаните; преди 1989 в моя град.После преименуваха улиците на имената на българските хайдути-войводи.Сега ни казват :квартала на войводите.Ето ги-Ангел войвода-Мануш войвода-Сирма войвода-Ильо войвода-Петко войвода-Стоян войвода и др.Публикувай и др.постинги свързани с имената на войводите.Мисля че ще бъде полезно .Поздрави.
цитирай
5. atil - Ами това е част от живата памет! И ...
24.06.2012 21:36
Ами това е част от живата памет! И така е във всички нормални страни. Нормалният човек е човек който помни, и има също историческа и родова памет дори!
Това ,че войводите са заместили партизаните за мене е положителен факт...Поздрави и за вас и приятна вечер!
цитирай
6. anonymousbulgaricus - Комиксът, който май беше по сцен...
25.06.2012 11:40
Комиксът, който май беше по сценарий на Хайтов, който си разказал във втора част ми беше любимо детско четиво дълго време - още си го пазя! За смъртта на Ангел войвода по ми допада версията разказана от Руси Димитров, на база на спомените на Паун Везирев - не в пиянска история на архангеловден, когато по всички правила на хайдутството дружината трябва да е разпусната, а в битка с потерията, на върха в Рила, който и днес носи неговото име. Освен това, четата на Ангел войвода е била от големите за този период между 40-60 души в разцвета на хайдутството му и преди Добри Копривщенеца да се отдели от него, за да иде да хайдутува в Коприщенския балкан.

Но идеята за такава литературно-историческа интерпретация и възраждане на спомена за тези мъже и подбора дето си направил заслужават огромни адмирации. Това не са просто хайдути, излезли да мъстят и разбойничат, а хора, които на дело и с кръвта си са бранели българщината и са давали надежди на българите, че могат да намерят закрила от гнета на чужди и собствени подтисници. Я виж, във всяка култура има средно по 1-2-ма такива, а ние си имаме десетки такива закрилници, спрямо които цялата легендарност и патетика на Робин худ е като приказка за деца за лека нощ!

Поздравления!
цитирай
7. atil - Както се споменава версиите за с...
25.06.2012 12:57
Както се споменава версиите за смъртта на войводата са няколко, нарочно не ги изброявам заради ограничения обем.Давам тази разказана от Капитан Петко войвода, мисля ,че тя е действителната.През ноември те са слизали често пъти на юг, както в този случай.
Сигурно има още по-интересни случки и събития за които никога няма да узнаем, но добре , че поне част от сведенията за нашите войводи са дошли до наше време. Днес ще пусна първата част за Румена войвода!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 3593508
Постинги: 511
Коментари: 2363
Гласове: 2971
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930