Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.10.2012 20:08 - Османската държава и българите
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 12525 Коментари: 2 Гласове:
16

Последна промяна: 30.10.2012 11:15

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image

Руините на крепостта Устра в Родопите

Османското завоевание на българските земи имало за краен резултат унищожаването на системата от административни, правни, стопански, данъчни, културни, военни и др. институции, които били плод на многовековното историческо развитие на българското общество. Българската държава задоволявала матриалните интереси на своите поданици чрез феодалния начин на производство. Тя утвърждавала и поддържала българската народност, охранявала нейните територии, дори в състояние на феодална разпокъсаност и я предпазвала от асимилация от страна на други държави и етнически групи. Средновековната българска държава представлявала българите в международния живот и осигурявала обмен на материални и духовни ценности с другите народи и страни. Османската агресия премахнала всички функции на българската държава и включила българският народ в управленския модел на една чужда и враждебна - национално и верски държавна организация!

image

Османската империя била абсолютна теократична монархия. Начело стоял султан с неограничена власт. Пълновластен господар на живота и имота на своите поданици, той бил отговорен за действията си единствено пред аллаха и пророка. Титулувал се "емир на правоверните" и се смятал за върховен главнокомандващ на ислямското войнство, чието призвание било да води свещенни войни с неверниците, да завладява земите им и да ги държи в покорство. Султанът управлявал с помоща на владетелски съвет - "диван", който имал съвещателни функции. Ръководел се от великия везир и включвал ръководителите на основните направления на държавия живот:
кадъаскера(военния съдия), дефтедаря(по финансовите въпроси), нишанджията(пазителя на държавния печат), както и военачалниците на различните родове войски и флота.
Висшето мохамеданско духовенство се оглавявало от шейх-юл-ислям(главен мюфтия). В негово подчинение били както ръководителите на просвеното дело(мюдерисите), така и кадиите и мюфтиите(съставящи съдебния апарат).
Териториите в Мала Азия и Европа били разделени в две бейлербейства - Анадол и Румелия.
През 16-ти век бейлербейството Румелия се състояло от няколко санджака(следващата по големина административна единица). Българските земи били включени в седем санджака: Чирмен, Паша, Кюстендил, Охрид, Видин, Никопол и Силистра, като в известен смисъл било спазено българското административно деление от края на 14-ти век. Санджакът се оформил като основна военна единица. Неговият управител - беят, бил военен и имал ограничена административна и финансова власт. Санджаците се делели на нахии - това ставало на производствено-териториялен признак. На основата на нахиите се събирали данъците в империята.
Най-малката административна единица била каазата. Тя обхващала даден градски център с околностите му и била свързана преди всичко с правораздаването. Чрез нея се осъществявало и административното управление.
По места българите били подчинени на представителите на данъчните власти, на правораздавателните органи и на военните. Липсата на координираност в работата на тези институции често водела до отцъствието на контрол и до произвол в действията на чиновниците и на другите представители на властта. А потърпевшите във всички случаи били поробените българи.

image

Основното средство за производство в Османската империя било земята, а за върховен неин собственик се смятал султанът. Централната власт я използвала за издръжка на войската и на чиновническия апарат. По името на основната форма на земевладеене(тимара), системата за преразпределеие на земята се наричала - тимарска. Там централната власт предоставяла на даден спахия правото да събира определени данъци от населението в точно посочени селища.
Ако тези приходи били до 20 000 акчета, владението се наричало тимар, до 100 000 акчета - зиамет, а над 100 000 акчета - хас.
Владението се давало при определени условия, главното от които било, участието на спахията в армията. Предаването в наследство също било условно. То можело да стане само ако синът поемел задълженията на бащата. При това синът не получавал целия доход а само част от него, за да има стимул за по-активно участие във войската и оттук - право на по-голям доход.
Прави впечатление, че при тази система централната власт(султана) имала възможност за пряк контрол върху земята, върху приходите от нея и по същество върху армията. При неизпълнение на основното задължение за участие в армията всеки спахия можело да бъде наказан с отнемане на тимара.
Така стопанският живот в империята бил изцяло подчинен на нуждите на войната, а това водело до милитаризиране на цялата икономика.
  Затова тази система е наречена "военно-феодална", а Османската империя - "единствената военизирана средновековна държава".
Установената система на земевладение поставяла в положение на зависимост цялото българско население. В османското общество българите били безименна поданъчна маса - рая, която имала право само да обработва земята и да плаща данъци на местните феодали и на централната власт.
Тази двойна експлоатация, съчетана с произволите на различни чиновници, данъчни, военни и др. власти, водела често до разоряване на селяните и до превръщането им в неплатежоспособни данъкоплатци.
Ето защо централната власт правела опити да контролира служебните ленници, да се запазят податните сили на раята и да се гарантират постъпленията в държавната хазна. За осигуряване на приходите от населението се използвали съдебно-административни органи на централната власт и полицейско-надзорния апарат на самите управници по места. На селяните се издавал документ за владение - тапия . Отделянето им от земята или необработването и се санкционирали.
В османската империя населението плащало рентата в нейните три разновидности: натурална, парична и отръботъчна. Изчисленията показват, че рентата обхваща около една трета от продукцията, което определя една висока степен на експлоатация.
Селяните плащали данъци на своя господар и на държавата. Съществували и категории население с т.нар. специален статут, които плащали специфични данъци на централната власт.
На спахията били изплащани данъците: поземлено-личен данък (ресм-и чифт) за мюсюлманите и испенче за немюсюлманите;  още -  десятък от поземления добив(юшур), който стигал до 1/8 дори 1/6 от продукцията; данъци върху животните. Имало и отработъчни задължения - за извозване на храни в господарските хамбари, за строеж на господарско жилище и др.
Не били малко и задълженията към държавата. Основен данък към нея, плащан от немюсюлманите, бил данъкът джизие. За нуждите на армията били събирани извънредни данъци(аваризи) нузул(отначало в продукти, а после в пари), ищира и др. Те били превръщани обаче в редовни и по този начин допълнително утежнявали данъчното бреме. Ежегодно от населението били изкупувани принудително зърнени храни, фураж, домашни животни, птици и др. Изпълнявани били и тежки държавни повиности: обществени строежи, стражева служба, работа във флота и др.

Според исляма едно от основните задължения на на мохамеданите в ислямската държава е "войната за вярата" - свещената война (джихад). В тази война на неверниците се представяли възможностите или да приемат исляма и да станат братя по вяра, или да признаят себе си за поданици на мохамеданската държава, като признаят неравноправното си положение и да плащат специален данък.

image
Убийството на "неверник" не се считало за грях...

Според ислямската доктрина единствено мохамеданите вярвали в истинското божие слово, докато християните се ръководели от извратени писания и трябвало да стоят по-долу от последователите на Мохамеда. Така властта разпространявала догми и концепции, които предопределяли неравноправието в Османската империя. Всеки мохамеданин, дори да е пределно тъп и некадърен, му се внушавало, че стои по-високо от който и да е християнин.
Немюсюлманите били лишени от достъп до каквито и да било управленчески и административни длъжнсти. Те не можели да участват в армията. Съдебното свидетелство на трима християни се обезсилвало от обратното свидетелство на един мюсюлманин. Неравнопоставеността и разделението на победители и победени намирала израз и в конкретната житейска практика. Със султанска заповед от 1631 г. било отново забранено на немохамеданите да се обличат в копринени и атлазени дрехи, да носят самурени кожуси и калпаци, а жените им фереджета от персийски плат. Султанът предписвал те да се обличат просто, та от облеклото и външният им вид да личи, че са "презрени и унижени". Традиционната външна дискриминация на християните се изразявала още в забраната за раята да язди коне(в града) или ако язди, при среща с мюсюлманин да слезе от коня и да го поздрави. Забранено било носенето на цветни дрехи, особено с цветовете, употребявани от мюсюлманите( синьо, жълто), употребата на жълти обуща и пр. Забрани имало по отношение на църковното строителство - църквите трябвало да бъдат ниски, вкопани в земята и без камбанарии.
Тази политика на неравнопоставеност се прокарвала от всички институции на османската държава. В пропагандата и утвърждаването на исляма участвали както видни теолози, така и обикновени чиновници и служители на империята.


image
Османски учени...

Приложение

1).Грабежи и насилия над българското население(XVI в.)

От Стефан Герлах


Стефан Герлах е бил капелан при немската мисия в Цариград. В своя "Дневник" е записал впечатленията от пътуването си из България 1573 - 1578 г.

"...Българите търпят много насилия от турците. Те нямат нищо друго освен насъщната си храна. И хубавата им страна по долините и хълмовете обикновено стои пуста, защото нямат никаква полза от работата си. А и турците им отнемат всичко и насилват женте им, щом са малко по-хубави. Те са длъжни да съпровождат от един конак до друг всекиго, който има държавен конвой.
Спахиите дерат злочестте хорица дотам, че едва им остава хляб за ядене. Ни един спахия не позволява на селянина си да яде пиле. Пилета, овощия, пари - всичко им взема. А на ония , които са далеко т Цариград, освен това насилват и жените, и децата, а горките селяни трябва да си мълчат...Чаушите имат власт да вземат от всекиго, когото срещнат, каквото и да кара, коня(му) и да го яздят няколко мили. Горкият човек тича подире, додето получи коня си. Това се случва на турците рядко, но на християните твърде често. Заради това, когато видят, че някой чауш отдалеко се приближава, те обикновено веднага побягват от пътя настрана, в гората. Други пък укриват конете си п тайни места. Кадия или съдия в един градец, който не е снабдил един чауш с кон, веднага се наказва строго. Това притеснение е толкова непносимо, че дори цели села избягват и се преселват в пусти места, защото християните са принудени да дават на всеки турчин своите коне, та и своите деца, храни и вина, които са спечелили с дългогодишен труд, и освен това понасят много бой. Чаушът ги принуждава да дават каквото поиска, а когато не го дават веднага, той жестоко ги наказва. Тъй че и цяло село няма право да се вдигне против властта му, но трябва да слуша...Такъв е страхът на тия хора от турците..."
(...)
"...Султанът разполага с много хиляди българи, които не плащат никакъв данък, но на всекиго се пада през две години третата да варди конете на царя и на пашите по пасбищата и да им търси храна. Това става на Великден и по-късно. Тогава те влизат в Цариград с гайди и играят хоро.Също така има и много други хиляди, които по време на война карат храни на войската, секат дърва и ги извозват...През месец април тук(в Цариград) прииждат непрекъснато няколко хиляди българи, за да жънат в продължение на четири месеца ечемик за конете на царя и пашите, да пасат тези коне, да косят сено и да вършат други пдобни работи..."
(...)
"...На 15(юни 1588 г.) дойдохме в Харманли, едно малко, лошо турско село. Къщите му покрити със суха трева. В него имаше и един голям кервансарай, построен също от Мустафа паша. Тук земята е по-дива и много по-планинска, но все пак има и доста ниви. По пътя срещнахме в гората около 70 клети заробени хървати, свързани един за друг с вериги, а с тях няколко жени на коне. След тях яздеше един стар турчин. Всички те бяха негова собственост и той ги продава, когато и както му скимне..."
(...)
"...Горките хора всекидневно биват ограбвани от пътниците(става дума за жителите на село Ветрен), на които трябва да дават ечемик, сено и друг неща. Най-напред българите не искат да дават нищо, докато не ги напсуват и набият, защото те нямат доверие. Между тях има и един надзирател, когото турците наричат кехайя. Тук, както и във всички християнски села, за всеки който идва, той трябва да намери сено, трева,ечемик за конете, хляб и друга храна за хората. Те са длъжни да вардят нощем товарите на пътниците пред къщите, където нощуват. През деня един от тях винаги трябва да язди напред, за да показва пътя, добрите му и лоши места; другите трябва да съпровждат колите, за да ги крепят по лошиите пътища. Това е задължение и на всички други християни. Чаушът взема от всеки един от тях за залог дрехата му, търнокопа, лопатата му, секирата, софрата за ядене или друга някоя покъщнина. Който не дойде или побегне, загубва залога си, но мнозина и без това го оставят и побягват..."


image
Българските селяни по това време нямали интерес от работата си. Също както сега...
Рисунка на Х. Бек, 1586 г. Австрийска национална библиотека - Виена



Следва продължение





Гласувай:
16



1. shtaparov - Много хубаво поднесена статия, с ...
01.11.2012 19:01
Много хубаво поднесена статия,с множество точни заключения и факти!
цитирай
2. atil - Когато има множество свидетелс...
01.11.2012 19:27
Когато има множество свидетелства, документи, нещата стават по-безспорни и по-лесно се пише. По-лесно се възприема и от мнозинството от хората...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 5648664
Постинги: 555
Коментари: 2639
Гласове: 3660
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031