Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.01.2013 17:24 - Земеделието и лозарството при капанците(края на 19 до средата на 20-ти век) - втора част
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 5909 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 13.01.2013 10:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image
Вършитба с коне

Втората по важност дейност след жътвата е вършитбата. Мястото където тя се извършва, се нарича арман(харман). Това място се подравнява с мотика, полива се с вода и се поръсва с кълчик(осилите от ечемична слама) или мекина(дребна слама), след което се утъпква с брана, направена от разклонени габърови вършини. Ако при първото брануване не се получи гладка и добре отъпкана пръст, се прави второ брануване. Това се извършва за по-лесно прибиране на зърното. Харманите обикновено имат кръгла форма и са с различна големина.
Вършитбата започва с насаждане(разпръскване на снопите). Обикновено насаждането се извършва от средата на хармана и продължава към края. Всеки сноп се развързва и разпилява, като класовете се поставят навътре.
Вършитбата в Сеново се извършвала по два начина - с коне или диканя. Стопаните, имащи повече коне, практикуват начина чрез хергеле. При него конете се пускат свободно из хармана. Останалите членове а семейството пазят животните да не напускат хармана. Съществува и начин на хергеле на кол. Конете, наредени един до друг, се връзват на единия край с общо въже, а другият се връзва на кол, забит в средата на хармана. Бягайки по вътъка, конете навиват въжето на кола, с което се осъществява преминаване през целия харман. След навиване на въжето конете се обръщат в обратната посока и се извършва развиване на въжето. Така утъпкването на вътъка продължава до пълното отделяне на зърното от класовете. Най-често вместо кол застава стопанинът, който направлява движението на конете чрез въжето, което държи.
Най-практикуваният начин за вършитба е чрез диканя. Тя не се различава чувствително от тези в останалата част на страната. За тежест на диканята стои човек, който направлява животните. Голяма е радостта на децата да се возят на диканя.
При необходимост от едра слама вършитбата се извършва само от коне. След утъпкването на вътъка се извършва примесване(преобръщане) на същия. Това се прави чрез яба или дървена двурога вила. Ябата е изработена от липова или чамова дебела летва в която на разстояние 10-12 см се вклиняват заострени шишове с дължина около 35 см. Дървените двуроги вили се изработват от естествено разклонено дърво. Краищата леко се заострят и извиват. Извивката на рогата се извършва чрез нагряване или вклиняване между три колчета , забити в земята. Двуроги вили се изработват и от право небелено дърво, на което единият край се разцепва по средата и в цепката се забива клин, който разтваря.
Вътъкът се набожда, хвърля се нагоре и при падане се разтърсва с вилата или ябата. Изтърсената слама се изхвърля встрани и се набожда нова. Това продължава до преобръщане на целия пласт слама. При примесване зърното се отделя от класовете и пада на земята. Преобръщането винаги почва от външния край на хармана, защото сламата се подрежда в ред и в една посока. Едновременно могат да преобръщат няколко човека, наредени един след друг. Следващото преобръщане започва от там, откъдето е завършило предишното. След всяко преобръщане се вкарват в хармана диканята или конете за ново стъпкване.
Разпилените извън хармана класове се премитат към него с дворна метла, изработена от вършина или от дива метла. Извършват се обикновено 6-8 обръщания на вътъка.

image
Оръдия за вършитба.Североизточна България.

След овършаване на класовете се извършва преснемане(отнемане) на сламата. Тя чрез вили и яби се товари на тарги и се отнася в плевника. Използват се различни по форма и големина тарги, но най-често срещаните са тези с преплетени липови кори. Пренасяне на дребна слама на далечни разстояния се извършва чрез специални ритли, наречени мънуши. Овършаното зърно чрез гребла и метли се събира накуп в хармана и започва неговото отвяване, което се извършва ръчно. За целта се подбира подходящ ден с вятър. Чрез малка яба се загребва част от зърното и се подхвърля нагоре. От силата на вятъра сламките и другите леки примеси се отклоняват встрани, а зърното пада на земята. След отстраняване на сламките започва второто загребване(лопатисване) с хармански лопати. Накрая зърното се прекарва през дърмон(голямо сито, изработено от надупчена телешка кожа). През дупките зърното пада, а по-големите примеси остават в дърмона. Почистеното зърно се прибира в един от гьосовете на хамбара. Ако зърното е главниво или има карамук, то се извършва измиване в големи съдове. Измитото зърно се разстила на слънце да съхне.  
Този начин на вършитба и обработка на зърното в Сеново продължава до 30-40 години на 20-ти век. След 1920 г. Катерин Янков и Илия Спасов доставят трактор и вършачка, с което започва първото механизирано прибиране на зърното. От по-заможни стопани се доставят и веялки за почистване на зърното от плевели. Потребителната кооперация доставя за своите членове триор, който се ползва срещу минимално заплащане от стопаните.

Непосредствено след житните култури се извършва прибиране на боба. Същият се търга(скуби) с ръка на малки купчета, които се товарят на каруци с ангъчи и се пренасят в двора на стопанина.

image
Каруца с ангъчи

За да се улесни вършитбата на боба, той се разстила на тънък слой, за да гевредиса. Скубането става сутрин рано и продължава, докато слънцето напече силно(тогава мушниците почват да се ронят при търгането и бобените зърна падат по земята). При скубането на боб много семейства нощуват на нивите. Надвечер, по икиндия(към 5 часа) започва чукане на мушниците и прибиране на зърното. Правят се малки купчета и с вила или друг прът се бие по тях. След очукването, бобенището се прибира в плевнята или сайванта за добитъка, а зърното се събира както при пшеницата. Бобът също се вее на вятър. Ответият боб се прибира в хамбара.

image

Царевицата
се прибира през месец септември, като предварително се изрязват върховете на стеблата(тепе - от плода нагоре). Изрязаният царевичак(гълъбушина) се трупа на малки купчета, които се оставят за няколко дни да исъхнат, след което се връзват и трупат на малки фигурки под формата на конус. Това се прави за предпазване от измокряне при дъжд. При липса на навес царевичакът се трупа на купни с конусовидна форма в двора на стопанина. Върхът се прибира добре и се връзва за да не прониква вода. Някои стопани прибират и листата от стъблата, които се връзват на снопчета. Царевичакът се изрязва когато придобие жълтеникъв цвят.

image
Беленка. Тук на помощ идва пак сайта "Изгубената България"...Иначе на по-младите поколения щеше да им е доста трудно с воображението.

Извозените кочани от царевица се оставят накуп в двора и започва нейното белене(премахване на перушината). Беленето се извършва ръчно от всички членове на семейството. Осъществява се взаимно помагане между съседи и роднини. Организират се беленки. Почистената царевица се прибира в гълъбницата и при нужда се рони на животните. Роненето става ръчно - със сърп или само с ръце, за големи количества има роненки, които се ползват и днес.

image

Слънчогледът се прибира чрез изрязване на питите със сърп. Оронването се извършва ръчно чрез тупане с пръчка по питата. Оронените пити се прибират за храна на животните, а зърното се отвява и прибира в хамбара. Слънчогледовите стебла , както и царевичните се изрязват с мотика или сърп и след исъхването им се изгарят на нивата. Много стопани в миналото са ги извозвали и ползвали за отопление на килвана(Камина със зидана печка за отопление на две стаи.Пали се камината от едната стая , през стената в другата стая в дълбочина е зиданата печка за отопление.Тази стая обикновено е собата).

image

Захарното и кръмното цвекло се прибират чрез специални двуроги вили. Обикновено мъжете вадят цвеклото, а жените и децата извършват почистването. За целта се ползват големи ножове и сатъри.
Стопаните произвеждащи захарно цвекло, си приготвят маджун(петмез). Цвеклото, предназначено за маджун, се измива добре и се нарязва от специални резачки. Нарязаната маса се поставя в голям дълбок казан и се вари, докато изтече сокът на изварената каша, и се прецежда през преса. Получените рязанки се прибират за храна на добитъка, а водната каша се поставя в друг, по-плитък казан за варене. Захарният сок се вари до сгъстяване. Приготвеният маджун се налива в делви и се използва за храна.
Казани за производство на маджун притежават стопаните Иван Димитров Колимов(Маджунджи Иванчо) и Калчо Великов, които и днес се ползват от жителите на Сеново.

Прибирането на конопа се извършва чрез търгане(скубане). До кооперирането на земята всяко домакинство сее коноп. Избира се по-силна почва(низина). Сеитбата на конопа обикновено се извършва през Русалската неделя, а прибирането му - в края на юли или началото на август. Най-напред се скуби изберката, т.е. стъблата, които не завързват семе(мъжките). Това скубане се нарича първа ръка. Зрелостта на изберката се определя по отделяния при поклащане прашец. След 10-15 дни се извършва скубане и на останалите стебла, наричани главенка или втора ръка.  Главенката е със семе. Наскубаните стебла се връзват на малки снопчета, наречени гръсци, и се трупат на нивата на конусообразни фигурки, наричани коминчета. Връзването на гръсците става на две места - в близост до семето и до корена. След извозването, гръсците се нареждат около плета прави.

image
Днес конопа се счита за културно растение от английските фермери...Българските арендатори и кооператори избягват да се занимават подобни "глупости"...

Когато исъхнат, им е извършва чукане. Чукането тава чрез дървен копан(бухалка) върху постлана на земята черга. Имало е стопани, които вместо копан са използвали кремъците на диканята, като удрят гръсците по кремъците. Падналото семе се пресява и прибира в съд или торба. Очуканите гръсци се топят в топило(застояла вода), за да втасат, като отгоре се притискат с камъни. Бързото или бавното втасване зависи от температурата на водата и атмосферните условия. Щом твърдата част на стеблата(дървесината) се размекне и започне да пада сама, гръсците се вадят. Главенката обикновено втасва по-бавно, тъй като стеблата и са по-дебели. Извадените гръсци се измиват добре и се нареждат да съхнат, след което започва обработването им.

image
Пасище с неподвижни чатми.

image
Фият се среща и в диво състояние и един от най-добрите фуражи наред с овеса от най-древни времена до днес.

Прибирането на фий, люцерна, умно и диво просо(мохар) се извършва ръчно с коса. Редовете от откоси се наричат чалъми. Същите се оставят няколко дни да исъхнат, след което сухата растителност се трупа на купчета, наречени пластовници. Преди да се извърши напластяване на растителността, чалъмите се обръщат с вила или яба, за да исъхне сеното и отдолу.

image
Окосена люцерна на чалъми


Следва продължение





Гласувай:
6
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 3492370
Постинги: 510
Коментари: 2353
Гласове: 2947
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031