Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.11.2014 14:17 - Н.В.ЦАР СИМЕОН: ЦАР СЪМ, ВЪПРОС НА ИНТЕЛЕКТ Е ДА ГО ПРИЕМЕТЕ!!!
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 3681 Коментари: 3 Гласове:
8

Последна промяна: 23.11.2014 00:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


image

Той не е политик, не е детрониран благородник, нито принц с доходи, не е и бизнесмен, който работи за големи консорциуми. Защото е по малко от всичко това. „Не е лесно да бъдеш цар в изгнание, повярвайте ми”, казва Симеон Втори, оставен жив заради невръстната си възраст от комунистите, завзели властта през 1944 г. с помощта на Съветската армия. Петдесет години той живя в изгнание като обществен враг № 1 за социалистите, без надежда, че отново ще види България. Той бе цар от днес за утре, но пък му се случи да управлява страната, когато вече беше надхвърлил 60 г. Днес той все още смята монархията за възможна като вариант за България, макар и не като цялостно пресъздаване на миналото.

Времето, в което личността му беше загадка за нас, е събрано в книгата „Една необкиновена съдба”, издание на „Сиела”. Дядо му Фердинанд би осъдил като презрително писането на мемоари. Баща му би приел това за дипломация. Симеон пък твърди, че го прави, защото голямата история се създава от малката. От тази книга разбираме защо той не се връща в България още след падането на тоталитарната власт. Съвет да не го прави му е дала английската кралица Елизабет Втора. Книгата дава отговор и на въпроса защо след завръщането си не си разчиства сметките с комунистите. Защо отказва на поканата за среща с тоталитарния лидер Тодор Живков. Разкрива как живее в изгнание, от какво се е издържало семейството му, какво може да работи един цар и бил ли е комарджия.

 image
 

- Ваше Величество, поздравления за книгата! Автобиографията ви е интересна като роман, но най-вече като историческо четиво, което дава отговори на много загадки около вашата личност… Имах чувството, че гледам приключенски филм, докато четях. Епизодът в Александрия е като филм за Индиана Джоунс!   - Благодаря ви! Гледал съм го, не знам коя серия обаче… В Египет беше много хубаво!   - Текстът поражда и нови въпроси. След 50 години изгнание какво Ви кара да се чувствате, по думите Ви, изгнаник и в собствената си страна?   - Има понякога моменти, когато усещам, че не ме разбират. Някои продължават да изпитват известна ненавист към мен…, но всеки е свободен да мисли каквото пожелае, особено в една демокрация.   - Тежи Ви, че сте човек, на когото обществото не прощава. За какво искате да Ви простят?   - Не търся прошка. Човек трябва със съвестта си да е начисто. Не ми прощават в образен смисъл. Например за крилатата фраза за 800-те дни. Това за чипа пък беше метафора, но се превърна в какво ли не… 800-те дни са от един учебник по икономика, а си спомням, че в медиите бяха изкарали някакви кабалистични цифри, търсеха скрити значения, дори връзка със смъртта на баща ми. Казвах си: „Боже мой, докъде може да се стигне!” Има хора, които често изстрелват в публичното пространство неумни работи – тях ги забравят, а на мен ми ги повтарят и повтарят. Продължават да се заяждат, не виждам защо?    - Един от въпросите, които вероятно мнозина искат да Ви зададат, е защо не си разчистихте сметките с комунистите, а напротив – дори съставихте правителство с тях?   - Не съм прокурор или съдия, за да търся възмездие. Това не е моята роля.   - Защо сте толкова опрощаващ към хора, които, по думите Ви, са Ви сторили толкова много зло?   - Знаете ли, човек понякога трябва да има смелостта да обърне страницата. Ако започне всеки да обвинява друг за нещо, онзи ще му отвърне и от там настава ескалация. Аз си дойдох 1996 г. – седем години след събитията през 1989 г. Мисля, че нагнетяването на напрежението не допринася с нищо. Или има правосъдие, или се решава по друг начин – това е нещо, което е част от нагласата и на обществото. Как бих си разчистил сметките с комунистите – не бих пратил един в затвора, друг – другаде. Не аз, държавните органи могат да предприемат подобни процеси. Не е честно да търся вината у потомците заради техните предци. Същото е, когато пренасят върху мен критиките към цар Фердинанд или цар Борис.   Спомням си, когато при мен дойдоха хора с предложение да премахнем Паметника на Съветската армия. Така не се действа. Дали ни харесва, или не – това е история. Нямаше да има Триумфални арки, римски руини, пирамиди дори, ако всеки реши да ги руши. Винаги опитвам да вляза в положението на събеседника, на ближния, което понякога шокира. Много хора мислят, че като са с твърди разбирания, с това доказват нещо. Често е обратното – не е по-лесно да стискаш вътрешно зъби, но да се върви напред.   - Какви чувства изпитвате, когато минавате покрай Паметника на Съветската армия?   - Не виждам това да е конотация, която да ми пречи. Във Виена има един още по-голям паметник.   - Безразличен ли сте?   - Да си безразличен е обидно.   - А там ли му е мястото на този паметник?   - Не знам, не съм градоустройствен експерт, за да кажа къде да бъде. Представете си колко би струвало преместването му.   - Как приемате взривяването на Мавзолея на Георги Димитров?   - Откровено съм против. Излишно беше взривяването му.   - Пишете, че цар Борис Трети е спасил на два пъти живота на Георги Димитров. Бихте ли разкрил подробности, особено за втория път – баща ви говорил ли е с Хитлер за Димитров?   - Цар Борис практикуваше тактиката да изчака при смъртни присъди и да ги превръща в доживотни. Майка ми ми е разказвала, че й е споделял за навика си да помилва някой по време на национални празници. Но как да си спомня подробности – давате ли си сметка кои години е било, на каква възраст съм бил тогава?!   - Откъде знаете този факт за Георги Димитров?   - Как откъде? От исторически документи.   - В България такива документи не са известни.   - Няма как да си го измисля! Това са факти от немските архиви по време на процеса за Райхстага. Семейните ни архиви бяха иззети, част от тях отидоха в Москва. Майка ми е говорила неща, но не в такива подробности. Тя имаше златно правилоа да не се бърка в политиката. Знаеше някои неща, ако баща ми й кажеше. Това е възпитание от друго поколение.   - В книгата разкривате и друг неизвестен факт – Тодор Живков е искал среща с вас при завръщането ви през 1996 г. Какви истини щяхте да търсите от разговора с Живков?   - Съвсем откровено ще ви кажа – интересно ми беше да се запозная с човека, управлявал България 35 години. Чисто човешко любопитство. Това, че той даде сигнал да ме види, силно ме учуди, защото едва ли е изпитвал някакви симпатии към мен или това, което аз представлявам. Беше много особено.   - Може би щяхте да се чувствате неловко и двамата на тази среща?   - Бих се учудил да е така, аз много рядко съм се чувствал неловко. Не се видяхме с него, отвърнах, че не е учтиво да се срещаме в последния ден от пребиваването ми в България – все пак той е бил държавен глава и толкова хора са му викали „ура”, та да не го уважавам. Ако се беше разчуло, че съм се срещнал с Тодор Живков, на много хора би им станало неприятно, защото не биха ме разбрали.   - Уважението към врага е рядко срещано в България…   - Спомнете си цар Фердинанд, когато връща публично сабята на военнопленника Шукри паша (бел.ред. – по време на Балканската война, при падането на Одрин), вместо да го осъдят или обесят, както се практикува по-късно в други страни. Това е възпитание.   - Получили сте достъп до сведенията на агентите, които са ви следили през годините. Къде например са ви следили, как според вас са използвани тези данни?   - Видях данните в досието си, разбрах какво ги е занимавало по онова време. Жалко за парите. Имало е моменти през годините, в които съм предполагал, че ме следят. Казвали са ми, че еди-кой-си проявява жив интерес към мен – все пак и аз имам доста връзки във всевъзможни служби. Откровено казано, никога не съм развивал параноя. Винаги съм бил без охрана, да чукам на дърво. И сега съм без охрана. Човек трябва да се уповава на Господ. Вижте колко хора се охраняват и въпреки това, ако някой е решил да стигне до тях, успява.   - Опасявал ли сте се да не повторите съдбата на писателя Георги Марков?   - Да, спомням си, убийството с чадър. Имаше моменти, когато българи ме предупреждаваха да внимавам за известно време, разказаха ми, че така и така се е случило. Човек се пази инстинктивно, но не можеш да живееш под стъклен похлупак.   - Не сте ли се оглеждал с тръпки през рамо?   - Не. Често се разхождам сам, връщайки се от вечеря някъде, не съм се замислял дали някой няма да ме ограби. Не се е случвало дори това, слава Богу.   - Твърдите, че след като ставате министър-председател, се е наложило да работите с някои от агентите, кои са те и как успявахте да общувате хладнокръвно с тях?   - Ама защо да ги разкривам, това са професионалисти! В разузнаването трябва да са професионалисти. Това, за съжаление, не се разбира тук, в България. Разкриват агентите на Държавна сигурност безразборно. Едно е да навредиш на хората с клевети, друго е да си работил за отечеството, да си служил за родината, как може да се сложат двете неща в един кюп! Най-важното във всяка секретна служба е да има приемственост, защото това е въпрос на години натрупване. А не да започваме от нулата, наново. Разкриването на агентите на Държавна сигурност трябва да се прави много предпазливо, внимателно, обосновано, премислено, а не импулсивно.   - През годините имал ли сте някакви лични контакти с българската комунистическа власт, спазвали ли сте с тях някакви уговорки?   - Какви уговорки с мен, от когото се пазеха като дявол от тамян! Какви са тези шеги? Те не биха ме потърсили, аз – също. Ние бяхме като два магнита, обърнати наопаки. Но, че съм срещал хора, които са се престрашавали да говорят с мен – да, аз съм любопитен човек, може да науча нещо интересно и полезно.   - Не трябва да забравяме, както пишете, че никой виновник за масовите убийства в България при преврата 1944 г. не е бил осъден, защо това не се случи?   - Това са обстоятелствата. Не може да посочите – ето заради това не стана. Може би заради годините, заради начина, по който се подредиха събитията след падането на Берлинската стена, от 1944 до 1989 г. са живели поколение и половина – след всичко, което се случи след промените, липсваше претекст да се предизвикат подобни процеси. Но и в много други страни от бившия социалистически лагер нямаше такива.   - Грешка ли беше липсата на възмездие?   - Историята ще го каже, аз не бих се наел. Да не забравяме, че кръвта винаги предизвиква обратната реакция, която ще продължи още едно столетие. Липсата на възмездие пък предизвика други усещания. Имах приятел португалец, който навремето ми каза: „Симеоне, революция без нито една жертва не е сериозна революция”. Много пъти си мислех това за България около 1989 г. Тук нямаше революция, а еволюция. За мен еволюцията е далеч за предпочитане пред революцията.     - И превратът 1944 г. не е революция. Но погълна много жертви…   - Беше такъв ужас – да науча в един ден, че всички хора, които познавах и с които бях пораснал, са разстреляни. Да не говоря какво съм преживял по време на изгнание. Но за това не трябва да изпитвам бясна омраза, желание за реваншизъм. Това с какво би допринесло за едно разумно прагматично общество? Само обременява. Страницата трябва да се обърне, колкото и да струва това или да боли.    - Развенчавате мита, че при отпътуването ви от България през 1946 г. сте заминали с вагони, пълни със скъпоценности, че властта ви е дала 20 млн. лв. на изпроводяк. С какъв капитал си тръгнахте от България?   - Получихме списъка за имотите и на банковите сметки, които сме имали. Списък, а не пари. Получихме по 200 долара – майка ми, леля ми, сестра ми и аз. За пръв път видях тогава американския долар.   - Преди години давате интервю на тази тема пред американска медия, в която твърдите, че ако сте имал 20 млн. лв., сте щял да купите режима и да останете цар. Това шега ли беше?   - Шега, разбира се. Журналистът не беше виновен, той беше чел някакви книги, пълни с неверни неща. Част от пропагандата на българските власти по онова време беше да замаже факта, че сме били изгонени, с твърдението, че са ни дали 20 млн. лв. Интересно ми е дали БНБ през 1946 г. е притежавала толкова пари в чужда валута, та да ни дадат 20 млн. Много вероятно е да не е имало и 2 млн.   - С какви средства се издържахте през годините на изгнание?   - Първо живеехме с парите от наследството на майка ми от италианския крал, дядо ми Умберто. После започнах да работя.   - Какво работихте през годините?   - Уф, в толкова много предприятия съм работил, имам толкова деца – трябваше да им се осигури възпитание. Винаги съм работил „с” и „за”. В „Томсън” – за битова техника, в „Паскуал” – най-голямата хранителна верига, в мароканския концерн ОНА. Един ден мароканският крал Хасан ми каза: „Я ела тука, че имаш много връзки в чужбина, така и така идваш често…”. Така влязох първо в захарната им компания, след това и в концерна.   - Поканиха ви заради това, че сте цар и аристократ с връзки, или заради образованието ви?   - Заради образованието ме поканиха, защото в крайна сметка аз съм действал в толкова компании… В бизнеса не се трогват от това, че съм цар. Затова винаги съм бил Рилски в бизнеса, там никога не съм използвал факта, че съм цар на България, за мен България е нещо свещено.   - Пред военните в Щатите сте бил кадет Рилски, по потекло – наследник на царска династия, господин Сакскобургготски сте само в България, след 1989 г….   - По цял свят съм Симеон Втори, в историята също – дали това се харесва на някои – това е въпрос на интелект. Сакскобургготски съм в испанския и в българския си паспорт. В италианския съм Рилски.   - Обиден сте от твърденията, че сте си дошъл заради имотите. Защо сте събудил подозрения, Ваше Величество?   - Всеки нормален човек би се обидил от подобна нелепост. Защо съм събудил подозрения? Защото това е най-лесното обвинение. Както и това, че съм бил комарджия и други безумия. Евтино е, но при много хора хваща дикиш. На много хора им текат лигите, когато има нещо мръсно и лошо.   - В книгата казвате, че само три пъти сте влизал в казино.   - Да, три пъти. Добре, че си водя дневник от 1955 г. От любопитство исках да погледна фамозното казино в Монте Карло. Помолих княз Рение да видя какво за чудо е това. Той ми изпрати един секретар да ме придружи посред бял ден. Защото аз изпитвам ужас от хазарта.   - Защо ужас, губите ли?   - Не губя, не пипам, не играя…, аз едни глупави карти не знам какво се прави с тях.   - Белот не играете ли, бридж?   - Белот не, а бридж – това е за друг интелект, аз не съм на това ниво. Изпитвам ужас от карти, зарове, автомати. Шах – да, забавлява ме, скрабъл също, като упражнение ми е интересно. Но много свободно време не съм имал досега.   - Пишете, че се чувствате „пленник на наследството си”. Как да тълкуваме определението „пленник”, не мечтаехте ли да заемете отново трона?   - Аз и сестра ми наричахме строгото възпитание, което имахме вкъщи „менгемето”. Чувствах се пленник в този смисъл. Съвсем съвестно ви казвам – от смъртта на цар Борис насам всичко в живота ми е било под условието „България” – титлата, името, страната, родината, да не се изложа, да не сгреша… Във всичко съм внимавал. Като младеж колко пъти ми се е е искало да се веселя, но винаги съм внимавал какво ще кажат другите, защото знаят кой съм, да не кажат – абе, той пиел…   - Да не кажат, че сте бохем?   - Какъв бохем! Характерът ми е толкова квадратен, че не бих могъл да стана бохем.   - Защо децата Ви не знаят български език? Може би сте нямал надежда, че някога ще се върнете в България?   - Не знаят български, защото властта на Съветският съюз изглеждаше, че ще бъде там за десетилетия. Бях се самоотписал, че някой ден ще се върна. Съмнявах се дори, че и децата ми биха могли да видят един ден България. Учеха на френски, на испански, лятно време ходеха в Англия, имаше една сестра германка, която помагаше. Четири езика учеха и щеше да бъде чист егоизъм да им наложа и български език от сантимент, при положение че може би никога няма да го ползват. Ето, че сгреших, 1989 г. дойде. Но тогава вече беше късно да го учат.   - Твърдите, че притежавате комплекс на цар в изгнание. Надживяхте ли го?   - Изпитвах го преди да си дойда. Аз съм си тука от 2000 година.   - Кога сте изпитал най-силно щастие?   - Завръщането ми в България 1996 г. беше нещо наистина нещо уникално, не може да се предаде онова, което ми е минало през главата, душата и сърцето. Щастие изпитах, когато се ожених, когато се родиха децата. Избягвам думичката „най”, както и „никога”. Защото това зависи отгоре, не сме ние, които го определяме.   - Как си обяснявате факта, че българските власти все още не признават огромния принос на цар Фердинанд за превръщането ни в модерна европейска държава?   - Тялото му стои в криптата на църквата в Кобург, това беше решението на семейството, когато той почина, докато бъде пренесено и погребано в България. Съдейки по гробовете на нашите царе, не знам кога ще бъде погребан. Никой не е повдигнал този въпрос по един национален начин.   Цар Фердинанд трябва да е бил много интересна личност. Съдейки по книгите, които съм чел за него, от коментарите, той е бил много впечатляващ. Жалко, че не съм го познавал. Бил е и много ексцентрична личност. Например е изпитвал интерес към свръхестественото. Има една наша картина, която дъщеря ми Калина откри в Галерията за чуждестранно изкуство – „Луцифер” на Франц фон Щук. На кой обикновен човек би хрумнало да купи картина, която се нарича „Луцифер”! Фердинанд го е направил. Много наши картини са пръснати по галерии, музеи и други ведомства.    - Кое поражда подозренията Ви, че в смъртта на баща Ви е замесен СССР?   - Нека да дозираме нещата, да не абсолютизираме. Всички сили във Втората световна война са разсекретили документите си и нищо не открихме, което да разбули тази загадка. Единственото място, откъдето не съм получил изчерпателен отговор, е Русия. Така че дали те са имали интерес да отстранят ловък и фин държавник като цар Борис, за да имат повод да ни освободят отново – това трябва да се възприема по-скоро като въпросителна. С Евгений Примаков съм разговарял по този повод, той ми обясни, че техните архиви не са изцяло разсекретени.   - В книгата пишете, че искате да бъдете погребан в България, но се страхувате, че гробът Ви няма да остане непокътнат. Какво Ви навява на тези мисли?

image
  - Не, че това има голямо значение, когато човек вече го няма, но понякога като се замислиш какво може да се случи… Факт е, че властите вече 25 години не се заинтересуваха, какво стана с останките на баща ми. Прибрани ли са, унищожени ли са? Други страни имат по-голямо уважение към историята.   - Защо написахте тази книга? Може би се опасявате, че поколенията няма да Ви запомнят като човек, изиграл положителна роля в историята на България?   - Не съм толкова егоцентрист, пази Боже. Написах тази книга заради децата ми, хората около мен да проумеят защо съм направил някои неща, които може би не са били най-приятните за тях или най-логичните, колко лишения са изпитвали децата ми, за да мога да помогна на нашите  емигранти… Искам просто да ме разберат. Да узнаят, каква е била целта в живота ми.

 

 Интервю на Диляна Димитрова за ноемврийският брой на сп. Биограф(2014 г.)
Линк към Царския сайт: www.kingsimeon.bg/archive/viewcategory/id/205




Гласувай:
8
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. atil - Имaм обaче поне един коментaр към ...
23.11.2014 15:39
Имaм обaче поне един коментaр към товa много полезно зa всички нaс, интервю нa европейския ни цaр...
Той нaричa липсaтa нa революция у нaс - еволюция и кaзвa, че товa е по-доброто и е зa предпочитaне.
Тaкa е, но aко нaистинa товa беше еволюция! Aз считaм, че той пaк е недооценил и недорaзбрaл обстaновкaтa и товa, което ни се е случило, товa което ни се случвa и предстои дa ни се случи...!
Ние нямaме в случaя еволюция a нaционaлнa кaтaстрофa. Първaтa ни действителнa нaционaлнa кaтaстрофa след Берлинския конгрес през 1878 г.! Дълбокa и стрaшнa и без реaлни перспективи зa скорошно излизaне от нея.
A в исторически плaн некa си спомним всички, зaедно с цaря, че aко дядовците и прaдядовците ни зaедно с пaртиите и пaртийните секретaри си бяхa седели нa зaдниците и бяхa спaзвaли европейските изисквaния( a и руските) и бяхa се съобрaзявaли с европейското зaконодaтелство - днес Бългaрия щеше дa е едно вaсaлно нa Турция княжество(или републичкa) състоящо се от Софийски окръг и Севернa Бългaрия.
Но понеже имaхме бългaрски цaре и държaвни глaви, които бяхa едно с нaродa си през 40-те години нa 20-ти век Бългaрия стaнa еднa от 10 икономики в Европa и постигнa нaционaлното си обединение.
цитирай
2. leonleonovpom2 - Здравей!
25.11.2014 23:22
всъщност Трета България търпи катастрофа в деня на рождението си - решенията на Берлинския конгрес Всичко останало е предизвикано от тях
Що се отнася до царя, няма качествата на баща си, който е истински политик, дипломат и патриот в качеството си на български цар! Ние сме му длъжници-на баща му, за това, което е направил за България! И църквата му е длъжница!
И добре, че се е споминал скоропостижно, защото....
А иначе последният ни цар е истински благородник, такъв ,какъвто не може да се намери сред сегашните ни политици
Спомням си едно интервю с него Журналист доведе до знанието му някакво изказване, на някого по негов адрес, че вече е стар и не му е мястото в политиката Представям си как би реагирал на негово място някой сегашен ,наш политик Огън и жупел по адрес на казалия това
Нищо подобно Симеон Втори каза само, че това е много мило ,че еди кой си се е загрижил за него!
Приятна вечер!
цитирай
3. atil - Такива катастрофи, както при въ...
26.11.2014 11:49
Такива катастрофи, както при възстановяването на българската държавност са познато правило по-това време и по-рано а и по-късно към 50-60- години на 20-ти век, когато повечето колонии по света получават независимост.
В Африка и досега се избиват племената на верска и етническа основа, понеже са разпределени територии и населения несъразмерно и несъобразно. В новообразуваните държави. Самата Волжка България завладяна от Русия е разделена на три части и са обявени три "народности" на базата на оцелелите българи в Източна Европа - татари, мишари и башкири.
От големите европейски страни Германия беше последната която постигна своето национално обединение чак към 1870 г. И остана с най-малко колонии... Това даде отпечатък върху нейното развитие и до днес. Накрая се обърнаха навътре към себе си и създадоха ефективна икономика насочена към износ. И досега те са страната с най-положителното и голямо търговско салдо.
България преодоляваше своята разпокъсаност и развиваше икономиката, образованието, културата си. Дори Балканските и Първата световна война, нито подривната дейност и метежи на комунистите можаха да спрат това развитие.
Фатална се оказа за нас ситуацията, когато Чърчил, Сталин и Рузвелт са разпределяли сферите на влияние след Втората световна война.
Това е вече катастрофа, която все още никой не се е захванал да преодолява и да излиза от нея. Просто българският народ е бил лишен от съпротивителните си сили, в степен да не може да се самоорганизира и даде отпор. Затова и досега представители на Олигархията и организации и органи под нейна опека и влияние решават и организират всичко у нас.
В подобна ситуация България изпаднала след Второто Търновско въстание. И това започнало да се преодолява чак към втората половина на 19-ти век.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 4099816
Постинги: 527
Коментари: 2471
Гласове: 3155
Календар
«  Януари, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031