РЪКОПИСИТЕ НЕ ГОРЯТ - Блог на Валентин Иванов - АТИЛ :: БЪЛГАРИЯ В КРАЯ НА XIX ВЕК(1886 - 1899 Г. )

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

06.07.2015 17:19 - БЪЛГАРИЯ В КРАЯ НА XIX ВЕК(1886 - 1899 Г.) - ВТОРА ЧАСТ

Автор: atil Категория: История

Прочетен: 9382 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 12.07.2015 16:50

ИЗБИРАНЕТО НА КНЯЗ ФЕРДИНAНД I ЗА ДЪРЖАВЕН ГЛАВА И ВРЕМЕТО НА СТ.СТAМБОЛОВ И К.СТОИЛОВ

Твърдата ръка

С избора на княз Фердинананд приключва най-бурната част от българската криза, но положението на страната продължава да е все така нестабилно. Новият български княз връчва мандат за съставяне на правителство на регента Ст.Стамболов, избор съвсем естествен предвид събитията след 9 август 1886 г. и ролята му в тях.

Стефан Николов Стамболов е бележит български държавник, революционер, журналист и поет. Апостол на Вътрешната революционна организация, през 1875 и 1876 година той участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. След Освобождението се издига в средите на Либералната партия в Княжество България. След преврата от 1886 оглавява Регентството, което потушава размириците в страната с цената на дълготраен разрив на отношенията с Русия и издига на престола княз Фердинанд. През 1887 е назначен за министър-председател и се задържа на власт до 1894 година. Основава и ръководи Народнолибералната партия до смъртта си.

Главната задача на новото правителство е да стабилизира положението на княза и да се постигне неговото международно признание. Това е сложна, почти непосилна задача, но амбициозният Ст.Стамболов твърдо вярва в своя успех. Талантлив държавник, надраснал ориенталските размери на своите предшественици и съвременици, той се заема с модернизирането на страната, като нито за момент не забравя съдбата и необходимостта от закрила и защита на българите, останали под турска власт.

Във вътрешнополитически план управлението на Ст.Стамболов условно може да бъде разделено на три етапа. През първия, който продължава до началото на 1890 г., правителството укрепва своите позиции и консолидира "легалната" и "нелегална" опозиция. Нелегалната опозиция по същество се представлява от две групи - едната около Др.Цанков, а другата около П.Каравелов. Цанковистите синхронизират действията и намеренията си изцяло с помоща на руската дипломация. По-голямата част отнея се намира извън страната, главно в балканските столици и Южна Русия. Тя дава и кадрите за подготвяните и извършвани постоянно покушения над политически дейци, които подкрепят княз Фердинанд I.
Групата на П.Каравелов също смята, че е необходимо да се постигне помирение с Русия, и не признава изборите за Велико народно събрание и избрания от него княз.
Тези от нелегалната опозиция, които остават в страната, са подложени на преследвания и много от тях попадат в затвора по обвинения в престъпна дейност против държавата.
Легалната опозиция се представлява от напусналия министър-председателския пост след избора на княз Фердинанд I д-р В.Радославов и неговите сподвижници. Той признава за напълно легитимен избора на княза, но се обявява против някои вътрешнополитически ходове и мероприятия на Ст.Стамболов. В края на 1888 г. тази част отполитическите противници на кабинета се допълва от напусналите правителството бивши консерватори д-р К.Стоилов и Гр.Начович. Не без основание легалните опозиционери критикуват министър-председателя, че те, без да са подложени на преки преследвания, ограничено е правото им на свобода на словото, че се осъществява драконовска цензура върху печата и кореспонденцията. Тази част от опозицията все повече се ориентира към Фердинанд I, виждайки в негово лице бъдещата главна фигура в управлението.

Вторият етап в управлението на Ст.Стамболов започва през 1890 г. и завършва в средата на 1893 г. Това е времето, когато кабинетът постига своите най-значими успехи. Икономическото развитие върви по възходяща линия, а политическите му противници са изолирани. Всички, които опитват да свалят правителството с незаконни действия, са разкрити и изпратени в затвора. През 1890 г. е разкрит военен заговор, ръководен от кап. Константин Паница; през 1891 г. след убийството на финансовия министър Христо Белчев в затвора попадат част от привържениците на бившия министър-председател П.Каравелов, който е обвинен за интелектуален подбудител на убийството. През 1892 г. е проведен процес и срещу предполагаемите убийци на българския дипломатически агент в Цариград Георги Вълкович. По този начин Ст.Стамболов проваля всички опити управлението на страната да бъде променено чрез терористични средства.

Третият етап в управлението на Ст.Стамболов е характерен с постоянно засилващата се криза във властта. По това време всички легални политически сили, които не се считат за обвързани с политическата линия на правителството, се сплотяват против него. Създава се т.нар. Съединена легална опозиция, която чрез своя орган в."Свободно слово" развива широка пропагандна кампания против методите на управление. Силен удар върху авторитета на правителството нанася и направената през 1893 г. промяна в Търновската конституция, според която се допуска българският престолонаследник да не бъде задължително в православната вяра. По този начин Ст.Стамболов настройва срещу себе си и представителите на българската православна църква и всички обществени и политически среди, които гледат на конституцията като на свещен документ. Освен това министър-председателят се показва като убеден привърженик на засиления централизъм в държавните структури, което не се посреща с особено одобрение от привържениците на общинското самоуправление.

Въпреки всички тези непопулярни мерки, които Ст.Стамболов предприема, той остава в българскат аистория като една от най-видните политически фигури след Освобождението. Това се дължи на основните принципи, които той проповядва и спазва във външнополитическата си дейност и стопанското модернизиране на страната.

Модернизацията

Развитието на икономикато се опира на три главни стълба: протекционизъм, промишлено и гражданско строителство и стабилизиране на финансовото положение на страната чрез строга данъчна система и фискална дисциплина.
До Ст.Стамболов няма ясно изградена политическа линия в тази посока. В първите години на своето управление той също не притежава ясна концепция за необходимостта от закрила и защита на индустрията. Но с натрупването на управленчески опит и с верен политически нюх Стамболов насочва българското стопанство във водовъртежа на модернизацията, и то с темпове, които са непознати до този момент в България.

Фабричната промишленост се развива с помоща на държавата. Министерският съвет създава специална индустриална комисия, която да проучава състоянието и нуждите на българската промишленост.

Главният павилион на Първото пловдивско изложение

През 1892 г. в Пловдив се провежда "първата българска земеделско-промишлена изложба", която е в основата на бъдещия Пловдивски панаир. Отпускат се безлихвени и нисколихвени заеми на прохождащи индустриални предприятия. Чрез Народното събрание се застъпва концесионерския принцип, който заляга в няколко икономически закона - за рудниците, мините и кариерите, за минералните богатства и т.н. Друг е въпросът, че българските индустриалци все още много трудно се заемат с инициативи в тази посока. От 1892 г. започва разработването на Закона за подпомагане на родната промишленост.

Ст.Стамболов дава път и на държавната заемна политика. Неговото правителство сключва пет държавни заема с английски и австрийски банки. Парите са предназначени главно за откупуване на построената до Освобождението железопътна мрежа и за построяването на нови линии. Целта е да се изгради модерна и отлично функционираща железопътна и шосейна мрежа.

Бургаското пристанище - гравюра книгата на К.Иречек - Княжество България, част 2 - "Пътувания по България", Пловзив, изд. Хр.Г.Дановъ 1899 г.

Започва и изграждането на двете черноморски пристанища - Варненското и Бургаското, с цел българската търговия да се насочи през тях, а не през турските беломорски пристанища.

Още през 1887 г. Ст.Стамболов прокарва през Народното събрание Закон за сключване на междудържавни търговски договори, с което се нарушават ограничителните постановления на Берлинския договор. Законът предизвиква остри протести от страна на Високата порта. Въпреки това правителството започва сериозни инициативи за сключване на стопански спогодби с други държави. Залагайки на антируския външнополитически курс, Ст.Стамболов успява през 1889 г. да сключи първата самостоятелна спогодба на страната с Англия, последвана от подобни спогодби с Германия, Франция, Австро-Унгария, Швейцария и Белгия. По този начин Великите сили възприемат българските стремежи за икономическа самостоятелност на княжеството. Изгодата е не толкова икономическа, колкото политическа, тъй като на първо време държавния бюджет губи немалки суми от въвеждането на новите митнически тарифи. но те са сериозна база за бъдещото успешно развитие на българската индустрия и търговия и са особено полезни в стремежа на правителството да постави княжеството на равноправна основа с другите държави.

Правителството отделяло и немалко внимание на просветното дело. През 1888 г. е гласуван Законът за създаване на висше училище. Три години по-късно министърът на просвещението Г.Живков внася в парламента един от най-важните закони за народното просвещение, който повече от две десетилетия дава облика на българското образование.

Външна политика

Кабинетът на Ст.Стамболов е представител на онези пролитически сили, които имат намерение младата държава да води самостоятелна външна политика, съобразена единствено с националните интереси. Събитията от "българската криза" довеждат дотам, че правителството поема открита антируска външнополитическа линия. Това не означава, че се възприема политически курс, съобразен с интересите на която и да е друга държава. Напротив - Ст.Стамболов се стреми да извлече максимална изгода от противоборството си с царската дипломация, принуждавайки по този начин западните държави много често да се съобразяват с националните интереси на българите.
Разчитайки на англо-руския антагонизъм, Ст.Стамболов се стреми максимално да синхротизира(но не и да подчини) българската външна политика с тази на Лондон. Синхронизацията върви в две посоки - търсене на начини за фактическо и юридическо признаване на избора на княз Фердинанд I и създаване на благоприятни условия за живот и развитие на българите в Македония.

С течение на времето все повече и повече в дипломатическите среди се утвърждава мнението, че присъствието на княз Фердинанд на българския престол си е чисто вътрешна работа. През 1891-1892 г. Фердинанд вече е приеман от английския и австрийския двор, макар и като частно лице. През август 1892 г. министър -председателят посещава Цариград, където е приет от султана - признание, което изкарва руската дипломация от коловоза на добрия тон.
Поради Македонския въпрос Османската империя заема особено място във възгледите на Ст.Стамболов. Той държи на добрите отношения с Високата порта и се стреми да бъде максимално лоялен към сюзерена. но същевременно, когато е необходимо, показва силла и непримиримост при защитата на правата на българското население в рамките на империята.
Благодарение на твърдата му и гъвкава политика българите получават добри възможности да разширят културно-просветната си дейност и институции и да отблъснат настъплението на чуждите пропаганди в Македония.
Екзархията получава берати за българските владици там, където те са принудени да напуснат епархиите си по време на Руско-турската война, а това още повече укрепва българските позиции в Македония и Одринска Тракия.
Нещо повече - при преговорите с Високата порта Ст.Стамболов не се колебае да поставя и ултиматуми, с което ясно декларира, че няма да спазва сюзеренните права на Турция, ако тя не възприеме неговите възгледи.

Македонският въпрос определя и възгледите на Ст.Стамболов към останалите балкански държави. Принципно, твърдо и неотстъпчиво той неколкократно декларира, че всеки опит за сближение между балканските народи против Турция на базата "дележ на Македония" е невъзможен и няма да бъде подкрепен от българската дипломация. По този начин за дълги години амбициите на сръбската и гръцката дипломация да вмъкнат България в несвоевремеменна акция в западната част на полуострова остават напразни.

Отстраняването

В началото на 1894 г. политиката на правителството е подложена на остра критика от всички опозиционни групи в страната. Всички отрицателни страни на Стамболовото управление излизат на преден план в пропагандната война. Опозицията все повече и повече се обръща към княз Фердинанд I и го лансира като единствената фигура, която може "да спаси страната от тиранина".
От своя страна князът съвсем не е далеч от мисълта, че е време да поеме самостоятелна линия на поведение. На първо място той се стреми на всяка цена да постигне международно признание, което въпреки енергичните опити на Стамболов се оказва непостижимо(всъщност това е главният мотив на княз Фединанд да приеме подадената поредна оставка на Стамболов, Русия е непреклонна в това отношение, Стамболов също...).
За целта той влиза във връзка с руската дипломация зад гърба на правителството. Малко преди това княз Фердинанд е успял да измести от правителството кандидата на министър-председателя за министър на войната и да наложи свое доверено лице - Рачо Петров, с което получава сериозни позиции в изпълнителната власт. Научавайки за сондажите на княза с руската дипломация, министър-председателят подава своята 15-а поредна оставка, която за негова изненада този път е приета. Ст.Стамболов се опитва да мобилизира свои привърженици в страната и столицата, но вече е късно. Армията прави предупредителни маневри и така на 18 май 1894 г. завършва седемгодишното управление на Ст.Стамболов.
От властта е отстранена най-оспорваната политическа фигура в българската нова история. Повече от век той е възвеличаван и порицаван, превъзнасян като национален спасител или хулен като предател на националните интереси. Някои стигат дотам, че да го обвиняват дори за т.нар. национални катастрофи(какви катастрофи са това в сравнение с убийствения крах в резултат на комунизма в България и неговата псевдодемокрация...?!), сполетели България 20 години след смъртта му. Но обективността изисква да признаем, че Ст.Стамболов поставя основите на законодателната и изпълнителната дейност, която превръща България в модерна европейска държава. Правителството му създава условия за икономическа независимост и самостоятелна национална политика. Все повече и повече страната се превръща в равнопоставен партньор на международната сцена.

И най-важното! Това за което бившите марксистки историци избягват да споменават и досега - Ст.Стамболов неутрализира руският проект за превръщането на България в Задунайская губерния. Вече бил създаден и такъв фонд с парични и логистични средства и кадри за осъществяването на проекта. На практика политиката на Ст.Стамболов спасява българската държавност в това бурно време.

Дестамболовизацията

На 19 май след кратки консултации и по лична препоръка на Ст.Стамболов княз Фердинанд I утвърждава правителство начело с д-р К.Стоилов. Князът не случайно се спира на тази кандидатура. К.Стоилов е политик с опит и авторитет в българските политически среди. Активен участник в изработването на Търновската конституция, частен секретар на първия български монарх, министър в първия кабинет на Ст.Стамболов и виден представител в ръководството на бившата Консервативна партия, той е един от малкото български политици с европейски размах, образование и ценностна система. След разрива със Ст.Стамболов К.Стоилов е една от фигурите, които олицетворяват опозицията в страната, и около него и няколко други политици, разделили се със Ст.стамболов, се формира т-нар. Легална опозиция. Именно нейните лидери влизат и в новообразувания кабинет. До есента на 1894 г. в правителството има представители на бившите консерватори, либералите радослависти и умерени русофили от бившите южнорумелийски консерватори. Този състав на коалиционното правителство показва, че то има временен характер и е с ограничени задачи.

Главната му цел е да проведе парламентарни избори на мястото на разпуснатото VIII обикновено народно събрание, в което доминират привържениците на Ст.Стамболов. Въпреки декларацията на част от тях, че са съгласни да работят с новото правителство, К.Стоилов и Фердинанд I предпочитат да разпуснат парламента и да проведат избори за нов.

Константин Стоилов Константинов е български политик, един от ръководителите на Консервативната партия, а по-късно - на основаната от него Народна партия. Стоилов е 2 пъти министър-председател на България. Първият път по време на политическата криза – след абдикацията на княз Александър I (10 юли 1887 — 1 септември 1887), а вторият – след падането на Стефан Стамболов (19 май 1894 — 18 януари 1899). Тъй като министър-председателят няма зад себе си партийна поддръжка, през лятото на 1894 г. неговите привърженици поставят началото на Народната партия, в която влизат голяма част от бившите консерватори, част от южнобългарските съединисти и някои последователи на Др.Цанков Изборите с аспечелени от Народната партия и през декември 1894 г. К.Стоилов съставя самостоятелен кабинет на новата партия. Така, с парламентарна поддръжка, той започва "разчистването" на наследството, оставено от Ст.Стамболов в политическата сфера.

Правителството гласува амнистия за осъдените по политически причини. Започва постепенното оформяне на партийната система. Започват да функционират Демократическата и Прогресивнолебералната партия(свързаните с чужди интереси партии, а по-късно се появяват и левите, които вообще са интернационални т.е. антинационални...), които понасят най-много удари от Стамболовото управление.
Колкото и съществена да е демократизацията на обществото, не трябва да се изпуска фактът, че правителството започва процесуални действия за даването под съд на правителството на Ст.Стамболов с обвинения в нарушение на основния закон на страната(конституцията). На бившия министър-председател е забранено да напуска страната, което е добре дошло за платените атентатори-убийци.

Снимка от погребението на посечения Ст.Стамболов.(от сайта "Изгубената България")

Скоро българското обществено мнение се запознава и с един нов момент в българския политически живот - политическите убийства. Жертва става Ст.Стамболов, който е посечен по най-варварски начин в центъра на столицата; убийство, което настройва европейското обществено мнение против съществуващите порядки в страната. Малко по-късно е застрелян и видният писател, учен и политик Алеко Константинов, което още повече компрометира стремежите за изграждане на нормална парламентарна практика в България.

В познатото икономическо русло

В икономическата сфера обаче, правителството на К.Стоилов продължава започнатите от Ст.Стамболов преобразувания, целящи стабилизация и модернизация на националното стопанство. В края на 1894 г. новият парламент прокарва Закона за насърчаване на местната промишленост, който е изработен от предходното Стамболово правителство. Този закон дава силен тласък на индустриалното производство. В него се предвиждат редица облекчения за индустриалците, които при определени от закона условия се освобождават от някои данъчни товари; поощряват се набирането и използването на по-голям брой работници, използването на повече машини и енергия и се удвоява транспортирането на стоките и материалите по железниците с най-изгодни тарифи.
Правителството на Народната партия задминава протекционизма на предходното правителство, а това стимулира производството на българските индустриални предприятия. Построени са над 600 километра нови трасета железопътни линии. Главното финансиране е по познатия от Ст.Стамболов начин - чрез външни заеми. В областта на селското стопанство също се извършват сериозни промени. Натуралният десятък е заменен с поземлено облагане, при което селските стопани получават сериозни облекчения. Засилва се вносът на машини и инвентар, което рязко подобрява техническия потенциал на селското стопанство.

Помирението и новата Източна криза

Въпреки опитите на Ст.Стамболов да осигури официалното признаване на княз Фердинанд I той не успява, тъй като една от Великите сили - Русия - продължава да смята княза за узурпатор на българския престол. Възстановяването на българо-руските отношения става все по-необходимо в името на дългосрочните цели и интереси на страната.
По внушение на самия княз Фердинанд I правителството се заема с търсенето на пътища за помирение с Петербург. Без да изпадат в крайностите на "фобството" и "филството", и без да променят основните принципи на българската политика, те се опитват да нормализират положението на страната в международен план.
Преговорите започват с посещението в Петербург на българска делегация, ръководена от митрополит Климент през лятото на 1895 г. Поводът е смъртта на император Александър III . Преговорите се водят спокойно, без натиск уж, в търсене на взаимноизгодни формули, които да отстранят пречките между двете държави.
Николай II и руското правителство поставят на княз Фердинанд условието престолонаследникът княз Борис Търновски да приеме православното вероизповедание в съответствие с Търновската конституция преди промяната и от Ст.Стамболов. Българското правителство трябва да приеме още две условия: амнистия за осъдените по политически причини привърженици на руската политика и приемането на българска служба на онези офицери, които напускат страната след абдикацията на княз Александър I и са постъпили на руска служба.

Основният проблем обаче станал въпросът за вероизповеданието на престолонаследника. Князът не успява да издейства съгласието на папския престол и своите роднини за проектираното дело, но, поставен натясно под натиска на парламент и правителство, на 29 октомври 1895 г. прави официално изявление, че приема предложението на народните представители престолонаследникът да премине в православното лоно.
На 2 февруари в присъствието на представителя на руския император княз Голенищев-Кутузов престолонаследникът приема православното вероизповедание, като кръстник му става самият руски император чрез своя пратеник. Князът веднага е признат официално от Русия, а след това и от останалите страни, подписали Берлинския договор.
Другите висящи проблеми също се разрешават. Амнистията и без това вече е прокарана през парламента, но сериозни трудности започва да създава проблемът с връщането на офицерите от Русия поради нескритата съпротива на офицерите от армията. Едно заради евентуалната "пета колона"(която се проявява със своите саботажи по време на всичките войни по-късно...) и друго за да не бъдат изместени от йерархията от завръщащете се.

За Въоръжените сили на Княжество България(1878 - 1908 г.):
В състава им влизат трите рода войски: Сухопътни, Военоморски и Българска военна авиация.
Към 1885 г. българската армия наброява 86 000 души. Общият брой на доброволните дружини и отряди възлиза на 14 000 души.
Началото на XX век: Общият брой на Българската войска възлиза на 102 000 души. Числеността и надвишава тази на войските на Съединените американски щати.
Българската армия бива разделена на пет части - Първа, Втора Трета, Четвърта и Пета армия.

До края на управлението на Народната партия този проблем е разрешен. Част от офицерите са пенсионирани, други остават на служба в Русия, а по-голямата част се включват в структурите на българската армия. Така след десетгодишно прекъсване на отношенията между двете страни, те се нормализират окончателно.

В края на XIX в. отнова избухва Източната криза. Османската империя с есблъсква за пореден път с арменското и гръцкото освободително движение, което дава надежди в София, че има възможност за оказване на натист върху империята с цел да се постигнат някои придобивки за българското население в Македония.
Няколкократно българското правителство поставя своите искания както пред Високата порта, така и пред представителите на Великите сили в София и Цариград. То мотивирало своите искания с член 23 на Берлинския договор и възбуденото обществено мнение в България, което все повече и повече настоявало за решителни мерки против Османската империя.
През декември 1896 г. кабинетът предлага на Гърция и на Сърбия да се споразумеят за общи действия пред Високата поррта и Великите сили с цел образуването на автономна Македония. Балканските подли държави, изхождайки от своите желания да грабят и присвояват български територии, отказват да подкрепят българската инициатива.

През 1897 г. след Гръцко-турската война, Австро-Унгария и Русия слагат "похлупак" над Балканския полуостров, споразумявайки се да не допускат никакви промени на статуквото в близките няколко години. Това сериозно затруднява намеренията и желанията на българското правителство да търси пътища за осъществяване на реформи в Османската империя. Кат онаграда за запазения неутралитет по време на гръцко-турската война, с помоща на Русия Българската екзархия получава през декември 1897 г. нови три берата з абългарски митрополити в Битоля, Дебър и Струмица.
В края на 1898 г. правителството постепенно изчерпва своя политически кредит. В политическия и обществен живот все по-често вземат връх партизанството, корупцията и борбата за длъжности( Което пък доказва правотата на Стамболовата политика на този етап. Неговото неутрализиране на криворазбраната демокрация, която се изразява в платено обслужване на чужди интереси и лично облагодетелстване. Ние я имаме и сега в началото на XXI век).
На 18 януари 1899 г. във връзка с опита за сключване на неизгоден за страната заем и проблеми с изкупуването на източните железници, под силен обществен натиск и след загуба на доверие от страна на княза правителството на К.Стоилов си подава оставката.

Почти пет годишното управление на Народната партия дава забележителни резултати. страната продължава стремителния си икономически просперитет. Развива се инфраструктурата, а селското стопанство все повече се свързва с пазарните механизми.

Българският златен лев. По това време и към 1940 год. българската валута е една от най-стабилните и конвертируеми в Европа.

Спокойно може да се твърди, че започнатото от Ст.Стамболов и продължилото от д-р К.Стоилов модернизиране на страната дава своите плодове в началото на XX в.
В зората на XX в. българската държава се изправя като модернизираща се и динамично развиваща се страна. За две десетилетия българите успяват да изградят икономическа структура, парламентарни институции, извършено е Съединението, прави се пробив в режима на свободната търговия. България започва постепенно да придобива чертите на самостоятелна и суверенна държава.