РЪКОПИСИТЕ НЕ ГОРЯТ - Блог на Валентин Иванов - АТИЛ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

12.02.2016 22:57 - Войводата Димитър Калъчлията

Автор: atil Категория: История

Прочетен: 6064 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 13.02.2016 12:29

ДВАНАДЕСЕТА ЧАСТ

ЛИНК КЪМ ПЪРВАТА ЧАСТ ОТ ПОРЕДИЦАТА - БЪЛГАРСКОТО ХАЙДУТСТВО:
atil.blog.bg/history/2012/06/12/bylgarskoto-haidutstvo.966966

Той е преследвал и наказвал ония турци, па дори и българи, които са изтезавали своите братя. Бил е виден защитник на българите, правил е в селата църкви, чешми, кладенци, помагал е на бедни и недъгави и затова българите го много обичали и го криели цяла зима помежду си.
Никола Обретенов

Накратко

Димитър Калъчлията (по рождение: Димитър Стоянов Котев) е български войвода и хайдутин, роден в Торлак махле (дн. Загорци), Сливенско. Хайдутувал през 40-те и 50-те години на 19 век. Повече от 12 години четата му обикаля из Одринско, Сливенско, Търновско, Шуменско, Варненско, из Добруджа, но свърталищата му са били Сливенският и Котленският балкан и Бакаджиците. Турците давали специална награда за главата му.
Отначало бил в четата на Бойчо войвода, а след това сам става войвода на чета, в която привлича и др. видни хайдути като Пейо Буюклията, Ж. Чернев, Г. Трънкин и пр. Той често пъти ходил при своя любим приятел и сподвижник Пейо Буюклията в хайдушкото скривалище край Батова Куюджук (дн. Дебрене, Добричко), и заедно са нападали турските кервани, пътуващи към Цариград. По време на Кримската война 1853-1856 подпомага руските войски в Североизточна България. След приключване на Кримската война в Сливен за окръжен управител е назначен Зеинил паша, който изпраща 500 низами /войници/ да търсят и заловят опасния хайдутин. По свои хора Калъчлията му изпраща следното послание: "Напращай низамите да се бъхтят на хаос, защото заплатите им само за цървули няма да стигнат."
Тайно от местните турски власти добруджанското население изпраща до султана оплакване от разбойниците, поднесено в Цариград от специална делегация. Скоро в Русе пристига висшият турски чиновник Къбръзлъ Кючук Ахмед паша със специални пълномощия да се справи с разбойничеството. Пашата бързо разбира, че местната полиция е ортак на турските банди и първата му работа е да смени цялата полиция. След това за нула време се справя с разбойниците. По това време е заловен и Димитър Калъчлията. За властите в Цариград той също е разбойник. Още повече че след войната се обединява с турския хайдутин Солак Мустафа и двамата повеждат съвместна борба срещу официалната власт, която еднакво притеснява бедните българи и турци.

Калъч, принадлежал на Ильо Войвода. НВИМ

Първообраза на оръжието е Иранският шамшир, който е създаден по време на периода на Тюркско-Селджукската империя в Иран. В Анадола е донесен от сулджуците. Под името килидж и като специфичен вид сабя, свързвана с османските турци и мамелюците в Египет, се появява в края на 15 век.

На разпитите Калъчлията се държи гордо и независимо, с което предизвиква възхищението на водещите следствието турци. Запитан за извършените от четата му многобройни обири, хайдутинът отговаря: "Никакво престъпление не съм извършил. Аз само вземах от богатите и давах на бедните." Мъжкото му поведение грабва за сърцето и влиятелния в Русе Садразим паша, който бил готов да му пощади живота, ако хайдутинът смени вярата си. Димитър Калъчлията отхвърля предложението. Обесен е в Русе в началото на 1861 година "по долни копринени дрехи", както свидетелства Никола Обретенов. Към бесилката потегля с усмивка и се шегува с палачите, преди да му нахлузят въжето на шията.

....................

Сведения от Панайот Хитов за Димитър Калъчлията

"Харамията" - един от най-романтичните извори от миналото. Покритата с над 100-годишни букови дървета местност е била убежище в миналото на славни хайдути. Тук са бродили войводите Димитър Калъчлията, Георги Трънкин, Хаджи Димитър, Гунчо войвода, а през 1867 г. четата на Панайот Хитов, чийто знаменосец по това време е Васил Левски.

... И тъй до 1850 година у нас по цяла Тракия, Македония и Дунавна България; беше такова време, че където и да искаше да иде человек по работа — по пътищата или на полето, то тъй никак не беше сигурен, че ще се върне жив. Само едно беше добро, че турското правителство не забраняваше на българите да носят оружие и да се пазят. Единственото средство за предпазване беше това. Само ако някои хора бяха по-сърцати и умееха да носят оружие и сами да се вардят — това беше спасението. Но как един пастир или земледелец ще се варди, когато той трябва да работи. Тъй също и пътникът отде ще знае, бедният, зад кой бук или камък го дебнат, че да се опази?

Ще забележа и това, че имаше тук-там и български чети, но те ходеха под турски имена, тъй щото не можеше да ги различи никой от турските чети. Такъв беше Бойчо войвода от Тревненските колиби, село Цепараните, който подир 1828 година беше заловен от русите и пратен в Сибир със двамата си братя Иван и Петър. Но сетне, щом намерили сгода, те избягали от Сибир, но само Бойчо и Петър, а Иван е бил убит от братята си, защото, като бягат, той си счупил крака и не е могъл да върви с тях. Затова го и убили. И тъй, Бойчо и Петър са намерили в Цариград, а оттам пък Бойчо захванал да ходи по горите — всяко лято, само че под турско име, а брат му — хайдут Петър се заселил в Добруджа и се укротил. По-сетне, като се разчу, че пак ще има война между Русия и Турция (не помня добре 1850 или 1852 ли се захвана тъй наречената Севастополска война), но щом захвана тя, дето имаше турски предводители на шайки, изпратиха и тях да се бият със Русия, а на тяхно място се появиха пък други, тъй наречени по турски „качаци” или бегълци, които не искат да се бият с неприятеля (по български се наричат „дезертьори”). Та те пък сега напълниха горите. И тъй, обири, убийства от такива — колкото щеш! ... Та в това време се появи отново същият Бойчо войвода с неговите чираци Пею Буюклията, Димитър Калъчлията, Злати от село Конари и Петко войвода от Копривщица.
И тъй, през времето на тъй наречената Севастополска война през 1850 до 1855 и 1856 година по нашите места навсякъде беше много лошо от турски чети. Щом стана примирието на Севастополската война, турското правителство взе мерки да се изтребят горепоменатите чети и в града Сливен беше пратен един паша по име Зейнел паша. Щом дойде в Сливен, той се разпореди да се изловят всичките шайки. Само от Айтоска околия докараха в Сливен 250 турци, участници в шайките. Колко са били изловени от другите околии не зная. Имаше едно турче по име Мустафа от Сливен, което бе ходило около града 3—4 години време и беше наплашило хората до немай-къде. И все не го залавяха, защото го защитяваха по-влиятелните турци в полицията. Но преди да пристигне Зейнел паша в града, полицията се разтърча, улови турчето Мустафа и го изпрати за Едирне, и го убиха по пътя, за да не изкаже, че по-първите турци от града Сливен са му били в помощ, за да обира и обезчести толкова невръстни момичета.

Зейнел паша беше довел със себе си и 500 низами, с които той преследваше четите. Инак той с местните турци нищо не можеше да направи, защото тия щяха да потулват разбойниците.

И тъй, след като се унищожиха турските чети, останаха само българските, а те не бяха много — само Бойчо и Димитър с по 12 другари. Най-сетне (това беше през 1856 лято или 57) Бойчо войвода не можа да се опази; с помощта на българските потери и турските убиха го близо „Хаинбоаз”, в Лява река, на мястото, наречено „Бели бук”, а байрактаря му Курти раниха, но се отърва жив. Още неколко момчета останаха мъртви на това място, а оставалите се пръснаха.

И тъй, след 25 години върлуване на Бойчо войвода, свърши се всичко на „Бели бук”. А Димитър Калъчлията мина с четата си по Варненско и Шуменско, но не можа да се задържи, та се върна пак по Ямболско, но видя, че не ще може да ходи, та разпусна другарите си и остана той сам с Георги Трънкин от Сливен. Криеха се тук-там по приятели, докато хванаха най-сетне Димитра в Балчик, а Злати — в Сливен, а Пею беше уловен в Ямбол. С това се завърши изтреблението на сичките чети — и турски, и български. Само Димитър Калъчлията се отърва: като го карали от Балчик за Варна, той убил по пътя жандарина (заптието), който го е карал. Ето как е станало това убиване: Димитър, както бил окован в синджири и вървял, на едно място направил си една цигара да пуши тутюн. Тъй също и жандарина бил запалил цигара и пиел тутюн, Димитър прибрал синджира в едната си ръка и поискал от жандаря да си запали цигарата. Без да му дойде на ум, че Димитър ще го убий, жандаря се приближил до него, за да му запали цигарата, а Димитър го ударва със синджира по главата и го сваля на земята. Убива го и зима ключа от него, отключва железата, взима му оружието и ето го пак по хайдутлук. Тъй също и Злати, не зная как, но се отървал и пак се събраха двамата другари и захванаха да ходят с турски тескерета (пашапорти) като търговци на коне от град в град и като имаха по пътищата и в градищата приятели — ханджии; и те продължиха още една година и обраха доста богати турци. В Сливен, по времето на същия Зейнел паша, дошле в града като търговци Злати и Димитър. Ханджията бил техен ятак, укривател, та им помогнал да оберат Ибрахим енфеджията. Нощем влезли в дома му и нищо никой не усетил, че са те. Всеки мислеше, че това е пак турска работа. И най-после Димитър беше заловен в град Шумен. Бил и малко пиян и как се е случило това, не знам. След залавянето му закарали го в Русчук. Но по него време беше изпратен от Цариград един паша по име Кабръзлията с поръка да заобиколи всички главни затвори в България и където има големи престъпници, по негово усмотрение да им реши съдбата и да ги избеси. И тъй, при идването си в Русе Кабръзлията обесва Димитра Калъчлията. ...

Източник: www.promacedonia.org/bmark/ph/ph_nh_2.htm

.............................

Димитър Калъчлията в българската литература

Местността "Кутелката" в Сливенския Балкан

... Като отминаха Мишеморков хан и най-тясното място на Хаинбоаза, душата на керванбашията Ергин Сунай се поотпусна — е, аллах е милостив, преведе и този керван оттатък Балкана! Сега, когато пред очите му се стелеше в далечината равното Загоре, Ергин даже се понадсмиваше на собствения си страх, когато вчера се пазареше с керванджиите. Намериха го те в неговия Дебелец — тъй и тъй, керванбаши, колкото искаш ще ти платим (отначало предлагаха вместо пари неколцина от робите, ама Ергин Сунай ги отряза — тези неща не минаваха насам), само и само да ни заведеш от южната страна на планината, зер чували сме какви ли не работи за хайдутите из нея. Там беше работата, че и самият Ергин беше чувал, дори се бе стрелял с тях; имаше до сега пет дузини, че и повече кервани да е превел, да беше участвувал в стотина потери, та много ясно знаеше какъв вятър люлее напоследък букаците на Балкана и затова хич не му се тръгваше. Накрая обаче склони (щяха да платят, кажи го, като за три кервана!), събра своите петима опитни нишанджии и на другата сутрин поеха. Честно казано, нямаше кой знае какъв страх керванбашията — самите анадолци от кервана бяха също въоръжени до зъби, така че ставаха общо към тридесетина под заповедите му, пък чак такива хайдушки дружини не се срещаха, по-малките нямаше да дръзнат да си премерят силите с тях. Тъй си бе говорил сам Ергин Сунай, ама все пак — иншаллах! — много му се искаше да не се стига до проверка прав ли е, не е ли прав… А като гледаше тлъстата равна земя долу, той даже се благославяше, че не бе споделил с никого шупето си: той, прочутият керванбашия, можеше да стане за резил!…
Тъкмо се поуспокои по този начин душата му, когато някъде отзад пропукаха пушки. Ергин Сунай се надигна на стремената — някаква пусия бе ударила края на кервана и двама души, един от керванджиите и един от Ергиновите, бяха увиснали върху задниците на конете си. „Изтървали са ни! — каза си керванбашията. — Излезли са на пусията след нашето преминаване. Толкоз по-добре — ще ме хванат за…“ И се развика с цяло гърло:
— Напред!… С всички сили напред!… Шибайте тези говеда да си поразмърдат къчовете!… — „Говедата“ бяха, разбира се, робините и робите от кервана; за разлика от своите господари, те пъплеха пеша, къде с цървули, през които надничаха пръстите и петите им, къде съвсем боси. — Не се залисвайте в стрелба отзад, спасението ни е пред нас!…
Наистина, че беше пред тях — само да стигнеха, не, да приближеха Пчелински рът, можеха да се броят отървани. Ергин Сунай запрегна пищовите си, неговите хора и керванджиите от челото последваха примера му, зад тях заплющяха камшици, бичове се заувиваха около вратовете на „говедата“, синджирите на мъжете задрънчаха по-ясно — керванът изпълняваше повелята на предводителя си. Само до Пчелински рът… Само до Пчелински рът…
Не, не стигнаха до Пчелински рът. Като минаха горния ляв завой, на седемдесет-осемдесет крачки пред тях, застанали плътно един до друг и приготвили пушките си, четирима мъже преграждаха пътя. Дори неопитният би отгатнал в тях хайдутите, но Ергин Сунай имаше пребогат опит в тази планина, та разпозна и главатаря им — войводата Димитър Калъчлията! Две противоположни чувства се сблъскаха в гърдите на керванбашията: безпокойство, граничещо с чиста боязън, че пред себе си имаше не някой друг, а един от най-личните войводи на Стара планина, и надежда, че в края на краищата бяха само четирима. Четирима срещу почти тридесет!…
Ергин Сунай щеше вече да заповяда юруш, когато отсреща се разнесе глас. Трябва Калъчлнята също да го е познал, понеже го повика по име, като държеше пушката си над главата, сякаш с нея преграждаше пътя:
— Дур азъджък, Ергин Сунай — на чист турски език говореше войводата — изслушай ме. Предай се и аз обещавам на тебе и чираците ти нито един косъм да не сваля от главите ви. Не се ли предадете, жените ти в Дебелец ще гледат сираци, Ергин Сунай!…
Турчинът хвърли бързо поглед наоколо и видя, че докъм двадесет конници с пръсти на спусъците бяха току до него. И вместо да се пазари с войводата, той заповяда:
— Напред!… Да смачкаме тия гадини!… — И пръв смушка хълбоците на коня си.
Едва конете направиха първи скок и отсреща се случи нещо, което нито Ергин Сунай, нито който и да е от тези краища беше виждал или сънувал: четиримата се разделиха двама по двама, а между тях зейна дулото на един топ. Всичко останало последва за не повече от две или три секунди. Калъчлията изкрещя нещо на български, което керванбашията не разбра; пленниците отзад обаче трябва да го разбраха, понеже в един миг или налягаха по земята, или се хвърлиха — мъжете заедно със синджирите си — встрани от пътя. Конете продължиха напред, някои от по-нетърпеливите конници даже свариха да гръмнат. И в този момент се разнесе оглушителен трясък, черното гърло на топа блъвна огън. И това беше последното, което Ергин Сунай чу и видя през живота си…
* * *
От тридесетината турци в кервана се спасиха само четирима, най-бързоходните, които удариха на кестерме през овразите; Георги Трънкин и Алтъпармак Марин, най-буйните в дружината, ги гониха до половин час път, но не сполучиха да стигнат никого — на краката на ония сякаш бяха поникнали крила. Не можеше да се каже, че цялата заслуга принадлежеше на дружината — поне половината от избитите бяха получили възмездие за безчинствата си от мъжете-роби, които им трошаха главите със синджирите си.

От робския керван една девойка бе загинала и други две жени — майка и дъщеря — бяха ранени: не се бяха укрили достатъчно бързо, та бяха пострадали от джепането на топа. Когато погребаха нещастницата и свалиха прангите от мъжете (междувременно то бяха сълзи и благодарности, целуване на попукани хайдушки ръце и благословии за вечен живот — не са за описване), Димитър Калъчлията събра освободените роби и простичко им каза, че сега трябва да намерят колай да се приберат по домовете си. На молбите, които заваляха върху него, той поклати глава: не, не може и дума да става дружината да ги съпроводи по местата им — да тръгнат хайдути така през Мизия е все едно „ела, вълчо, изяж ме“, пък и не са само те, други нещастници също ще имат нужда от помощта им.
Като пресече така всички спорове и кандърми, Димитър Калъчлията се обърна към осемте мъже, които бяха между освободените роби:
— Тези нещастнички поверявам вам, българи. Яки мъже сте, видях, че и не си поплювате — вие ще отведете жените и децата, ще ги пазите и покровителствувате. Оръжие вземете от читаците, има бол-бол, ама ако слушате мене, укрийте го добре и се преструвайте на мирни жетвари или щото друго измислите.
Той прегледа парите, които бяха събрани по джобовете и кемерите на убитите турци. Видяха му се недостатъчни, та извади от пояса си собствената си кесия и отброи върху тях десетина алтъна. Злати Конарчето, байрактарят на дружината, не остана по-назад и изсипа шепа сребърни грошове върху купчината. Другите момци изловиха конете на погиналите и ги дадоха на освободените — нека на тях да се редуват децата и по-слабите и болните измежду жените.
Накрая Димитър Калъчлията се постара да съкрати, доколкото може, раздялата — не беше той от суетните, та сълзите и благословиите по-скоро го притесняваха, отколкото да гъделичкат душата му. И керванът не след дълго потегли — към Вонеща вода и нататък, към Горното Българско. ...

Откъс от романа "Бурята" на Цончо Родев:
chitanka.info/text/27393/45

С тази дванадесета част тематичната поредица за Българското хайдутство приключва.
Първото видео е за хълмистия масив Бакаджиците насред тракийското поле, който векове наред бил хайдушко свърталище и сборище.
Второто е с български рок за разбуждане на заспали гарги, но по този въпрос аз отдавна вече съм съвсем умерен оптимист. И в никаква друга реалност не живея, както за пореден път разсъждават тия, които никога не са били в час в този живот, ами точно обратното! Затова пиша точно за това от което има нужда и което липсва. На хората.

Делата и статистиката са по-верни от лъжливите приказки и дървените философии. Същото важи и за това, което се е случило в миналото. И това никоя "наука и журналистика" или еквилибристика не може да го промени.