ДЕСЕТА ЧАСТ


По-нататък работите се развиват ето как. След като се простила с четиригодишния си син и баба Трендафилка, майката на мъжа и, който пък бил по същото време "на печала", тя облякла бюлюкбашийските дрехи и фукнала от къщата навън.
На излизане срещнала ковача Стоян от съседното село Кръкля. Стоян имал да носи някакви чакмаци на сеймените в кулата, но като видял Румена, зарязал чакмаците и тръгнал с нея.
Първата мисъл на Румена, след като се "ставя" със Стоян, е да отмъсти на гюешевчаните Христо и Цоне, които я издали, че тя е убила турчето. Стоян и Румена нападат колибата им, но като не заварват там стопаните, вземат една икона, кат мъжки дрехи, подпалват колибата и бързо се изтеглят в горите.
Пожарът събира цялото село. Разлютените мъже и жени се спущат да гонят "хайдуткинята" и ковача, пресичат пътики, заграждат кошари, морят се, трепят се, докато най-сетне успяват да ги настигнат и заловят. Довеждат ги в село - тя в бюлюкбашийски дрехи, Стоян - с кожена престилка. Затварят ги в една къща, която въоръжени селяни заобикалят, за да не побягнат уловените престъпници. Селяните очаквали, че "затворниците" им ще се вайкат и оплакват, ще ги молят да ги пуснат, но вместо да чуят вайкания и молби - чули свирене на тамбура, тропане и песни. Румена била съблякла бюлюкбашийските дрехи и облечена в своите си, женските - играела хоро, докато Стоян и свирел на тамбура. Събрало се всичко живо да ги гледа и да им се чуди, а те след хорото започват да пеят сейменски песни, заръчват си печена кокошка и вино, въпреки  че било пости и без да обръщат никакво внимание на наежените селяни - продължават своята веселба без разкаяние.

Тука има две неща, които заслужават нашето внимание: първо, че селяните, а не турците издават, преследват и залавят двамата горски бегълци и второ - необикновеното поведение на двамата пленници, които в такъв опасен, тежък и съкрушителен момент намират време да се веселят и смеят, хоро да играят и пеят. Това свидетелствува за необикновената душевна твърдост на Румена и Стоян, които свързват живота си от тази минута и остават свързани докрай...
На другия ден щели да ги водят на съд в Паланка. Конвойните са двама: сейменинът Ахмед ага и гюешевчанинът Величко. На Стоян ръцете са вързани, пък на Румена дават да носи вързопа с бюлюкбашийските дрехи - доказателство пред съда. На изпращане някой подметнал на Ахмед ага да си отваря очите, ала сейменинът не се стреснал: "Когато не мога една жена да откарам, та кого ли ще откарам!" - отговаря той на предупреждението и подкарва "едепсизите" на път, с пушка в едната и запален чибук в другата ръка.
Когато спрели за почивка в хана на Савко Анджията, Ахмед ага подметнал на Румена, че трябва да почерпи, инак и нея щял да върже като Ковача. Румена веднага се съгласила и на два пъти почерпила но "една литра". Това се знае от Савко Анджията, свидетел на събитията. На Бегов хан в клисурите на Паланка черпенето продължава. Тук Румена заръчва на двамата развеселени от вино конвойни по 50 драма ракия, а след това - още "по чашка". Чашка подир чашка, докато на Ахмед ага започва да червенее вратът, а Величко почва да пелтечи. Дошла сгодна минута. Пътят минавал край река. Румена прошепва нещо на Стоян и той хуква напред. Ахмед ага се втурва да го гони, а Румена бързо хвърля в реката вързопа с дрехите. Гламавият Величко след кратко колебание се спуща да гони вързопа. Накъде без веществено доказателство?! Тогава Румена застига Стоян, срязва вървите на ръцете му, изпреваря след това Величко, та прибира от реката вързопа и двамата със своя бъдещ байрактар изчезват в крайречния гъстълак, а полупияните конвои остават насред пътя да си скубят брадите от мъка и страх.

В един пущинак Румена се преоблича в мокрите още бюлюкбашийски дрехи, а саята си свива на вързоп и я пуща в една пропаст.
След това се явява пред  възхитените очи на своя знаменосец и се потупва заканително по "силяха":
- Ето ме най-сетне войводка!



След първите премеждия Румена успява най-сетне да събере и чета. Вижда се, че не е искала да се носят лоши приказки за нея като за "размамена жена", а от друга страна, изпитала много пъти и почти винаги за лошо своята женска сила върху мъжете - тя е искала да постави отрано своите отношения с четниците върху здравите начала на едно побратимство. Ето защо една от първите работи, които предприема новата войводка, е да заведе четниците си в манастира "Свети Яким" и да се направи там клетва за побратимство. Както е известно, това е един полуезически, полухристиянски обичай с пускане и размесване на кръв, който в ония суеверни времена е имал силата на обряд - ненарушим и свят, подобно на венчилото и дори по-вече от него, защото венчилото все пак оставя една вратичка за връщане, като предвижда развода, а побратимството, сключено веднъж, вече не подлежи на разваляне и връщане.
Четниците са 15 сред тях двама бивши войводи, останали без чети, останалите все хора "заклети",опитни и едно момче "чиста душа", наречено Витко от село Търбешино,Вранско, от Румениния род. Останало с четата, след срещата с тетка си Румена, т.е. задържано от нея за да олицетворява "сречата", "кадема", късмета на четата. Всички четници повярвали, че докато Витко е с тях, те ще бъдат под закрилата на бога и на небесните сили, затова се отнасяли към него с особенни грижи. Водели за него нарочен кон, за да не се изморява при дългите пешехдни скиталчества и го пазели като очите си от всякакви опасности.(Кой знае защо точно така станало и докато той бил с тях и късмета вървял с дружината...)

Появяването на Румена из горите турските разбойнически главатари посрещат с присмех и подигравка, първи Адем арамия разбрал, че "кучката" както те я наричали, не е кучка а лъвица.(С точен изстрел му свалила колана с паласките от кръста от един отсрещен баир докато и се подигравал...)Някои от турските чети избила, другите сами отстъпили. Прочистването на Осоговския балкан войводката извършва с увлечение. Само за няколко месеца планината била завладяна от нея и тя с право добила новото си прозвище "Планинската царица".
Властта долавя каква опасност е за нея бързата и подвижна чета на румена и почва ожесточено да я преследва. Плъзват подире и потери, каймаками и бюлюкбашии, канят се жива да я вържат и заведат в Солун, но "невестулката" си играе с тромавите "кабадии", прилъгва ги, мами ги, за да връхлети изневиделица и на тях не им остава нищо друго, освен да изкарат яда си на мирното население.
Започва биене и затваряне на заподозрени хора, прибягва се и до открито изпитано средство - подкупа, но нищо не помага. Румена предугажда всички примки, всички хватки и уловки. Никой от дружината не знае накъде ще отидат на другия ден и нито веднъж тя не попада в засада или капан. Нейни съгледвачи има по всички села - дървари и овчари, бозаджии и ханджии, които и донасят всяка за стъпка на властта, за всяка дума. Преколичкият поп например казва веднъж дви-три думи "артък лакардии" за нея и още на другия ден Румена го потърсва, та едвам се спасява зад камения зид на черквата. Сетне попът викал: "Не е око като око, а соколово: гдето замери, там нагажда."

Адем бюлюкбаши, комуто е заповядано да хване и да върже Румена, се вижда в чудо: чуе някъде за Румена и докато завлече потерята дотам, току допадне вест, че Румена бастисала еди кой си ага на три дена път.
Но тя прилага и друга тактика, кюстендилския каймакамин хаджи Мустафа, като научил че Румена се навърта някъде около Кратово, отишъл да я причака в засада. Разположил се в къщата на един богат цинцарин, донасят му ракия и мезелици и точно в това време, вън настъпва бъркотия, чуват се викове и конски тропот, плачове и псувни. Едно заптие връхлетява в одаята и съобщава, че Румена е слязла в града и напада сараите на Юмер бег, за да го плени. Настъпва такава бъркотия, като че не десет души хайдути, а цяла дружина дяволи са нападнали града.
Румениното нападение е отбито. Някъде към Златарево Румена решава да отреже вооръжената опашка дето се точи подире и, спира и дочаква авангарда. Пет пушки пропукват - петима падат от конете. Другите изоставят преследването и удрят на бяг.
Близо до кочанското село Зелени град бюлюкбашията  Амитаа все пак успял да я причака. Половината от хората му са  арнаути - жилави и упорити главорези. Румена първа захваща битката: запищяват куршумите, захвърчават трески от буките. Трима четници падат убити, но и турците скъпо заплащат хайдушката кръв: освен неколцина сеймени, които намират смъртта си в тази битка, Румена прострелва и Джике, юначния баща на Молла Юсуф, бъдещия битолски паша. Настъпилото объркване от смъртта на този знатен турчин войводката използува, за да се оттегли към Плачковица. Там някъде около с.Виница на хайдутите им се прищяло да си починат.Мястото не било подходящо и на Румена никак не и се иска да останат там а да се изтеглят по-нависоко от където да се вижда наоколо, но хората са капнали и уморени, озъбват се и остават. Подрямват си дори. Когато един слиза подир това в дерето за вода, пропукват пушки и дружината узнава, че са я заградили. Заградили са я плътно, яко и ...безнадежно. Не всички са съгласни да умрат и мнозина се стъписали пред явната опасност да загинат, а един от тях започнал да увещава своите другари, че е по-добре да се предадат.. Румена насочила пищова си в него и накарала малодушните да се опомнят. Когато се свечерило тя казала на четниците да се приготвят да я следват, разплела си косите, разплела косите и на Витанчо, дала му в ръката ятаган, измъкнала своя от ножницата и със страшен рев се впуснала срещу обсадителите през пламъците на огньовете, запалени от башибозука. През светлините на тези огньове Румена се видяла на турците не човек, а фантастично страховито привидение. Всички , които се намирали пред нея, хукнали в панически бяг, а закъснелите няколко души паднали съсечени от ножа и. Докато башибозука се опомни, Румена заедно с всичките си четници минала през отворената "дупка" и се изгубила в тъмнината по съседните гори.

Амитаа, който е вече приготвил въжета за връзване на войводката, натоварва с помоща на тези въжета шестимата убити потераджии и се връща с оправдание, че тази жена куршум не я хваща, че не е жена, а горски дух и се отказва да я преследва.
Румена напада и друг град - Кочани. Случаят показва, че тя не само е "върла", но и дръзка до безумие. Точно на празника "сюнет дугюн" - обрязването на бейските деца. Празникът е съпроводен с пехливанлък, тъпани и зурли. В разгара на борбите, изведнъж се чува глухо тупуркане, вдига се ужасна глъчка, хората се разбягват, агите припкат към своите кьошкове, изоставяйки чибуци, чалми и долами, кафени чашки и джезвета, парализирани от светкавичната новина, че Румена е слязла в града, за да лови някои от беговете...
Особено чувствителна била Румена към отвличането на български момичета в харемите на бейовете. Това тя не простила дори на каймакамина на Кратово, но след като бащата на едно отвлечено от него момиче и се оплакал, веднага  му скроила "кюляфа". Няколко души били изпратени в Кратово и дебнали преоблечени, докато издебнали двете деца на каймакамина, грабнали ги от улицата и ги отвлекли в гората. Върнали ги, когато било освободено отвлеченото момиче - Дана.
Страхът, който Румена вдъхвала на турците, бил такъв, че "по Осогово, по долищата и горите не останал арамия, не останал чифликчия и спахия. Всичко се пръснало по други места" (Спомените на Георги Щицаро). "Пропищея турците от мене, ама и наши има за клане. Така да кажеш на сите!" - доверила се Румена на един от своите ятаци Маринко Хаджията, когато се срещнали веднъж в Мокра.
Тези думи са равносметка на една добре свършена "работа", а заедно с това и едно предупреждение към ония "уж свои", които заслужавало да бъдат изклани.

Понякога тя всявала ужас сред турците само с гласа си. Като се хващала за носа, Румена умеела така да се преправя, че вместо женски, човешки глас, от устата и излизал грозен биволски рев, от който треперели скалите. До село Балван, над Щип, Румена за първи път проревала тъй, че стреснала дори коравите хайдути. Там били избити караорманските турци - страшни пакостници, разбойници и паликъщовци, които требели раята.
Румена убивала турци, но християни не закачала, като оставим настрана издайниците и чорбаджиите, които трперели от нея и на които не прощавала. Ето как разказва за една своя среща с Румена кюстендилският търговец цинцаринът Стерио(Щерю): "Тръгнахме петима души от Кратово за Кочани, между които беше и Андон Хаджиниколов от Щип, имаше и още един щиплянец, едър човек с дълъг кон като гемия. Когато излязохме на Печеници, чу се свирване и - фррръб! - изваждане на ножове от лява и дясна страна. Видяхме се обградени от 15-16 души. Насред пътя ни застана един млад, с изваден пала(нож) от нжните, които висяха през рамото му на лява страна. Косите му бяха разплетени и висяха на гърдите му от двете страни на главата, а главата му беше превързана с червена шамия по женски. Беневреците му бяха от бял шаек с червени гайтани, джепкен до пояс от бял шаяк, с червени ширити и разтворени ръкави. На лявото му рамо -черна власеница. Силах - надвиснал на пояса. фустанелата му беше къса, укирливена, ний се сетихме, че това е Румена, защото бехме се наслушали за нея. Лицето и беше опечено от слънцето и не можеше да се досетиш, че е жена, но гласът и звучеше като женски глас. Щиплянецът с белия кон се разтрепера е едва думаше: Тя казваше : "Не се бойте !" Турци ли сте или бугарье?" - "Бугарье!"
- Кажете си имената един по един!
Един по един си казахме имената и че сме търговци, без да крием нещо.
- Прекръстете се!
Всички се прекръстихме.
- Прочетете ми един по един "Отче наш"!
Прочетохме един по един отче наш, а аз, Стерио, като не знаех да го прочета по български, казах и, че съм цинцарин и го прочетох по гръцки.
- Имате ли тютюн?
Некои от другарите ми казаха ,че имат. Тя поиска тютюн, развърша шамията от главата си, напълни я с тютюневите ни кесета и занесе, та раздаде наред на дружината. после се обърна към нас и ни каза:
- Вървете!
И ний тръгнахме. Такава беше нашата среща с Румена. Тя ми се виждаше прокопсана жена.Беше тънка, та виска.Аз такава тънка половина не съм виждал, можеше да се обхване с пръстете на ръцете."

Докосвайки се до моралната и етичната страна на Румениното хайдутство, длъжни сме да кажем няколко думи за нейния байрактар и побратим Стоян, и за тяхната връзка. Що за побратим ие той? Не е ли Ковача неин втори мъж, на жив мъж отгоре?
Благонравните съдници на времето казват "да". И съдят войводката с горчиви , хулни думи, че нарушила побратимството със Стояна, че изоставила мъжа си. Те забравят, че този мъж се направи на глух, когато жена му го предупреди за турчина и го помоли да я защити от него. Те забравят, че когато повикали на следствие в Паланечкото каймакамство този неин законен мъж, кленете му се разтреперват и за да се докара пред забитина, поискал да му даде пушка, та да тръгне да гони и той Румена. Какво общо може да има между такъв мъж и такава огнена, сърцата жена като Румена? Между неговите печелбарски мераци и нейните хайдушки пориви?
Гьорги е стандартния поплювко, преклонената главица, която сабя не сече. Той е от онези, които мирно и прилежно наторяват нивата на историята, а Румена е от малцината, които я засяват.

Докато тя се въззема по височините на историческия водораздел между робството и свободата, мъжът и тихо си дохърква петвековния сън. Истинският Руменин мъж захвърля чука и чакмаците насред пътя и тръгва с нея в устата на вълка, за да делят борбата, и смъртта. След толкова години мъчно е да съдим ние тази "връзка" на Румена с нейния байрактар Стоян, защото много работи са потулени от нашия поглед. Стоян и Румена безспорно са се познавали добре, преди още Румена да убие турчина и да излезе хйадутка. Познавали са се добре било, че Кръкля не е далече от Гюешево, било че Стоян е не само ковач, но и тюфекчия, прави и поправя всякакво оръжие, и във връзка с това те неведнъж са се виждали, "имали са се", както се казва, и предварително са се уговорили да бягат в гората. Въпреки това Румена е искала да стане вярна на брака си. Ако не беше така, защо и е било на нея да се побратимява с Ковача и сама да си слага воденичен камък на врата? Любовната връзка идва очевидно след това. Заедно скитат по планината байрактарят и войводката, заедно почиват и спят, заедно се бият, заедно нападат и се бранят, често пъти - сам сами в глухите горски пущинаци, един здрав мъж и една препълнена с живот двайсет и девет годишна жена, съдбовно свързани на живот и смърт с една обща борба... При това положение - една любов е не само естествена, но тя е неизбежна и, разбира се, се случва, както по-нататък фактите показват.
Такава любов може и без венчилото на гюешевския поп.

Имало един ревнивец и таен претендент за войводството - Спасе, след "загубването на късмета" т.е. напускането на дружината от Витанчо, се случва второ лошо знамение, намерението на Румена да присъедини четата към дядо Ильо и заедно да се бият в българската легия в Белград - пропада.(дядо Ильо отцъствал а заместникът му опасявайки се от съперничество, не приел дружината на Румена. Дядо Ильо след това жестоко му се карал, но било късно)Този Спасе започнал да заговорничи против Румена, казвал, че тя гневяла бога като спи със своя побратим Стояна, и че този гняв ще падне върху главите на всички, ако те не я премахнат.
За честта на дружината трябва да кажем , че това не е заговор на всички, Стоилко Лъжебогородицата, алчния плячкаджия, благодарен на Румена, че го е направила от разбойник хайдутин - е готов "курбан да стане" заради нея. Двамата кръкличани държат за байрактарина, а покрай това и за Румена.
Коварния Спасе намира подкрепа у брата си Пешо и най-вече у Милко от с.Габер, наречен още "Патлижано", който е лудо влюбен в Румена и страшно я ревнува от Стоян. Тоя грозен, с кръвнишки поглед мъж на три пъти се е опитвал нощем да се "присурне" към войводката и трите пъти е намирал коравите и ритници.
Тримата заговорници поставят плана си в действие някъде между Градец и Габер, в една дива скалиста местност. Четата се установява там за нощувка. Пребити от дългия път, Стоян и Румена влизат в една колиба, за да подремнат,Милко и Спасе остават навън. Правят се на уморени и уж лягат, за да поспят. После Милко понаближава колибата и като чува похъркването на Стояна, дава знак, че байрактарят и войводката са заспали. Въоражени с по едно дърво, двамата влизат в колибата и удрят едновременно Румена и Стоян по главите. Стоян не мръднал, Румена скача гръмва с пищова си и пада окървавена до своя байрактар.
Научавайки за покушението на Румена, Стоилко полудява от мъка и се врича да отмъсти.Намира Милко, Пешо и Спасе и ги утрепва по същия начин, по който са убили Румена - с едно дърво.
След тая кървава разплата Стоилко заравя оръжието си, предава се на паланечкия каймакамин и тъй Руменината чета окончателно се разсипва след четири години на кървави битки и блестящи подвизи.


П.П. Телата на Румена и байрактаря и обаче мистериозно изчезват.Никой не ги е виждал - нито турците,нито българите...По редица сведения на съвременици, версията за покушението е малко по-друга. Най-подробен и убедителен е разказа на Таско Христов - Самоволеца от село Раненци, който бил козарче,когато Румена хайдутувала.Срещал се с нея и я познавал добре.След гърмежа четниците довтасали и видели ,че Румена е още жива и я превързали. Била пренесена в Раненци и там лекувана от една баба, два месеца. Когато оздравяла събрала останалите четници от дружината, простила се с тях, преоблякла се и заминала ,неизвестно къде. Преди да се разделят, заклели се всички да заключат устите си и да мълчат, "за да не разберат турците и народът да си изпати".
И най-сетне има няколко документални доказателства, че Румена през 1862 година е жива.А през 1895-та година в Долна Златица пристигнал нарочен пратеник до Андона(сина на Румена) от Румъния, някой си българин от Варненско, с поръчението да го намери и заведе в Букурещ при майка му. От пратеника Андон Румата узнал, че майка му се била оженила за Стоян Ковача и имала от него дъщеря, че разполагала с богатство и обещавала да помогне на сина си.
И тъй - по-вероятно, много по-вероятно е, че Румена войвода е наистина била само ранена от Спасе, че след това е оздравяла и заминала с Ковача за Румъния, за да продължи в изгнание, но на свобода остатъка от своя живот.



Прословутия железен път : Гюешево - Крива Паланка, част от още по-прословутия Коридор №8 на ЕС, който все още води ...- за никъде!


Главният и основен източник дотук ми беше документално историческият сборник на писателя Николай Хайтов - "Хайдути", изд."Народна младеж", София 1974 год.



Линк към следващата единадесета част - "Татунчо войвода":
atil.blog.bg/history/2014/01/26/tatuncho-voivoda.1231862

Но и сега ми беше интересно да препрочета историите на тези интересни хайдути.
Да разбирам ли, че няма да пуснеш нещо за Капитан Петко?

Доколкото разбрах има нови издания на тази книга и могат да се намерят , дори да се поръчат по интернет..За Капитан Петко има добър филм направен, вече няколко пъти го показват по БНТ, тук реших да изкарам няколко поста за по-неизвестните български хайдути. А има и много други, днес напълно забравени и неизвестни особено за днешните ученици, което е много жалко. За известно време съм намислил спра публикациите, още повече, че ще отцъствам за известно време.
Има още два поста за писане - за формирането на българската народност и за първия хайдутин - цар Ивайло!
А по-нататък през есента ще видим...