Дума 18. Май 2017 , брой: 95  Подготви Христо Георгиев
Дочо Христов. Министър на вътрешните работи през 1943-1944 г. в правителството на Добри Божилов, отговорен за избиването и зверствата над стотици български антифашисти и семействата им, включително на десетки деца. Един от вносителите на фашистките закони за защита на нацията и за държавната жандармерия. Активен деец на т.нар. Обществена безопасност за борба със Съпротивата. Осъден е на смърт от Народния съд задочно, защото успява да се укрие. Заловен е - как, ще разберете по-долу.
С решение № 172 на Върховния съд през 1996 г. - година на реванша на българския фашизъм, присъдата му е отменена и той е... реабилитиран. Но в паметта на народа си остава неговата присъда и тя е кратка - кръволок! Настоящият текст е не само част от документалния трилър около залавянето на Дочо Христов. Талантливото перо на писателя Иван Пауновски разкрива образа му на "министър-палач", с който той ще остане в българската история.

ЗАЛАВЯНЕТО НА ДОЧО ХРИСТОВ

Из книгата на Иван Пауновски "Смут и човек", изд. "Български писател", 2015 г.

С години съм се ту надявал, ту не съм, че ще узная подробности по ареста на Дочо Христов, министър на вътрешните работи и народното здраве - какво съчетание: в едната половина на министерството лекуваха хората, в другата ги инквизираха до смърт, живи ги деряха, трошаха им костите, превръщаха ги в телесни и душевни инвалиди. Дочо Христов е възглавявал това съчетание в кабинета на Добри Божилов (от 14 септември 1943 г. до 1 юни 1944 г.), първия след смъртта на монарха.
За дейността на министъра в здравната половина на учреждението му не се знае нещо... Но в другото, по-голямо и далеч по-енергично половинище, той си е честно извоювал образа на министър-палач. Той създаде с голям шум уж желаната от народа "Обществена безопасност", т.е. въоръжи и цивилните фашисти по места, за да преследват и убиват партизаните и ятаците. Изгради жандармерията, макар и с незапълнена спрямо плановете численост, защото не се намериха достатъчно кандидати. По него време, наричано с омраза и Дочо-Христово, започнаха масовите избивания без присъди, палежите, ужасните, садистични безчинства с населението.
Но Дочо Христов не бе изправен пред Народния съд заедно с регентите, министрите, царските съветници. Той получи смъртна присъда, но задочно, защото бе успял да се укрие. На 1 февруари вечерта присъдите се изпълниха, а той все още бе "в неизвестност".
Залавят го по-късно и има подробно съобщение за това във в. "Работническо дело" от 22 юни 1945 г. Точно е разказано как се е укривал, най-напред у брат си до края на септември 1944 г. Сетне отишъл при родителите си и като пор се свирал в междувременно подготвеното подподово помещение. Тъкмо в такова е бил, а не "в мазето", както беше поправил другаде това някакъв си редактор. Не е било мазе - сиреч дюкян, сиреч изба, зимник, в тях непременно има врата някаква и прозорец за проветрение и светлина. Било е тъкмо помещение под дюшемето на една от стаите и само с капак отгоре. Тъй че наистина Дочо Христов се настанил в него като отвратителния "подполен човек" на Достоевски.
Над капака застилали с килимче, над него слагали маса и така скривалището се прикривало допълнително. Само че там било тясно, душно и трудно се издържало. Под пода Дочо Христов се вмъквал само при опасност или когато нямало вкъщи никой от близките му - в случаи на проверка да захлупи капака, да просне килимчето и да тури масата връз него. А внезапни проверки от милицията се правели. Нещо им подсказвало, че там точно, в дома на родителите, може и да го спипат Дочо Христов. Защото къде толкова е могъл да се притаи той на сигурно място? Така разсъждавали. И правилно. И едва не го спипали един ден.
Тази история той самият им я разправил вече след залавянето. И понеже я няма във вестника, да я чуете каква е. Него ден го оставили сам, но за по-дълго, и той не изтърпял. Разбутал капака, килимчето, масата. Излязъл в стаята на чист въздух, на излет, тъй да се каже.
Но бил нащрек. И овреме мярнал, че идат на проверка. Сега нямало как да се шмугне в скривалището и да прикрие някой капака. Той сам натъкмил всичко и се прилепил в една тясна и плитка ниша зад вратата. Обикновен вълк не побирала, но полицейският вълк се побрал. Като се отворела вратата - покривала нишата. Така и внезапно дошлите за вълка го плътно скрили от себе си зад вратата. И си отишли.
А ние ще се върнем към вестника. В тая къща Дочо Христов изкарал до 1 март 1945 г. Но след изселването на близките му там станало несигурно. И Дочо Христов чрез шурея си се свързал с военния чиновник Калчо Клатев. И той го снабдил с документ, че е капитан, завел го на друго място - в квартирата на капитан Веселин Димитров, където и останал до 12 април. Където и слушал редовно радио "Донау". То съобщавало за германски победи - за какво друго в края на войната - и за "десетки хиляди горяни, които владеели българските планини и "не позволявали на милицията и войската да излезе от градовете".
Естествено е, че само затъпял и вживотинен фашист е можел да се хване на тая пропаганда, и Дочо Христов се хванал. А, види се, и неговите укриватели го също лъжели на тая вълна, за да го разкарат. На 12 април фалшивият капитан заминал за Арабаконак с военна кола, карана от подпоручик. И оттам - "хванал" Балкана. Но, то се знае, "горяни" не открил. Седем дни се скитал и гладен, изтощен отишъл на среща, уговорена с хората, които го били извели от София - в землището на с. Саранци, Новоселско (сега Елинпелинско). И там, за зла съдба, "героят" се натъква на Веселин Тодоров и Петър Христов от пловдивската народна милиция. Те го повикват и той покорно тръгва с вдигнати ръце, минава разстоянието, което го дели от тях, и казва, че е Дочо Христов, дава си двата пистолета и капитулира.
Така го съобщавам и аз в книгата си случая - че от отчаяние се предава, както е било с Никола Захариев, Кольо Шекера, също бивш министър и беглец без късмет. Не си зададох въпроса: нали е имал среща със "своите", а се предал на враговете си? Сега имам отговора. И благодарение на случая узнах истината.
Случаят беше, че дойде при мен възрастен, слаб, но енергичен човек и ми каза: "Във вашето описание за ареста на Дочо Христов има неточности. Аз го арестувах. Казвам се Веселин Тодоров Портев, от Пловдив съм, тогава работех в милицията на длъжност разузнавач. Ще ви кажа как стана."
Бил в София, в командировка в Дирекция на милицията. В стаята на началника на отделението видял струпано оръжие. Било, разбрал, за "горяните на Дочо Христов", който пък, казали, се укрива в Панагюрския балкан. Такива били сведенията. И Портев си тръгнал обратно, само че страшно развълнуван от тия обстоятелства и с разиграло се въображение. Карал малка кола, червено ДКВ, взел със себе си и един младеж, 17-годишен, Петър Хр. Петров. На излизане от града към тях се присъединил и един майор, Бояджиев се казвал, и той за Пловдив.
Но не подкарал Портев по "царския път", ами решил да мине през Панагюрище. Предчувствие ли било, по инстинкт ли, не може и досега да си обясни. Но не му излизало от акъла това - за Дочо Христов. Не че нещо, но... дявол знае. Из пътя на няколко места застигал патрулни двойки. И вече като се изкачвали по шосето за Саранци, на стотина метра вляво видял някакъв човек, спортно облечен, и нещо шарел нервно насам-натам.
И Портев, както си бил "в такова душевно състояние", не се поколебал да провери тоя човек. А самият бил цивилен, с мека шапка. Спрял колата, заредил пистолета си, пъхнал го в джоба и - прескочил канавката. Онзи пък тръгнал насреща му. Спрели се така, на три-четири метра един от друг.
Попитах го, казва Портев, има ли документи и оръжие. Отговорът бил: "Документи - не, оръжие - да." Странен отговор. А на въпроса кой е отговорил: "Аз съм Дочо Христов."
Тогава Портев насочил пистолета си в него и извикал да не мърда. На тоя вик се отзовал младежът от колата. Обискирали вкаменилия се Дочо Христов. Бил облечен "в скиорски костюм" (винтяга, голф и шапка), а под него - с капитанската униформа. На лявата ръка - преметнато кожухче без ръкави, а в дясната - китка горски цветя: те пък за какво ли?
У него намерили два пистолета и карта с името на капитан Христо Маринов. На въпроса за хора и багаж с него, отговорил: "Хора няма, но багаж имам там, в дерето." Щракнали му белезниците.
Но Портев си бил нащрек. Арестувания завели в колата и едва тогава Портев отишъл за багажа - една раница. Ако станело нещо, трябвало Петър Хр. Петров да кара с все сила за София и там да предаде заловения. Но нищо не станало, и като пловдивчани, подгонили те към Пловдив.
Дочо Христов пушил цигара от цигара. Но и казал по едно време на Портев: "Имаш, момко, късмет. Аз от София чаках също такава червена кола, с трима души в нея." Така се разбрало защо е стоял на открито и защо тръгнал срещу Портев така ахмашки.
После и друго се разбрало: че със зададените въпроси почти съвпаднала и уговорената парола. Затова рекъл, че "документи - не, оръжие - да". И с цветенца в ръка. Тия цветенца трябвало да се втъкнат в паролата. Не били от любов към балканските красоти.
Това е разгадката, че вълкът се предал по агнешки.
Повече няма какво да се каже. Разбира се, че в залавянето на Дочо Христов е играла и случайността. Но като се позамислим - по-случайно щяло да бъде незалавянето му. И несъмнено е така. Тия хора просто нямаше де да се приютят и затушират.

Англичаните ловели фашисти за Народния съд

Възродителите на фашизма у нас продължават всеки ден да клеймят Народния съд и да жалят за неговите "невинни жертви". Ето им един многозначителен щрих по темата за залавянето на българските фашисти след войната. В своята книга "Британското разузнаване в България 1929-1945" Аврора Котева и Николай Котев изнасят прелюбопитен факт - че оцелелият по чудо резидент на британското разузнаване в България по време на Втората световна война Вадим Гриневич непосредствено след Девети септември "отново е на работа в Английската легация, където се занимава с излавянето на българските военнопрестъпници, някои от които лично познава". Пустите му англичани, и те са играли роля за изправянето на главорезите пред Народния съд, създаден впрочем по тяхна воля. Би трябвало и тях да анатемосват днес за това - така, както кълнат комунистите!

Подсъдимите:

Именувам се майор Иван Юрданов Стоянов, 38 г., българин, православен, разведен, грамотен, неосъждан, родом от гр. Плевен и живущ в София: Оставих в Белопопци пор. Христов с 16-17 души нелегални, като му казах, че трябва да изпълни заповедта на ген. Кочо Стоянов и си отидох в Новоселци. Като се върнах, пор. Христов ми донесе писмено, че нелегалните са убити при опит за бягство, което и аз донесох в щаба на I армия, в щаба на дивиз. област и в Столичното военно комендантство. Два дни след случая в Белопопци отидох лично в Министерството на войната, където в коридора, пред главното стълбище, срещнах министъра Дочо Христов. Той ме попита за подробности по случая и ми каза, че това е единственият начин да се справи държавата с нелегалните. Добави, че той има специални кредити, от които се давали награди за унищожени нелегални, и веднага ще изпрати един милион лева за раздаване на участвувалите.