Някои от вас я познават или са чували за нея, други ще я открият тепърва. Денят е чудесен за една приказна разходка из

Калдъръмената гора

От всичко на света най-мразех да оставам сама, още от дете. Чувствах се безпомощна и несигурна, може би защото от малка бях свикнала край мен да има някой, който да ми помага и в крайна сметка да върши цялата работа вместо мен.
Докато бях ученичка майка ми изцяло се бе посветила на мен - аз бях нейната принцеса, и, разбираемо, получавах цялото внимание и грижи единствено за себе си. По-късно, когато заминах в съседен град да продължа образованието си, родителите ми купиха малък апартамент за мен, за да не се налага да се съобразявам с капризите на непознати съквартирантки по чужди квартири.
Разбира се, немислимо беше така изведнъж да заживея сама, и то в чужд град, затова мама почти се пренесе при мен. За наша радост баща ми печелеше добре, така че майка ми така и не помислила да се върне на работа, след като изтекло майчинството й.
Ако трябва да съм съвсем искрена, благодарение на майка ми се и омъжих. Без нейната намеса никога не бих спряла вниманието си на този скромен млад мъж със съвсем обикновена външност, при положение, че ме ухажваха най-популярните момчета от курса. Но неговия баща беше дипломат, синът му бе на път да получи същото образование, което за майка ми бе една чудесна предпоставка за сериозна перспективна връзка.
Речено-сторено. Оженихме се веднага, след като завършихме, аз поработих малко в една от фирмите на баща ми, но работата ме отегчаваше до смърт, така че скоро напуснах. Не, че се и налагаше да работя - мъжът ми скоро бе назначен на много добър пост и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се грижа за модерния ни дом и за дъщеричката ни, която се появи година по-късно.
Тя беше истинска прелест, разбира се, но въпреки помощта на нашите родители бях започнала сериозно да се изнервям покрай всички грижи около нея. Мъжът ми разбра това и без никакво бавене нае бавачка за малката, което внесе мир и спокойствие в душата ми и в дома ни.
Грижите, свързани с огромния ни апартамент също не бяха малко, но там въпросът бе решен още с нанасянето - веднъж седмично идваха две жени от фирма по почистването, а други две пък се грижеха за домакинството. От само себе си се разбира, че покрай всичко това така и не смогнах да се науча да готвя, а сега вече съвсем нямах нито време, нито желание да се занимавам с подобни неща.
Единственото, към което проявявах траен интерес, бяха цветята. На една от верандите ни бях успяла да сътворя цяла прекрасна градина от различни цъфтящи растения, едно от друго по-китни и красиви. Броят им непрекъснато се увеличаваше, тъй като нашите близки и приятели знаеха за това мое хоби и не пропускаха да ме зарадват с по някое цвете по празнични поводи, а и мъжът ми често ми носеше интересни екзотични растения от своите пътувания. Така че в един момент може да се каже, че цветята превзеха дома ми - човек можеше да се натъкне на тях навсякъде - в големи саксии по коридорите, в стаите, по всички тераси и стълбища.
В един момент стана ясно, че е абсолютно невъзможно да поддържам и това свое хоби сама. За това се наложи мъжът ми да организира и човек по тази линия, за да не се преуморявам.
Въпреки това, останех ли сама за повече от ден-два, познатото чувство на безпомощност се завръщаше. Може би защото бях свикнала да разичтам на мъжа ми за всичко, включително и за дреболии от рода на това как да наглася новия климатик на нужната програма или да върна запис на вчерашно предаване, което съм пропуснала...
Слава Богу, че разполагах поне с шофьор, защото, макар да изкарах шофьорски курс още като студентка и макар, че мъжът ми ми подари прекрасна кола на третата годишнина от брака ни, мразех да шофирам. Не, че не бях опитвала, но това се оказа твърде отговорна и главоболна работа за мен, така че не бях сядала зад волана повече от десет години.
И днес, както обикновено в дните, когато оставах сама, станах от леглото около обяд. Бях установила, че така времето минава по-бързо, а и нямах никаква спешна работа. Особено след като и дъщеря ми беше на летен лагер. Цялото време на света беше само за мен, но и цялата скука на света - също.
Въздъхнах и включих кафе машината, за да си доставя поне това ритуално удоволствие - да изпия чаша хубаво кафе на спокойствие на цветната си веранда. За мое облекчение тази вечер мъжът ми се прибираше, като пътьом щеше да вземе и дъщеря ни, чийто лагерни дни приключваха също днес.
Тази мисъл подслади допълнително уханното ми кафе и аз доволна се отпуснах в плетеното кресло на верандата. Това си беше моето любимо кътче, точно срещу голямото сандъче с калдъръмчета, което само по себе си беше като цяла градина. Цветята пъстрееха и винаги ме изпълваха със слънчево настроение, независимо какво бе времето навън.
Точно отпивах, когато нещо на ръба на сандъчето привлече погледа ми. Наведох се и ахнах - до цветния керамичен ръб седеше миниатюрно същество, не по-голямо от кутрето на ръката ми. Внимателно оставих чашата, която бях на път да излея право върху него в изненадата си, и протегнах пръст да го докосна. Странно, но изглеждаше съвсем истинско, въпреки, че най-вероятно бе някаква кукла, разбира се.
Дъщеря ми отдавна не играеше с кукли, всъщност тя и никога не ги е харесвала особено, но това тук не знаех какво друго може да бъде. Не беше обаче кукла, защото още преди да го докосна, отскочи назад и изкрещя. Странно, но този вик сякаш оттекна директно в мозъка ми и съвпадна почти напълно с моя вик на изненада.
- Леле, Боже, какво си ти? - полуизвиках, полупрошепнах, докато гледах как съществото се опитва да се изправи, притиснало с миниатюрните си длани още по-миниатюрните си уши. Виждах, че то изпитва ужас, много по-голям от моя и това ми даде кураж да се наведа и да го разгледам съвсем отблизо. Въпреки, че несъмнено беше много странно, не изглеждаше никак опасно с този си ръст и ококорени изплашени очи.
- Как попадна в моята саксия? Кой те донесе?
Още докато задавах този въпрос ми хрумна, че в тая работа пръст може да има Марчето - съседка и приятелка. С мъжа й обичаха да пътуват и почти винаги си носеха по някой необикновен сувенир от екзотичните места, които посещаваха. Веднъж беше донесла дори жив хамелеон, въпреки, че имало купища формалности, додето уредят това.
Почти сигурна, че това е нейна работа, а нещото кой знае как се е прехвърлило през балкона й и е попаднало в моята саксия, й звъннах да се покаже.
Както винаги, когато предусещаше, че става дума за нещо интересно, Марчето не се забави и надникна пред стъклената преграда, разделяща верандите ни. Около нея витаеше гъст парфюмен облак - обожаваше скъпите парфюми и обичаше да се облива с тях дори без повод. Посочих й мъника в саксията и я видях как присви очи да фокусира. Знаех, че е късогледа, подозирам, че дори много повече, отколкото си мисля, но от суета не иска да слага очила. Твърди, че я състарявали.
Сега разбрах, че разстоянието е твърде голямо за диоптъра й, за това се приближих до съществото и поставих дланта си пред него подканващо. Незнайно защо целият ми страх от него се бе изпарил напълно, заменен от някакво особено чувство на жалост. Сякаш бе малко коте, изгубено пред блока, което има нужда да бъде закриляно. Неговият страх явно също бе намалял, защото плахо пристъпи право в средата на дланта ми.
- Какво е това, бе? - най-сетне фокусира Марчето и се намръщи.- Заради тая играчка ли ме извика? Точно си гледах сериала!
- Не е никаква играчка, живо е! Виж! - тикнах го под носа й. - Мислех, че може да си го донесла от някъде!
Тя го разгледа отблизо и свъси изрисуваните си вежди:
- Никога не съм виждала подобно нещо! Може да е нещо генно модифицирано. Ами ако хапе?
В мозъка ми отново отекна познатия режещ вик и видях, че човечето се е свило страхливо до кутрето ми - възможно най-далече от силно гримираните очи на Марчето. Този път различих и думи. Леле, това нещо говореше!
- Не хапя, аз съм елф! - неясно се промъкна в главата ми тънкия му
гласец. - Обаче много ме е страх от тролове!
Намръщи се и кихна. После кихна още няколко пъти.
Двете го гледахме смаяни.
- Чу ли това? - попитах я. - Каза, че е елф!
После се изкисках и добавих:
- Мисли те за трол. И май има алергия към парфюма ти.
Марчето ме изгледа възмутено, после метна същия поглед към дребосъка, и се врътна сърдито:
- Много смешно, няма що! Ама, че глупава шега! - запъти се да се прибира и подхвърли натъртено. - А парфюмът е оригинал на Гучи! Миналата седмица го купих от Милано!
Затръшна вратата и я чух как усили звука на телевизора.
Въздъхнах и седнах в креслото, все още с малкия елф в ръка.
- И какво прави един елф в саксията ми? - сговорчиво попитах. Съществото определено започваше да ми допада. Не бих се сетила сама, въпреки, че Марчето с внушителния си ръст и тежкия си грим приличаше точно на трол.
То сякаш усети моята добронамереност и се разположи удобно на дланта ми като във фотьойл.
- Наричат ме Елфина - любезно поясни с напевното си камбанно гласче. - Не знам как стана. Тази сутрин тръгнах за гъби, както всяка заран, и изведнъж се озовах тук.
Погледна ме любопитно:
- А ти какво си? Не приличаш много на трол.
Почувствах се поласкана, дори се усмихнах.
- Ами...човек. Човек съм, жена.
Мисълта, че водя този абсурден разговор, ме накара да се разсмея.
- А, чувала съм за човеците от моята баба, но мислех, че са изчезнали отдавна. Според легендите те са единствените същества във Вселената, които са се самоунищожили, разрушавайки сами собствения си дом.
Замислих се, тази информация ми дойде малко в повече. Май тази Елфина изобщо не се шегуваше.
- Виж, не знам какво ти е казвала баба ти, нито познавам вашите легенди, но ми се струва, че трябва да намерим как да те върнем там, откъдето си дошла.
От другата страна на стъклената преграда вратата се хлопна, и Марчето се появи отново, този път облечена за излизане.
- Онова още ли е в теб? - надникна тя. А след като се приближих, зашептя - Ей сега съобщиха по новините, че от някаква лаборатория са изтървали опитни мишки! Това може да е нещо от там...Кой знае какви зарази може да разнася! Най-добре вземи да го удавиш, да ти е мирна главата!
Вдигнах размене:
- Бе не ми прилича на нещо заразно...
- Да не кажеш, че не съм предупредила. Айде! - Резна ме тя и вратата отново хлопна зад гърба й.
Погледнах към дланта си не само, за да видя как Елфина прие тази информация, а и защото усетих, че тя е мокра. Горкото малко човече се обливаше в сълзи и този път изглеждаше по-изплашено от всякога.
- Хей, ама какво...- започнах аз, но гласчето й звънна в главата ми и заглуши собствените ми мисли.
- Не искам да ме давиш, моля те! Моля те! Имам две малки елфчета, които ме чакат и не зная какво биха правили без мен!
- Малки елфчета... - повторих замислено, защото се зачудих колко ли пък трябва да са малки те, но Елфина сякаш се притесни още повече от това.
- Ах, моля те, недей да слушаш тоя грозен трол! - продължи да се вайка тя. После подсмръкна и викна, сякаш внезапно я осени прозрение - А, сетих се! Виж това!
Втренчих се в почти невидимия за мен предмет без особен успех. Но все пак различих, че е нещо лъскаво.
- Златна огърлица - поясни Елфина, протягайки я към кутрето ми. - Много е ценна, с цели девет рубина! Правена е от дядото на моя прадядо...
Усетих как блестящата нишка се плъзна по пръста ми и успях да забележа колко фина и изящна е тя. Миг след това всичко се завъртя около мен, а после сякаш някой ме спусна по скоростен асансьор, при което въздухът изцяло напусна дробовете ми.
Бях все още съвсем замаяна, когато чух гласът на Елфина - този път звучеше някак различно.
- Знаех си, знаех си! - широката й усмивка бе точно на нивото на лицето ми, и аз зяпнах изумена, като почти не обърнах внимание на думите, които изрече. - Баба казваше, че елфическото злато действа на човеците по същия начин, по който действа и на троловете!
Бях твърде заета да я оглеждам, за да мога да отвърна каквото и да било. Неочаквано Елфина се бе превърнала в нежна, симпатична млада жена - е, може би малко по-бледичка и с леко по-щръкнали уши, отколкото би било добре, но...Във всеки случай на ръст беше точно колкото мен.
- Как така... - започнах аз, но в тоя момент нещо огромно затъмни светлината и въздушната струя, която предизвика, почти ме събори.
Елфиета ме сграбчи за ръката и ме задърпа нанякъде.
- Не можем да останем тук! Трябва веднага да се скрием в гората, иначе някое от тези ужасни създания може да ни отнесе!
Щях да я запитам за какво говори, но се досетих и сама - на верандата често се появяваха гълъби. Изведнъж ме обхвана панически страх, но не можех да направя друго, освен да търча след нея, преплитайки крака из слепнатите буци пръст и корените на огромните жилави стъбла.
- Какво е това, къде сме? - успях да изохкам, докато поемах дъх след като си одрах коляното на някакъв стърчащ клон.
- В Калдъръмената гора - отвърна Елфиета и ми се усмихна съчувствено. - Знам, че сигурно си изморена и ти се струва много странно всичко, но трябва да побързаме, защото след малко ще се стъмни. А тогава съвсем няма да мога да намеря Вратата.
- Вратата? - съвсем се обърках аз, въпреки това долавяйки главната буква в началото.
- Ами Вратата, през която минах, когато дойдох. Веднъж да я открия, все едно сме си у дома!
Спрях и я загледах как се отдалечава забързана.
- Хей, почакай! - извиках. - Как така у дома? Моят дом е...
Изведнъж осъзнах, че дори не знам къде точно се намирам, и тази мисъл ме паникьоса. Замръзнах на място, очите ми се премрежиха от бликналите сълзи на страх и самосъжаление.
- Хей, Жена, недей да плачеш - чух до себе си ласкавия глас на ефирното създание. - Ти вече си една от нас. Ще видиш, че в нашето село ще ти хареса...
Отскубнах се от нея и слепешката хукнах така, сякаш исках да избягам и от нея, и от цялата тази необикновена, крайно объркваща ме ситуация.
Чух заглъхващите й викове зад гърба си, но не им обърнах внимание. Исках само едно - да се върна у дома. В моя дом!
Спрях чак когато стигнах високата, здрава ограда в края на гората. Опрях ръце в нея, търсейки някаква пролука, но такава нямаше. Съвсем отчаяна вдигнах глава нагоре, където едно много далечно, но познато небе, почти беше притъмняло.
Погледа ми привлякоха цветните корони на дърветата, ама какви ти корони! О, небеса, та това бяха моите калдъръмчета! Намирах се в собствената си саксия! Внезапно ме връхлетя мисълта, че е възможно живота ми да свърши точно тук, в една нищо и никаква саксия с калдъръмчета! А нима целия ми живот не бе минал в саксия? Е, може би малко по-голяма, но все пак...саксия. Заля ме вълна от самосъжаление, и точно в този момент усетих как нещо ме сграбчи и се озовах срещу страховито втренчено в мен огромно блестящо око.
- Тате, тате! - избумтя гръмотевичен глас над главата ми. - Бързо ела да видиш какво намерих в саксията!