Искам с този пост да ви представя един творец, който рисува с душата си и само с това, което споделя ми стана близък, защото моята душа се огледа в неговата. Макар, че отдавна този човек не е сред живите /1892 – 1975г./, то творбата му е жива и днес отправя своите послания. Невероятен разказвач и познавач на незримото у човека. Човек, който е обикнал природата и нейните дарове, препълнен с образите, които отекват в душата му, взиращ се в себе си и в хората около себе си, в заобикалящия го свят – този, който очите ни попиват, а също и този, който е невидим за физическите ни сетива понякога и можем да познаем само ако вкусим и съпреживеем дълбочини в нас.
Книгата, която прочетох от него е “Ex Ponto” - литературна проза, която по всяка вероятност е писал в затвора.
Напоследък се замислям за тези творци, които са били затваряни или по-страшното им е била отнета свободата да пишат. Защото има такива по времето на социализма, които са били отритвани от обществото като чужденци и странници, не са били печатани и издавани, а някои от тях са били обричани на затвор, само защото не са искали или можели да се поберат в рамките, които социалистическото общество е налагало на творците по това време. Целта им е била да прекършат духът им, да ги превърнат в послушници на партията и да ги заточат в собственото им мълчание. Много съм си мислела за тези поети, които са били препълнени от слово, а в същото време им е било забранено да пишат. Какво ли е било това наказание и какви сили трябва да е намирал човек в себе си, за да преодолее натиска и противоречията си и да остане верен на себе си, буден и жаден за словото и жива душата, която изгаря от копнеж да твори.
Характерно за Иво Андрич е, че е страдал много и е тъжен в повечето от своите размишления, но имайки предвид обстоятелствата, в които се е намирал и че е писал в моменти, когато е бил сам, изоставен, затворен и заточен напълно го разбирам. Но той не се е предал, а е търсел дълбочините, в които да утолява жаждата си и да намира покой душата му, въпреки безнадеждното му положение за момента. И по всяка вероятност е намирал утеха именно в скръбта си, в мълчанието, на което е бил обречен в затвора.
Ще публикувам някои абзаци от неговата литературна проза “Ex Ponto”, издадена през 1918г. И може би ще ги разделя във 2 или 3 поста, защото не бих могла в един да публикувам нещата, които са ме докоснали и които са ми харесали. 

“Виждам и разбирам невидимата логика на всички случки в живота на човека. Не с думи и не с мисли само, а дълбоко с цялото си същество усещам чудесното, неумолимо равновесие, което цари във всички наши отношения.
Има една непозната формула, която определя съотношението между радостта и болката в нашия живот. Страданието и грехът се допълват като калъпа и отливката.
Животът ни връща само това, което даваме на другите.”

“Бяха минали десет седмици, когато, заобиколена от самота, душата ми за първи път заговори ясно.
След безкрайните разходки от шест крачки напред и шест назад, когато вече се изморих и октомврийският ден почна да клони към залез, застанах в нишата на ниската врата като статуя в олтар и гледайки прозорчето с късче сива белота, извиках:
— Ето ме, тук съм!
Гласът ми имаше силно и светло звучене като гласовете, които откликват.
И затворен, и безсилен в тая влажна бърлога, в положение, което ме унижава до скот, аз за първи път разбрах в мислите си и овладях с чувствата си смисъла на човешкия живот и на борбата.
В мен блесна изкупената истина. Заровена в мълчание и скромност, на които ни учи неволята, тя гори в мен и озарява душата ми и килията.”

“Два дни вече не ме извеждат дори на едночасовата разходка, защото дъждът не спира. Чувствам, че влагата непрекъснато нахлува в килията и я усещам по лицето и ръцете си като лепкава утайка. Завивките ми са груби и студени, храната ми има вкус на тенекиено канче, а в килията ми се разнася неописуемата воня на тясно помещение, в което един човек диша и живее, без да излиза и без да го облъхне свеж полъх.
Но тук, зад веждите ми, щом затворя очи, живее цялото величие на живота и цялата красота на света. Всичко, което само е докоснало някога очите, устните и ръцете ми, всичко в съзнанието ми е живо и светло на тъмния фон на страданието. Разкошът и красотата на живота живеят незаличимо в мене.
И сега, когато съм загубил всичко това, безкрайна благодарност изпълва душата ми за ония многолики и прекрасни дарове, с които животът дарява по-щастливите от мен.
Отде иде това странно чувство?
Аз минавам през него като през тъмнозелена шир и уханна тишина на елова гора в летен ден. И забравям всичко около себе си.”

“Къде е оная притаена дума, тиха, неразбираема, блага, която свети в мрака като малък, неугасващ огън? Къде е думата на утехата?
Вчера, снощи и тази сутрин още я знаех, защо сега не звънне в мен, сега, когато ми е до болка мъчно, защо не засияе като далечен пламък на трептяща звезда, като весел блясък на окото.
Как, как можах да я забравя!”

“Изморява ме дългото чакане. Два пъти на ден душата ми отмалява, взорът ми се помрачава и вече става трудно да се вярва.
Кръвта струи и бие в жилите с безумното желание да се излее на слънце.
И последните сили са бесни от ярост, защото това чакане мами както горската пътека с далечината си.
Не намирам вече опора в душата си, която прекалено много се радваше. Търся забравените връзки на кръвта и посягам към миналото, призовавам на помощ силите на мъртвите поколения.
И виж, както винаги в мигове на най-голямо изкушение откривам, че на дъното на душата ми под твърдата кора и сивите наслоения от празни думи и изопачени понятия, които толкова бързо изневеряват, живее вечното, интуитивно и благословено наследство на дедите, които са оставили костите си в старите пръснати гробища, а естествените и силните свои добродетели — в основите на нашите души.”