Прочетен: 1288 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 22.08.2017 05:23
Униние, меланхолия, депресия, вероятно са част от имената на едно състояние, което не се променя през вековете, защото е характерно за човека. Разбира се, в определени епохи то е било модно, в други се счита за болест и още на третия ден се реагира с терапия...
Унинието е много неща, макар че според най-ранните тълкувания то е неверие. Неверие не само че нещо ще ти се даде, или че ще го постигнеш, а и неверие че въобще нещо, или повечето неща, имат смисъл. Че имат и винаги ще имат цвят, вкус, плод. Че дори най-хубавите от събитията не са нещо, което преминава и ни натъжава като една изконсумирана „награда”, а са стъпало към следващ етап от разбиране на живота.
В днешно време действително се гледа на живота като на маса за консумация, от която поетапно се изритват слабо образованите, "некрасивите" , старите, болните... Затова, усещането, че нямаме някое от необходимите качества, ни плаши, или демотивира предварително. Не просто ни натъжава. То ни отчайва.
Дори бих казала, че е много полезно ДА МОЖЕМ ДА СЕ ОБИДИМ, когато човек или фирма ни „изритват” от битието си, защото не можем вече да сме млади, силни, хубави и бодри. Забележете, че вече малко жени изпитват отвращение от голите снимки в стаите на колегите си, или по вестниците. Вместо да почувстват достойнство, или дори гордост, че не са паднали на това ниво, жените наум се сравняват и въздишат, че не са „на това ниво”!
Да, унинието не ни мърда, ако мислим по този внушен от рекламите начин. И за телата си, и за много други неща...
Изглежда не можем да избегнем унинието. Дори когато навреме го назовем, и планираме да не му се отдадем, то ни унася. И може би, също за добро. Както влакът намаля, за да могат някои пътници да се качат, а други да слязат, така и унинието със своята странна апатия забавя хода на събитията, за да можем да пренастроим нещо в живота си. Нещо да осмислим. Някого да поканим, другиго да изпратим. Единстваното важно е, когато влакът ни забави ход, да знаем че го правим съзнателно. Иначе, ако просто забавим ход сред полето, без никакво търсене в нас, единствено подтикнати от умора и отчаяние, влакът може повече и да не тръгне.
Може би еднакво опасно с това е само другата версия – въобще да не допускаме влакът да спре. Да не се отдаваме нито на болка, нито на мъка, нито на обида, нито на нуждата от тишина. Да търсим бодростта и веселието на всяка цена, често – твърде висока. Ала медикаменти, алкохол, рискови преживявания и необмислени „нови връзки” не могат да заменят нуждата ни от малко униние.
А и ако не сме понякога малко унили, или малко неориентирани, слаби... как ще видим кой ни обича? Как ще усетим неговото търпение, когато сме станали нетърпими дори и за себе си?
Един от ценните моменти в живота е да си толкова объркан, че да се видиш принуден да се огледаш в Огледалото на другия до теб. За да ти каже кой си, когато твоите представи за успехи, неуспехи и критериите на медиите напълно са те дезироентирали.
Тагове: