23 April 2017   

Автор Милена Янинска

Мъже с бухалки влезли в заведение на „Стамболийски“ и понабили малко хора. И едни други много хора пък бързат да изпаднат в шок и да се стресират от тази груба агресивна проява.

Защо пък да не слезем малко на земята. Да се огледаме наоколо? Да видим какво става?

Подобни ситуации отдавна са в графа – „нещата от живота”. След някоя и друга седмица именно там ще изпратим и атентатите на ислямистите – далеч по жестоки, крайни, кървави, унищожителни. Но редовни и ритмични. Така се свиква, така се приема реалността – с постоянство и ритъм.

Мисълта ми е, че светът кърви, а вие се възмущавате от малко бухалки.  А те отдавна са в реда на нещата. Харесва ли ни, или не.

В тази история обаче все пак има нещо недопустимо.

Абсурдът е, че мен ме проверяват за ножчета и остри предметчета, преджобват ми чантата и якето на входа, за да не си внеса тайно водичка, а тези с бухалките просто си влизат и започват да танцуват върху главите на онези, които са си платили вход и нямат право да си вкарат дори малка пръчка.

Това е недопустимото. Когато произволът и саморазправата са ВИДИМ СТАНДАРТ ОТ ГОДИНИ, обичайната жертва трябва да има право на самозащита.

Самоотбраната също трябва да се внедри като стандарт - нещо от живота, което ни осигурява оцеляване, както медицинската грижа и пълният хладилник.

Тоест – не просто нещо от живота, а нещо от ПЪРВА НЕОБХОДИМОСТ.

Не зелени стикери с надпис – „Аз нямам бухалка”. Не по три лепенки – „Бебе в колата”. Хората с бухалките не четат жизнерадостни стикери и вашата мирна натура не ги вдъхновява. При тях нещата са прости, и именно такова може да бъде противодействието.

Бухалка, пистолет, нож, каквото и да е, стига да ти спаси живота, когато онези с бухалките дойдат. А те ще дойдат – в заведението, до колата ви, в апартамента. По повод или по грешка... Въпрос на време. Въпрос на стандарт.

Забраната за самоотбрана е абсурдът. Аз имам бухалка в колата.