Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.03.2012 19:00 - ПЪЛКОВОДЕЦЪТ В БЯЛО
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 3180 Коментари: 0 Гласове:
11

Последна промяна: 29.05.2013 17:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image
Янош Хуниади

Ако има нещо, в което хронистите на онези трагични събития да са единодушни, то е в думите им за омразата му. Неговата, на Янош Хуниади, омраза към нашествениците от Анадола.
Тя е наситеният фон на средновековно строгия образ, който гледа от стената на базиликата "Сцент Ищван" в Буда. Кон и конник. Лице на аскет с горящи очи и меч в ръка. Остри исушени черти. Застинала маска, в която няма нито тържествуващата усмивка на победата, нито скръбта от поражението. Маска, сякаш изплетена от челичените брънки на ризницата му.
Това ли е Янош Хуниади?
Не. Живописецът, живял три века след пълководеца е виждал само идеята. Оковал я в ризница, вложил в ръката и меч. И нищо друго.
А Хуниади е друг. Хрониките скъпернически подсказват черта след черта и в мозайката на времето се появяват воинът и човекът, слети в цялостна, могъща личност.

"...Не се поблазни от слава и власт, макар че му бяха дадени, и нямаше човек, който да рече лошо за него, защото беше силен духом..."
"...Беше на ръст среден, а косите му бяха светли и ги спускаше върху раменете си.Обличаше се в бяло, с нагръдник, обшит със сърма. А когато яхнеше коня и препускаше пред войнството, отдалеч го знаеха по бялото наметало."
"...Беше справедлив. Пазеше людетете си и не ги хвърляше в напразна сеч с врага."

Това е един завършен пълководец, храбър и мъдър, който буди уважение и у враговете. Когато неверния съюзник - влашкия войвода Дан Дракул - отива при султан Мурад и се опитва да предаде Хуниади, даже безкрупулния ориенталец се сепва и отговаря достойно:
- Не искам пленения Хуниади! По-добре да го виждам с меч насреща си, отколкото в шатрата на пленниците!
И с чисто варварска добродетелна последователност добавя:
- А на това невярно куче вземете главата!
Меч, вдигнат безпощадно срещу пъплещите от Азия табори - в това са единодушни хронистите. А за останалото, според воображението и чувствата си, разказват легенди, в които като в старинни гоблени се редят ярки и мрачни краски и измислицата е втъкана в истината.
Кой е Янош Хуниади?(Иван Хуна)
Няма отговор. Това даже не е истинското му име. Не се знае родът му, не се знае родният му край.Той сам не е говорил за тях, а и говоренето било забранено и така по белите петна на манускриптите разцъфтяла

ЕДНА КРАСИВА ЛЕГЕНДА


...Текли дните на лято Господне хилядо триста деветдесет и шесто. Далеч на юг край стените на Видин и Никопол, ехтели тъпаните на еничарите и отброявали последните мигове на българската държава. В тази година повел крал Сигизмунд Люксембургски към Балканите рицарите от Буда и Сьогсард, от Дьор и Колошвар. Окованите в желязо конници се спуснали из Алфьолда по Дунав, минали Железните врати, стигнали до Никопол. Тук ги пресрещнала най-добрата султанска войска. Потънали из блатата тежко натоварените коне, погубени били маджарските рицари и сам крал Сигизмунд трябвало да бяга, преоблечен като селянин. Някъде из Трансилвания го приютила в хижата си една вдовица на име Морсинай.
И както става в сказанията, кралят се влюбил в дъщерята на вдовицата. На тръгване Сигизмунд оставил залог на любимата си - своя златен пръстен - и поел към Буда.
След време Елисавета родила син. Раснал той в трансилванските гори як като карпатски дъб. А в сетния си час майката извикала сина, разказала му за своята любов с краля и му подала златния пръстен. Но трепнала ръката и, изтървала го. Докато синът се наведе, в хижата влетяла огромна черна врана, сграбила пръстена в клюна си и се вдигнала над зелените върхари на боровете. Но синът бил по-бърз.Той опънал лък, тетивата звъннала и враната полетяла, пронизана, надолу.
Когато кралят видял своя пръстен, си спомнил отколешната любов, прегърнал сина си и го посветил в рицарство. А на герба му заповядал да изпишат върху бяло поле врана, която държи в клюна си златен пръстен...


image


Наистина гербът на Янош Хуниади е такъв, но в сказанието едва ли е цялата истина. По-скоро то се е появило за да запълни една празнина и да "успокои общественното мнение". Хералдическите знаци са символи със значение. Бялото поле е духовна чистота, враната - мъдрост, а пръстенът - вярност. А и рожденната дата на пълководеца е много преди годината, когато Сигизмунд потегля в поход, защото в началото на 15-ти век младия Хуниади вече е оръженосец в двора на краля.

Петнадесети век...Мрак, разкъсван от далечното зарево на пожари предвестници. Гори зловещата клада на събора в Констанц, но с главните от нея хусистите ще запалят господарските замъци. Гори Константинопол. Турците са се промъкнали през Керка Порта и под писъка на зурните къртят мозайките на "Света София". Горят Каталония и Кастилия, испанските рекоквистадори палят Гренада, а стъкленият поглед на Великия инквизитор вече е отправен не на изток, а на запад, където са отплували каравелите на Кристобал Колон.Век на феодална диващина и осакатяващ душите фанатизъм, век на начеващо възраждане и вяра в човека.
И затова е толкова по-странен образът на Янош Хуниади - чист, верен и мъдър човек. Пълководецът в бяло.
(Редовните читатели на блога знаят какво символизира белият цвят в древнобългарската традиция-духовна чистота ,отвъдния свят, обреченост и жертвоготовност, а също с него се означавала и посоката - запад. Гарванът пък е един от най-древните български символи и символизира именно жертвоготовност. Самата дума "маджар" означава - жертвен.Така наричаха при нас конете с черта на челото.Това е жертвен знак - маджар. Символиката на пълководеца говори само за едно - че той е посветил живота си на нещо или на някого)
Воинът, който ще каже в лицето на лукавия папски легат Юлиано Чезарини знаменитите думи:
- Не давай клетва на врага, но дадеш ли я - не изменяй!
И то в часа, когато Чезарини, развял червената си кардиналска мантия, сочи пред настръхналия сейм Бог за свидетел на подготвяното клетвопрестъпление?

Наистина, кой е Хуниади?
Той е една историческа и психологическа загадка. Историческа, защото хронистите Капринаи и Бонфини недвусмислено подхвърлят, че Хуниади е потомък на български цар(Кой цар обаче? И от кой царски род?). Вярно ли е? Откъде познава той така добре нашите земи, че води безпогрешно войските през планинските проходи? Защо народът ни го среща царски и го величае в песните си като Янко Маджарина? Сам младия крал на Полша и Унгария - Владислав Трети, предвожда походите през 1443 и 1444 г., но българите вярват повече на Хуниади...Те се стичат отвред към стана му. Не към шатрите на Владислава Трети, не към властела на Сърбия Джура Бранкович, който е дошъл с войнството си, а към Янош Хуниади - Янко Маджарина! Защо това доверие?
И сякаш за да сгъсти още повече историческата загадка, към нея се вплита и психологическата. Хуниади е просто неразбираем за своя век. Човек, комуто се приписва кралско потекло, отличен с най-високите звания - Главен управител на Унгария, Княз на свещената империя, - той живее до края на дните си, без да посегне към скиптъра, без да го поблазни короната. Предлагат му я - отказва. И ненавистта му към турците е странна. Във времето, когато маджарските феодали се разправят с непокорните си селяни, турците за тях са неприятни съседи, но не повече отколкото немските князе. С такъв съсед все пак можеш да се разбереш, даже да ти бъде съюзник срещу опасния немец. А Хуниади е непримирим. Той воюва и като дипломат, и като пълководец. Застава начело на пратеничества, които молят, уговарят, заплашват твърде късогледите, твърде затворените в крепостните стени европейски владетели. Виждаме бялата му мантия в Краков и Влашко, във Виена и Белград. Навсякъде думите му са едни - "Съюз! Съюз срещу идещата от Азия чума, набола на копията си полумесеци!" Даже странната, почти немислима при други обстоятелства уния, която Ватиканът сключва с обсадената патриаршия  в Константинопол, му дължи много. Това е уния на християнството срещу исляма.
Средна Европа не е много загрижена за съдбата на Балканите и България. А Западна - още по-малко.Това не се е променило и до днес и сегашните поколения са го разбрали вече,без много обяснения и докази...Както се казва - нищо ново под слънцето.Трябвало тогава турците да разпръснат шатрите си пред Виена, много по-късно, когато вече непоправимото е сторено, за да се обединят силите и един друг Ян - Ян Собйески - да подгони пълчищата на анадолците по обратния път!
Там, където свършва дипломатът Янош Хуниади, започва пълководецът. Белият военачалник е човекът, в когото вярват бойците. Той разсипва при Германщат и Наги Себенеш елитни турски армии. Спуска се далеч на юг в Балканите, бърза да помогне на обсадения Константинопол. Завоевател? Трудно е да се каже...Освободител? Късното средновековие не се отличава с такова благородство...Защо тогава напуска удобните си замъци в Трансилвания, защо се отказва от спокойната старост и повежда войските?

Хуниади е изключение за своето време. Една от онези удивителни, монолитни личности, които се открояват само в големите сблъсъци, когато се открояват новите епохи. Неговата омраза към нашествениците не е сляпата омраза на разгневения феодал, комуто са избили дивеча или са го изгонили от подредения му замък.Тя е много по-прозорлива, много по-мъдра и по-решителна.Такова е и личното му отношение към събитията!
 Така може да постъпва само човек, който е преживял, страдал и мислил...


image

Европа след Янош Хуниади,в надвечерието на тридесетгодишната война...А преди това имало и сто годишна!


Следва продължение







Гласувай:
10
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 4704852
Постинги: 539
Коментари: 2572
Гласове: 3338
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930