Победата при Клокотница отшумявала бавно. Цял век по-късно българите все още си припомняли този миг на звездна слава дал им право на господстващ елемент на Балканите. Както пише един византийски историк, когато българин срещнел ромей, той непременно му казвал "Клокотница" - дори и през XIV век това име изглеждало за ромеите като знаме на пълно поражение и понижени права на Балканите.
Резултатите от това сражение и пленяването на епирския император заедно със семейството му били катастрофални за неговата империя. Тя фактически минала под българска власт. С това България се превърнала в първа сила на европейския югоизток.



Единствено Цариград останал под властта на латинците, но според уверенията на самия цар Ивана II "...и те се подчиняваха под скиптъра на моето Царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мен прекарваха дните си. Защото Бог така заповяда...".
Това не са думи на порастнало самочувствие а отражение на реалната действителност и политическа обстановка на Балканите след 1230 година. Няма съмнение, че съдбините на полуострова са се решавали не другаде, а в търновския дворец.
След като приел ключовете на присъединените градове, Иван II Асен посетил Света гора и дарил щедро тамошните манастири. Реорганизирал управлението в новите земи "по български образец"(защо тогава българските ученици и студенти днес, лъжливо ги учат, че Втората българска държава, копирала и заимствала всичко византийско??!) и поставил там свои управители и стратези. От това време българските царе започнали да се подписват отново като "Цар и самодържец на всички българи и гърци" - титла, която станала задължителна за неговите приемници.



Снимка от тронната палата към жилищните помещения на Царския дворец в Търново.

Опастността за латинците от Цариград изглеждала толкова голяма, че те решили да не крият повече споразумението от Перуджа.
През август 1230 г. Йоан дьо Бриен пристигнал в Цариград и бил официално обявен за император.
Това било открито предизвикателство към българския владетел, който смятал вече, че влизането му в Цариград е само въпрос на време. Нещо повече - освен че дьо Бриен станал съимператор на малолетния Балдуин II и негов регент, българската принцеса Елена била отхвърлена като Цариградска царица...
Към това се прибавило нахлуването на унгарците през 1232-33 г. към Белград, Браничево и Видин. Българският цар бил против опитите на унгарците за влияние върху тамошните кумани и българи и налагането на католицизма в техните земи на север от Дунава. Унгарците били изтласкани от севастократор(капаган, кавхан) Александър. В техни ръце останала обаче т.нар. Мала Влахия, където бил създаден т.нар. Северински банат. За сметка на това българския цар установил влиянието си в Сърбия.
Затова още от 1232 год. Иван II Асен решително преориентирал политиката си спрямо Латинската империя и Запада. Към това спадало и търсенето на съюзници срещу тях. Никейският император не закъснял да се възползва от новата ситуация. Освен планове за съвместни действия срещу Цариград съюза с Йоан Дука Ватаци включвал и брачен договор - хубавата българска принцеса Елена, вместо латинска царица ставала гръцка, било решено да се омъжи за никейския престолонаследник.
Георги Акрополит кратко отбелязва: "Съюзът между двамата самодържци уязви гордостта на латинците и положението им стана много тежко."

Към това време се отнася и решението на цар Иван II Асен да скъса унията с Рим и да върне българската църква в лоното на Православието.



Цар Иван II Асен възобновява сеченето на български монети. Интересен факт е българските златни пари превишавали по тегло тези на съседните страни - 4,33 от 18 каратово злато.

През пролетта на 1235 г., придружен от съпругата си Ана-Мария и дъщеря си Елена, той пристигнал в Галиполи. Там били уговорени окончателните условия на съюза и бъдещите планове. След това всички(без Царя, тъй като според Никейските закони чужд владетел нямал право да стъпва в държавната територия на империята) преминали на малоазийския бряг. Там се състояла тържествената церемония по помазването на първия търновски патриарх.



Първият търновски патриарх Йоаким I

Съборното решение, с което се признавала самостоятелността на търновската църква, било подписано от всички източни патриарси.

След това започнали военни действия срещу латинците. Обединените сили стигнали стените на Цариград, но военните действия продължили до есента на 1235 т. и "латинците били поставени в критично положение". Само настъпването на зимата попречило на победоносния завършек на кампанията. Двамата владетели се разделили, като предварително се договорили да подновят военните действия през пролетта на следващата година.
Зимата преминала под знака на усилени дипломатически преговори. Запада начело с папата впрегнал всичките си сили да отклони българския цар от предстоящия удар срещу Цариград. Папата го заплашил с отлъчване от църквата и Кръстоносен поход срещу "схизматика Асен"... Вероятно освен заплахи имало и обещания и тайни споразумения, но похода срещу Цариград през 1236 г. не се състоял.

Малко след това обаче починал регента-съимператор Йоан дьо Бриен. Изглеждало, че щастието отново застава на страната на българския владетел. Възкръснала надеждата да стане регент-настойник на малолетния Балдуин II. Без колебания Царят скъсал договора с никейците и направил всичко възможно да върне дъщеря си Елена обратно в Търново. Сцената на отпътуването и била тягостна, разказва Георги Акрополит, който обвинява Иван Асен в "притворство" и нарушаване на "божията благословия на брака". Още по-интересен е факта, че Елена обикнала съпруга си и била влюбена в него. Тя до последно се надявала, че ще уговори баща си да не я връща в Търново. Но при срещата на границата той не се поколебал да я смъкне от коня и да я вземе на своя кон. Тя и тогава продължавала да се противи та се наложило да я усмирява с шамари и удари...
Тази твърдост и безкомпромистност в случая не е само проява на характер, но се дължи и на промяната в българската политика..., която всъщност винаги си остава неизменна в основата си.
А промените са само търсене на пътища към основната цел - българска безспорна хегемония този район на света и власт над Проливите.

Всички български владетели отлично са разбирали ,че в противен случай държавата има едно неясно и несигурно бъдеще. И тези, които имали сили, качества и възможности не се колебаели да действат за постигането на тази цел. Гръцкият историк от това време Г.Акрополит открива част от истината: " тъй като владеел народ, който някога бил подвластен на ромеите и се боял от благоприятния обрат на техните работи". Т.е. българският владетел съзирал горчивата истина, че обективно съюзът му с Йоан Дука Ватаци подпомагал възкресението на Византийската империя. По този начин целта българските владетели да станат "източни императори" на една обща империя не можела да се постигне. Затова и като вдовец малко по-късно той взема за жена не кого да е, а дъщерята на пленения Теодор Комнин, красивата гръцка принцеса Ирина. Георги Акрополит обяснява това с голямата любов и обич която имали, че се влюбил и обикнал Ирина: "не по-малко отколкото Антоний Клеопатра..."
В думите му всъщност може да има истина, и накрая българският цар да е намерил вярната пресечна точка между любов и политика...!



Иван II Асен с последната си жена царица Ирина

Но през 1237 г. обединените сили вече на латинци и българи нападат никейците за да ги изтласкат от Европа в Мала Азия. Последното им убежище бил г.Цурул(Чорлу). Под стените на този град Иван Асен бил застигнат от ужасни известия - съпругата му Ана-Мария, едно от децата му и патриарха внезапно починали.
(За политическите убийства и внезапните смърти, обикновено в източниците няма сведения.Те се приписват на божията ръка, на светиите, на дяволите, на провидението, на греховете и т.н. Следите се замитат и по-късно, затова освен, че се горят българските книги, то и в чуждите липсват страници или при преписите някои "подробности" се пропускат...)
"Той сметнал, че това е Божие наказание - коментира случилото се Г.Акрополит, - унищожил с огън обсадните машини и бързо се отправил към Търново".



Дори от днешните руини на Цариградските стени може да се добие представа за миналото величие на града. А откъм сушата тези стени били в три реда..

През последните години от живота си Иван II Асен се стремял да подържа изгодни за България мирни отношения със съседите. Потърсил сближение с Унгария, във връзка с тревожните вести от Изток, свързани с нашествието на монголите.
През 1237 г. Дунава бил преминат от една приятелска куманска орда , която не се подчинила на монголите и потърсила убежище в България. Всичко това карало българския цар да е нащрек. Падането на Киев (1240 г.) предизвикало паника дори в Германия и Франция а България била в директна близост до театъра на бойните действия.
Както възторжено възкликва един западен хронист "царят на българите почти разбил" страшните татари. Това е във връзка с нахлуването им в Унгария, когато явно изпълнявайки някакви съюзнически договорки, българите разбили един техен флангов отряд, преминал на българска територия в Отвъддунавските земи...
В тази сериозна обстановка, когато един силен и авторитетен владетел бил нужен повече от всякога, България понесла тежка загуба - относително млад, недостигнал още 50-годишна възраст, неизвестно как и защо, Иван II Асен починал около Еньовден(24 юни) 1241 год.

Най-голямото нещастие за България по времето на цар Иван Асен II е нашествието на монголите (неправилно е жълтите монголи да бъдат наричани Татари,понеже последните са били предимно русокоси европеиди- потомци на Тохари,принудени от монголите да им съдействат). Тогава България губи своите територии в Русия (включително и Киев),които си е върнала още през XII век. Затова след времето на този цар силата ни изведнъж "необяснимо" спада- понеже дотогава непрекъснато сме ползвали Български помощни войски от земите ни в Украйна и Русия,а след това вече не можем да ги ползваме и численият състав на армиите ни отведнъж спада почти десетократно.

Понякога имаш точни попадения в десятката...! Затова си мисля ,че останалото не е плод на нарочна пропаганда а подобно на един друг безобиден деец - Йоло Денев, прото си вярваш на "анализа" и т.н.
България губи тарханствата си на северозапад и отвъд Дунава още след покръстването. Тамошните българи не пожелали да се кръстят и не се подчинили на Борис. След това откъснати от метрополията и минавайки ту към едно ту към друга държава постепенно се приобщили и се влели в състава на други народи и страни.
Абсолютно вярно е че сме ползвали външни войски включително и по времето на Иван Втори - Асен. Връзките прекъсват в средата на 13-ти век. Части от бившите съюзници(племената от степите на Южна Украйна и Русия) вече наречени - "татари" заради службата се в западния монголски Улус Джучи, почват да нападат България. Народния вожд Ивайло точно с тях си е имал работа а не с монголци. Затова и там намира смъртта си - при тях, когато търсел помощ да си върне трона.Но византийското злато се оказало повече и по-силно...