Вятърът

Там, там буря кърши клонове…
(Христо Ботев)



Докато шумяхте край щастливите трапези
и здрависвахте със чаши своите идеи –
някъде от планината този вятър слезе
и не му омръзна непокорно да лудее,
да събаря втръсналите вещи от перваза,
да помита паяжините на всяка скука,
да пилее посред пътя прашните омрази
и с крило на облак по челата ви да чука.

Докато седяхте броеници да редите
и се кланяхте под лавъра на бърза слава
той въздъхна в ледената тръпка на водите,
удря слънчевите длани в клоните корави,
за да кипне мартенската влага под кората –
разпиля въздушната мъгла по върховете,
весел къпа рошава глава сред езерата
и пчела положи в чашката на всяко цвете.

Докато се кръстехте от бурята далече
и живяхте свити в ядката на тишината –
този вятър облачната риза си облече
и прегърна паметника долу в равнината.
И… когато кипна гръмотевичното гърло,
побеля от мълниите и засвятка сводът,
взе една във сините си шепи да я хвърли
право над челата ви…

Ще им светне ли, войводо?

++++++++

Докога ще ме наричате
момче?



Докога ще ме наричате момче?
Може би така на всички ви е лесно –
като пъргаво захласнато щурче
да люлея детелините със песни?

Гледате ме с топли укорни очи…
Всеки между вас е моя покровител.
И пророчески в устата ви звучи
мойто бъдеще…
А аз не съм ви питал!

И по пътя като някакво момче
назидателно ме сочите със пръсти.
Ако блага дума някой ми рече –
трябва благодарно
да си сгъна кръста.

Свикнахте така да ви се прави чест,
но дали честта венчана е за поста?
Чакайте поклоните от други. Днес
има ги от бързата ви вяра доста.
Същността ви зная. Сериозни сте!

И от час на час, минута по минута
личното ви
положение
расте,
а пък мойто –
осъдително се лута.

Но така по-жив
– животът ми тече –
избуял от слънчевата нежна ярост.
За да си остана
винаги момче,
подарявам ви дори и мойта старост.



++++++++

Идвате сред нас и шепнете
поуки…




Идвате сред нас и шепнете поуки –
винаги заети, винаги усърдни.
Аз ви слушам – зная вашата азбука –
вашия живот
над всичко
да се сбъдне.

Изгоряха хора, гръм света разкърти
и течаха в нивите ни черни кърви,
а към лобните места на толкоз мъртви
вие тръгнахте
с венци жалейни първи.

Нямахте присъди, нямахте и рани,
имахте една първична съпротива –
след съня под безопасните юргани
да се втурнете сред нас
с ръце грабливи.

Колко време преживяхте упорито?
Пламва хляб по жътва,
без да ви тревожи,
тъй като във кухните си вечер сити
жънехте от хляба ни спокойно с ножа.

Днес ви срещам
и е страшно,
и е болно…
Вие като плесен винаги растете
и от вашето
всеядие доволно
тегнат на човека струпеи в сърцето.
Вие оцеляхте, хора равнодушни –
заради това,
че никой не ви люби,
никой не ви мрази.
Искам само никога да ме не люшне
върху смъртен одър вашата зараза.



++++++++

Гледам ви и гледате ме в
упор…

Гледам ви и гледате ме в упор
и не съм ви гостенин приятен,
и не съм в кръга ви
даже знатен,
тъй като богатство не натрупах.

Вие като
охлюви
полека
плъзвате,
пълзите през живота.
Можете да смажете човека
за една
окаяна банкнота.

Вие всякога сте най-удобни.
И това е вашата порода –
коленичили
в местата лобни,
мислите за личната изгода.

Затова в житейската ви скука
аз не търся почести и близост
и събарям яростно с юмрука
маските на жалката ви низост.




Помен за поета Траян Първанов

Траян Първанов, български поет, е роден на 26. 07. 1942 г. в гр. Криводол, област Враца. Умира на 18. 05. 1994 г в София. Автор на книгите: “Място в дъжда” /1979/, “Пеш към звездите” /1983/, “Нрав” /1991/, “Ной-Нож” /1992/, “Лудост за хубост” /1994/. Посмъртно са издадени книгите “Летален изход” /1994, изд. “Фльорир”/, “Не ме обичай, Господи” /1996, изд. “Рал Колобър”/ и “Жълтата волница – душата ми” – избрани стихотворения, /2007 г., изд. “Контакт-92”/

"...Поет “отворен”, темпераментен и емоционален, Траян Първанов намери затрупаните от несгоди, лъжи, демагогства, предателства и несгоди извечни извори на доброто. Той мечтаеше за човешка хармония, за душевна извисеност.
Беше тръгнал пеш към звездите, но не за да се прави на някакъв псевдомесия, а с надеждата да подскаже и на нас, че има нещо по-високо от боричкането за облаги.
Поетът може би вече е стигнал звездите. И сега, там, приседнал на чаша лунно вино, гледа с поетичната си душа към нас, усмихва се загадъчно и шепти:

Боже мой! Благодаря ти, че ми вдъхна сили
сам да бъда собственик на свойта свобода. ..."

Янно ДИМОВ
май 1994 г.


П.П.

Ти ли ме повика?



Ти ли ме повика?
Ти ли заговори?
Снощи ме събуди шепот бял на двора
и дочух как пролетните клони чукат
по прозореца ми с тих и нежен пукот.
И на сутринта под блесналата стряха
мойте птици слънчеви зърна кълвяха.
И край мене цвят с пчелата заговори.
Зазвъняха топло бистрите простори.
И отново, обич, с устни доверчиви
пият твойто вино – сладко и горчиво,
и след твойта дреха – бяла и зелена,
влизам в храма на искрящата вселена.


КРАЙ

Колко е приятно
да видиш приятел
в ново амплоа
и то - сполучливо!
Поздравления Атила!

А, обичам си аз поезията и музиката..Няколко пъти и преди съм си спирал на тях. По-нататък ще видим какво ще изкараме от шаманския съндък...