РЪКОПИСИТЕ НЕ ГОРЯТ - Блог на Валентин Иванов - АТИЛ :: Петко Р. Славейков в спомените на съвременниците си

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

02.10.2013 15:35 - Петко Р.Славейков в спомените на съвременниците си

Автор: atil Категория: История

Прочетен: 4458 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 09.10.2013 20:55

Живей между болни и остани здрав,
живей между луди и остани читав;
между глупци живей и остани умен...

П. Р. Славейков

В.И.НЕМИРОВИЧ-ДАНЧЕНКО

Аз се запознах с него за пръв път при твърде оригинални обстоятелства.
Беше ярък слънчев ден през август 1877 година. Аз току що се бях върнал от Габрово, за да си отдъхна от петдневното непрекъснато пребиваване на Шипка. Както си спомням сега, ние седяхме на балкона, над Янтра, която тук шуми и се пени от безсилна злоба, срещнала на пътя си огромна скала... Отсреща - извит каменен мост, наляво - безоблачната далечина - смело очертаият конус на Св.Никола и върховете на Лиса гора и Куруджа. Сред шума на реката оттатък понякога се донсяха глухи удари. На връх Шипка като шапка се издигаше барутен дим. Там, на нашите и турските позиции, продължаваше, прекъсван само през ноща, артилерийският бой.
По извития каменен мост се показа доста оригинална група.
Твърде оригинална, ярка, живописна.
Дребни турски кончета(Всъщност местната делиорманска порода, ценени и отглеждани до края на 19 век у нас.Б.А.) бодро припкаха към нашият бряг, като звъняха със звънчетата и камбанките; на някакви черни седла, сгърбили се, седяха няколко българи в къси въпреки зноя подплатени с кожа куртки, с овчи калпаци и своеобразни шалвари, стеснени под коленете, но затова пък от пояса до коленете висящи като торби. Конниците седяха според местният обичай, свили колена и вдигнали високо стремената. На гърба им имаше арсенали, в пояса - ятагани и пищови, с които без съмнение би стрелял нашият прародител Адам, ако Господ в седмият ден не си почиваше и беше създал огнестрелното оръжие.
- Слава Богу...Най-после...Оцеля! - скочи полковник С., който седеше до мен.
- За кого говорите?
- Ами че Славейков... Виждате ли ей що върви отпред.
- Кой Славейков, Петко - известният писател ли?
- Прибавете към това още и честен гражданин и безукорен патриот... Такива като него в България има двама-трима и край. Цялата интелигентна младеж тук е израстнала под негово влияние.

От Уикипедията:
bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2

Аз силно се заинтересовах от този човек, който имаше такова грамадно и такова благородно влияние върху България. Той е един от онези малцина, на които страната дължи своето възраждане. Самоук, той е станал, в пълния европейски смисъл на тази дума, просветен човек.. За историята на неговата родина, за нейната древност сведенията му са толкова дълбоки, колкото и разностранни. В тази област той няма съперници. Двадесет и пет години се е трудил над една грамадна работа - описание на България в географско и историческо отношение. Задачата му била вече към края си. За целта той пропътувал най-отдалечените ъгълчета на Македония и Тракия, проникнал в албанския пущинак, преровил архивите на всички манастири, събрал паметници от древността, посетил развалините на римски и други градове, записал хиляди народни предания, легенди и приказки. Още една година - и този труд щял да се яви на бял свят, но съдбата готвела на Славейков потресающ удар. Когато ние се промъкнахме за пръв път оттатък Балканите, там ни посрещнаха толкова възторжено, че в опиянението от евините победи никому не идваше на ум възможността за отстъпление на руските войски. Славейков живеел тогава в Ески Загора. Говорили за приближаването на страшните пълчища на Сюлейман, приказвали за малобройността на нашите войски, но градът обсипан с цветята на празненствата, дори не мислел за облаците, които се трупали на неговия хоризонт. Нашето отстъпление било ненадейно. Славейков не успял да събере работите си; като истински патриот той грабнал пушката и се хвърлил заедно с други по-храбри българи да защитава града. Епизодите на боя под Ески Загора са известни.

(Подробностите могат да се видят от ТУК:
www.promacedonia.org/dibo/bo/bo_3.htm)

Четири дружини легнали пред града, всичко друго в сляп ужас се хвърлило да бяга през Балкана. По улиците башибозуците започнали вече да колят жените. Дъщерите и жената на Славейков избягали така, както си били, по габровския път, а сам той, след няколко часа, от предбалканските височини видял как в бесния пожар на Ески Загора загива не само неговата къща и къщите на неговете роднини, но изгоряло докрай всичко, което било резултат на целият му живот, на неумория и безсънен труд - историята и географията на България. Славейков ридаейки, простирал ръце към тези яростни избухвания на огъня, обгърнат от черното знаме на дима, искал да се хвърли назад, но, за щастие синовете му го удържали. Тая загуба е неоценима за науката. Погинаха маса незаменими исторически документи, сборници, рисунки, грамоти; погинаха материали, трупани ден след ден в течение на двадесет и пет години.
Още тогава Славейков е бил вече забележителна личност за славистите и знаменитост за българите.
Той заедно с Каравелов е създал българската литература, писал е маса несъществуващи дотогава в България учебници за училищата, призовавал е на работа десетки народни учители, откривал е училища, гимназии, издавал е вестник; като е използувал влиянието си върху турците, настоял е да се разреши на свещениците да организират училища по всички села в родината му.

Той работил в много ужасни условия. Семейството му и той отначало се хранели с овчи глави, нищетата е била съвсем безизходна като образовн човек, той е могъл да отиде да служи, турците му предлагали място на вицегубернатор, могъл е да се хване с търговия. Викали го в Константинопол, примамвали го в Солун, обещали му благосъстояние в Адрианопол, но Петко Славейков отказал от всичко заради интересите на своята родина. Ако се събере всичко написано от него, всеки би нарекъл Славейков български Крашевски, без силата на таланта на полския писател, но със същата задълбоченост на знанията, със същата енергия и, главно, с това, което Крашевски не е имал възможност да разкрие - с безграничното си политическо влияние върху народа. Наистина, Славейков в България е знаме, към което и след което хората вървят.

Навсякъде, където звучи българска реч, няма да се намери човек, който да не знае кой е Славейков и какво е направил той за народа. Турците ту се стремели да привлекат Славейков, ту го заплашвали с бесилка, но както в първия случай, той не се поддавал и не се присъединявал към подлата грабителска шайка на чорбаджиите, така и във втория, той ни за минута не преустановява дейността си от страх, че ще попадне на бесилката... Най-добрите хора от България през последните години бягали от страната и агитирали отвън, идвали в родината си инкогнито, под чужди имена, криели се през деня, преобличали се. Славейков считал за по-долу от своето достойнство прибягването до маскарад. Даже когато необичащият го Митхад паша вече наредил да заточат Славейков в Диарбекир или на някое друго място - Славейков не мръднал от дома си и не помислил да бяга. Впрочем, по-късно, към храбростта си на политически агитатор Славейков присъединил и мъдростта на змията. Той успял да спечели доверието на турските власти и използувал тяхното разположение в интерес на отечеството си. Въпреки образованието си Славейков през цялото това време е оставал верен на обичаите на своята родина. Заедно с нейните страдания той се научил да уважава и нейните особености, така че, когато други българи от интелигентните кръгове се отмятали от своите, Славейков останал верен и на местния костюм, и на българските нрави и даже отстоявал някои неправилности и грубости на езика само за това, че те го обособяват от останалите славянски езици.

Понятно е поради това колко ми бе интересно да видя тази във висша степен даровита, енергична и славна в своята страна личност.
- Къде е той? - обърнах се аз към С., като си представях Славейков не иначе, а само в чер рединот и такава шапка.
- Ето го най-отпред.
- Тоя братушка ли?
- Именно той... Какво, вие сте учудени? И аз така бях учуден на първо време...
Оригиналната кавалкада, съпровождана от цяла тълпа българи, всеки от които се стараеше да стисне ръка на Славейков, влезе най-после в двора на нашата къща. Славейков сам разседла своя кон, подаде на някакъв гладен бежанец да го поразходи и на края се качи при нас. Пред мен стоеше, здрав, набит българин, с къси сиви коси, с кръгло лице, от което забележително умно и енергично гледаха големи сиви очи. Изгореното от слънцето лице беше без бръчки, макар, че Славейков беше над петдесет години. Устните му весело се усмихваха. Стисна ми ръката така, че костите ми изпукаха...
- Откъде идвате?
- Направо от Средна гора. Цяла нощ сме на път.
Умора не се забелязваше, по руски говореше чисто и пишеше литературно.
- Е, как вървят работите?
Като че ли сянка премина през лицето на Славейков. Оказа се, че този предприемчив човек е организирал чета, с нея се отправил през Калофер право в тила на турците, няколко пъти преминавал техните аванпостове, веднъж влязъл в сражение с тях и всичките тези дни прекарал сред димящите обгорели развалини на "щастливите" допреди известно време български градове и села. Навсякъде по пътя си той попадал на трупове на заклани жени и деца, а по дърветата - на техните обесени бащи и братя... В землянки по горите се спасили гладни полуоблечени бежанци, някои ранени. Турците започнали да ги колят, но нещо им попречило и ги оставили недоклани... Още тогава в неговият разказ ме порази една забележителна черта. Сълзи капеха от очите на Славейков, когато разказваше тези неща. В същото време, когато другите българи кълняха нашето лекомислие, с което ние, след като се показахме оттатък Балканите, предадохме под ножа на турците живущото там християнско население, в същото време, когато всички те се оплакваха и плачеха - Славейков нито веднъж не упрекна русите дори с една дума.
- Великото дело не се постига без велики жертви. Само оня народ може да цени свободата си и да я защищава, комуто тя скъпо струва - казваше той по този повод, той, който лично загуби всичко. И това не беше маска, аз след това с него се видях твърде за малко и навсякъде на неговите думи бяха чужди оплакванията, на които естествено, имаше право многострадалното население на Казанлък и Ески Загора.

Всъщност факта , че българските опълченци не позволяват първото военно българско знаме от новото време(Самарското) да попадне във вражи ръце сам по себе си е красноречив.
Чий дух е надделял и какво следва от това по-нататък...!

Следва продължение

Нагоре