РЪКОПИСИТЕ НЕ ГОРЯТ - Блог на Валентин Иванов - АТИЛ :: Българската средновековна историопис. Първо и Второ българско ...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.01.2014 13:23 - Българската средновековна историопис. Първо и Второ българско Царство. Първа част: Общ преглед.

Автор: atil Категория: История

Прочетен: 4800 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 17.01.2014 23:37

Страница от Битолския триод, кожа, втора половина на ХII в., Библиотека на БАН.

Обръщайки се към една колкото неясна, толкова и важна страница от българската история, бихме могли с основание да си поставим Монтеновия въпрос ("Какво зная аз"), но без Монтеновия скептицизъм: какво зная аз за началото на българската историопис, за първите български историописци, за интереса на средновековния българин към историята и историческата летопис? За да отговорим на това нелеко питане, трябва да обърнем нашият поглед към онова, което грижовната ръка на средновековния копист и българският камък са съханили от несгодите на времето и превратностите на съдбата. А какво са съхранили, би попитал веднага всеки от нас? Незавидната участ на българските книжовни паметници от средновековието е добре позната: погубвани, унищожавани, разпилявани, изгаряни в пожарите, съпътстващи завоеванията и покрити с праха на забвението. А това което оцеляло било силно редуцирано(прочистено) от гръцкото духовенство, което управлявало българската църква от 14 до 19 век...!(Вж. полезните бележки у К.Куев, Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете, София, 1979 г., особено с. 108- 143.)
Като знаем всичко това, лесно бихме могли да си представим положението, в което се намирали първостроителите на българската историография от новия период в нейното развитие - онези неуморими книжовници, които в нерадостната епоха на турското господство се опитаха да възстановят заличената народна памет. Никой от тях, посягайки към гъшето перо, за да пресъздаде миналото на българите и на България, не е могъл да почерпи така необходимите му сведения от български летописни книги. Изправили се пред тази "стена на мълчанието", която е била първото и най-трудно препятствие по техния нелек път, те не пропуснали да потърсят обяснения за нейното издигане.

При съставянето на "История на България" от най-ранни времена до 1453 г., францисканският монах Блазиус Клайнер не се поколебал да отбележи още на първата страница от книгата си (от 1761 г.): "Стори ми се, че навлизам в осеян с тръни и изпълнен с бодли лес, когато ми дойде на ум да изложа накратко поредица от достойните за споменаване дела на Царство България не само поради това, че работата ми изглеждаше извънредно трудна, тъй като Царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света, но и защото чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то случайно. Смятам, че е станало така главно за това, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни дела, отколкото до ги описва".(История на България от Блазеус Клайнер съставена в 1761 г. Под редакцията на И.Дуйчев и К.Телбизов, София, 1977 г., с.25)

Блазиус Клайнер "История на България" изд "БАН" 1977г. Книгата е съставена през 1761г., разказва за историческото минало на българския народ и отправя реплики към гърците, които, въпреки че имали знания за българите не дали сведения за тях в писмените си текстове, има 206стр. тегло 497гр размер 24.5/18см

Само година по-сетне(1762), хиледарският монах Паисий дал друго обяснение за мъчнотията, на която се натъкнал, събирайки вести за миналото на своя народ( нека не забравяме, че той работил в Света гора, тази съкровищница на средновековната книжнина!): "Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език, а за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствували на земята и са писали царски истории и архиерейски кондики, знания за всичко и за много български светци жития и служби. Но в онова време не е имало славянски печатници, а хората от небрежност не преписвали. А когато турците заели българската земя ненадейно, те погазили и изгорили черквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В това време хората бягали от турския страх и ужас само да запазят своя живот и в това люто време загинали ония царски истории и кондики за българските патриарси и архиереи и на много светци житията и службите.(Паисий не е знаел тогава за съществуването на Търновската патриаршеска библиотека и за друга укрита книжнина, която гърците постепенно унищожили през следващият 19 век:
www.segabg.com/replies.php) И днес няма тия летописни книги, които са били пространно написани за нашия народ и за българските царе."(Паисий Хилендарски, Славянобългарска история, под редакциятана Петър Динеков, София, 1963, с.30)

Изданието включва: предговор от Димитър Ефендулов; показалец на по-важните исторически личности; речник на остарели и непознати думи; биографична справка за автора и неговото творчество; по-важни преписи и издания на “История...”; “История славянобългарска в оценката на възрожденските дейци”; статия от акад. Петър Динеков.

Не случайно цитирам тези два пасажа от тези две коренно различни исторически творби. От една страна, това са първите двама изследвачи, които са се опитали да дадат обяснение на загадъчната липса на български историографски творби от средновековието; от друга страна, това са двата възможни отговора на основния въпрос, който ни интересува: съществувала ли е българска историопис през средните векове?
В историческото дирене категоричните отговори не винаги са възможни, но в случая бихме могли да кажем, че Блазиус Клайнер не е прав. И то не поради фактологическо незнание, а заради философска безпомощност. Едва ли трябва да се доказва, че между извършването на велики и достойни дела и тяхното записване на книга, съществува много здрава и постоянна диалектическа връзка. Достатъчен би бил само един поглед към световната историография. Народ, който е способен да извършва подвизи, чувства необходимостта да ги запише, а не да остави тази грижа на чуждите писатели(факт е при нас поне, древнобългарската летописна традиция върху камък...!).
Ако Блазеус Клайнер се нуждае от оневиняване, то оправданието му ще трябва да се търси във факта, че той, макар и да е живял и написал труда си в българската францисканска провинция с център Алвинц(днес Винцул де-Жос в Румъния), все пак е бил твърде далеч от културно средище, съхраняващо български книжовни паметници от средновековието. Въпреки че е подходил много съвестно към своята събирателска дейност, той се е добрал само до чужди свидетелства за българското минало.

Хилендарският манастир в Света гора(Атонския полуостров в днешна Гърция)

А правилно ли е обяснението, което ни предлага Паисий Хилендарски? Той не само предполага, но е уверен, че български летописни творби са съществували и че те са погинали в пожарите и разрушенията, съпътствуващи турското завоевание! Паисий е живял и творил, както вече казах, в най-големият център на православното монашество; но в същото време Света гора е и едно от най-значимите средища на славянската книжнина и култура. Неговата малка по обем, но значима по идеи и сведения книга е написана, за разлика от творбата на Блазиус Клайнер, въз основата на голям брой старобългарски книжовни паметници. Паисий е имал достатъчно познания за средновековната българска литература, за да си позволи да каже, че българите са били "слабо загрижени за писменоста".
Очевидно той е трябвало да потърси другаде обяснението за отцъствието на на български исторически съчинения и го намерил в разрухата, съпровождаща установяването на турското господство. Но и той не пропуска да отбележи с горчевина, че такива ръкописни книги били малко, тъй като хората от небрежност не преписвали!
За да отстраним съмненията за същесвуването или несъщесвуването на български исторически книги или пък да ги потвърдим, трябва да се обърнем към самите паметници, които са били непознати и недостъпни, както за Блазиус Клайнер, така и за Паисий.

Цар Калоян(1197 - 1207)

Нека да се върнем в зората на тринадесетото столетие и да се запознаем с първия от тези паметници. В едно от писмата си до папа Инокентий III цар Кароян пише: "На първо място ние като син искаме от нашата майка, Римската църква, царска корона и достойнство според както са го имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър втори Самуил и други, които са ги предхождали по царуване."(Латински извори за българската история, III, София, 1965, с.310)
Подобно указание намираме в още едно Калояново писмо: "...издирих в писанията и книгите на нашите предци и законите на блаженопочиващите царе, наши предшественици...И като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания..." (Латински извори за българската история, III, с.334)
Столетие и половина по-късно в старобългарският превод на стихотворната летописна творба на Константин Манасий са вмъкнати деветнадесет добавки със сведения за българската история - от първите нападения на българите в земите на юг от Дунава по времето на император Анастасий I(491 - 518), до началото на византийското господство в България(добавка за царуването на Василий II).
Линк за добавките:
atil.blog.bg/history/2012/01/06/dobavkite-za-bylgarskata-istoriia-kym-prevoda-na-manasievata.878108

Онова, което ни интересува тук, е: какъв е първоизточникът на тези добавки?
В миналото историците-слависти робувайки на фантастичната теза за "българското дивачество" набързо обявават, че те са "заети" от хрониката на Йоан Зонара...Нормалният прочит на добавките показва недвусмислено две неща: първо, те биха могли да бъдат "заети" не само от Йоан Зонара, но и от други византийски хронисти; фактът, че съществува старобългарски превод на Йоан Зонара, сам по себе си не е доказателство; напротив, ако преводача българин си е служил с този текст, добавките щяха да са по-обстойни и подробни. Второ, добавките се различават, в много случаи, от познатите ни възможни извори. Въпросните добавки според Иван Божилов,( автор на Въведението към том 3, Исторически съчинения, от многотомника Стара българска литература, изд.Български писател, София, 1983, който ще ми е основният източник при списването на тази поредица), и според другите водещи учени-историци, възхождат към българската летописна традиция, и то книжовна, а не към произведенията на устното народно творчество. В миналото и самият Йордан Иванов, въпреки някои съмнения, нарече тези добавки - "българска летопис".

Сиянието на Търновската книжовна школа, величието и трагизмът на Търновска България, пълнят въздуха на старопрестолния Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий”. Кои са първооткривателите, „колумбовците” на нашата средновековна литература, история и култура от тази епоха? Колцина от днешните българи, понесени от всекидневни грижи и вълнения, съзнаваме значението на всеотдайните и себеотрицателните бдения на тружениците в науката, благодарение на които проглеждаме за вековните ни постижения в областта на духовната култура!...

Когато през 1836 г. отец Неофит Рилски отпечатва житието и службите на св. Иван Рилски, той признава, че не му е известно кога е живял Патриарх Евтимий – автор на пространния житиепис за рилския небесен покровител. През 1871 г. архим. Леонид (Кавелин) публикува „Похвално слово за св. Евтимий Търновски” от Григорий Цамблак. Обнародваният текст всъщност донася многоочакваното прозрение за славистичната общност. Стават известни Бориловият синодик от 1211 г. (в редакция от ХІV век), Рилските панегирици на Владислав Граматик от 1479 г. и на Мардарий Рилски от 1483 г., където са преписани ред Евтимиеви съчинения.

Нека сега се обърнем и към книжовната дейност на патриарх Евтимий, която също ни насочва към изворите за историческата памет на българина. В пет от агнографските произведения на търновският първосвещеник откриваме историко-летописни сведения. Това са "Житие на Св. Иларион Мъгленски", "Житие на Св. Петка(Параскева), "Житие на Св. филотея", "Похвално слово за Михаил Воин от Потука" и "Похвално слово за Йоан Поливотски"". Историческата информация, която намираме там, засяга отделни моменти от царуването на Калоян(1197 - 1207) и Иван II Асен(1218 - 1241).
(През 1983 г. Иван Божилов и редакционната колегия на седемтомника "Стара българска литература" употребяват същият ред на титулуване на Асеневски както мене...Но аз почнах да го правя след като се запознах със сведенията за Дунавска България от сборника "Джагфар тарихи", а те са открили правилният начин на титулуване, без да са запознати с този сборник! Затова хулите към представителите на българската историческа наука в повечето случаи не са оправдани. Ние винаги сме имали и хора, които са били силни и добросъвестни историци.)
В трите случая тази информация е твърде бедна. Останалите два случая заслужават по-голямо внимание. В гл.6 от "Житие на Св. Петка(Параскева)" патриарх Евтимий в много синтезиран вид е изложил външнополитическите резултати от прочутата битка при Клокотница(1230 г.) - една картина, която намира съответствие в писаноното от византийския историк Георги Акрополит(между другото, според мен един от най-добросъвестните и точни хронисти по отношение на българите...) а също и в текста на известния надпис в Търновската черква "Св. Четиридесет мъченици".
Едва ли пишейки Житието, българският патриарх е тичал от време на време до черквата да чете какво е написано на колоната или пък си го е преписал да му е пред очи...; от друга страна едва ли е бил запознат с написаното от Георги Акрополит тогава, който после става - основният извор за тези събития. Явно Евтимий е разполагал с други летописни известия от български произход - известия, които ние не познаваме. Едва ли образован човек като Евтимий, свикнал да работи с книги, би се задоволил със сведения от народния епос(още повече като се знае отношението на църквата към народните и езически работи...).
Безспорно обаче, най-голям и най-оправдан интерес предизвиква "Похвално слово за Йоан Поливодски". Десетата глава на този класически образец за "енкомион" или "лаудацио" е историческия фон, на който става пренасянето на мощите на светеца: победите на цар Калоян над "гърците", господството на "фръзите"(французите) в Цариград, разгрома на латинците при Одрин(1205 г.) и съдбата на пленения император Бодуен Фландърски. Тази "кратка хроника" на Калояновото царуване няма съответствие, в този вид(обем, ред на събитията, тяхното обяснение), в нито един познат извор днес. При това положение изводът би могъл да е само един: патриарх Евтимий е имал на разположение книжна историческа традиция, от която е взел необходимата информация - традиция, останала неизвестна за нас.

Очевидно трябва да се задоволим засега(възможно е в бъдеще да бъдат открити или разсекретени от чужди архиви, други и непознати досега български исторически книги) с онова, което е достигнало до нас, с онези отломъци, пощадени от времето и събитията а те са: отделни, откъслечни произведения, различни по форма, съдържание, идейна насоченост, език, качество и достоверност(на апокрифите...) на съдържащите се в тях исторически сведения. Колкото и малко да са те, колкото и разнородни да са те, все пак нашата представа за средновекавната българска историческа книжнина се гради от тях.

П.П. Източник: Стара българска литература, том 3, изд. Български писател, София, 1983 г. С автор на Въведението - Иван Божилов.
Направил съм редакции, актуализиране, допълнения, и съм използвал фрагменти от Въведението!

Следва Продължение

Нагоре