Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.02.2014 18:31 - СТРАНИЦИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ(Ислямизация и потурчвания в Дунавска България) - ТРЕТА ЧАСТ
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 5716 Коментари: 2 Гласове:
10

Последна промяна: 16.02.2014 18:49

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Съпротива на българите против асимилационната политика на завоевателите

image

Стара София - изглед от часовниковата кула


Борбата за опазване на българската принадлежност и самосъзнание против ислямизацията и етническата асимилация приемала най-различни форми. Било формирано силно обществено мнение против приемането на исляма: разпространявали се най-различни поверия и анатеми, съставяли се слова против помохамеданчването, пишели се жития на българи, отказали се от исляма и станали жертви на насилието на властите, и т.н. особено силно било въздействието на народното творчество - песни, предания, легенди, приказки и поговорки. Така в народната памет било изграждано чувство на упорито придържане към българското.
Изворите съдържат стотици и хиляди сведения за голяма твърдост, с която мъже и жени, юноши и девойки се съпротивлявали и дори заплащали с живота си за привързаността си към българския род.
Борбата за съхраняване на българската народност приемала и въоръжен характер. Почти половината от мотивите за действията на българските хайдути били свързани с предотвратяване на опити за ислямизация или с отмъщение за подобни деяния. По време на масовите помохамеданчвания една част от българите се спасявали с бягство в горите и с оръжие отстоявали и защитавали своята българска принадлежност.
Самото ислямизирано българско население в редица случаи водело борба против османската власт. В условията на османската феодалнодеспотична система тази съпротива намирала израз и в трите познати форми - икономическа, политическа и идеологическа.
Икономическата форма на борба се изразявала в неплащане на данъци, в неизпълнение на феодални повинности, в оплакване от произвола на данъчни чиновници и т.н.
Политическата форма на борба имала различни прояви: масово дезертьорство от армията, особено на еничарите; противопоставяне на действията на османски първенци; писане на протестни изложения; неподченение на властите, въоръжен отпор, в това число и хайдутство.

image

Стария Кюстендил


Обръщането в исляма първоначално било само привидно, предизвикано от принудата. За това свидетелствува "криптохристиянството", тайното християнство, което е широко разпространено в българските земи и на Балканите вообще. Хората се обявявали за мюсюлмани, но не изоставяли християнските елементи във вярванията и поведението си.
(По същия начин възприемат в далечното минало българите и насилственото си християнизиране...Затова българското християнство е една смесица от християнска религия и тенгриански обичаи. Така е било и във Волжка България, там техният ислям до 16 век е една ислямско-тенгрианска смесица...Вероятно по тази причина тази държава остава в историята като най-демократичната ислямска страна!)
Дълга и системна борба трябвало да води ислямското духовенство за да превърне тези хора в приемвливи за нея мюсюлмани. Тази борба била особено актуална през XVI и XVII в., когато много хора на Балканите вече били принудени да приемат исляма, но и като мюсюлмани продължавали да тачат старите си обичаи, старите си светилища, "свети води"(аязми), да вярват в лековитата сила на пръстта от гробове на "праведници и светци".
Тези елементи от миналото били третирани различно от отделните мюсюлмански секти и ордени, но за държавната политика определящо било отношението на сунитския ислям, оглавяван от шейх юл-исляма. А ортодоксалния(сунитския) ислям векове наред водел системна борба с християнските или езически прояви в битовото поведение на помюсюлманчените и на мюсюлманите вообще. Последното се вижда особено ясно от фетвите на османските шейх юл-ислями. Пред тях като върховни тълкуватели на исляма се поставяли въпроси, какво да се прави с хората, които уж са мюсюлмани, а тачат стари обичаи, имат немюсюлмански прояви и пр. По всеки въпрос шейх юл-ислямът трябвало да даде писмено решение-отговор, наричан фетва. Те показват колко дълго са живели старите обичаи в бита на новите мюсюлмани и с какво наследство имал да се справя официалният ислям. Редица фетви се отнасят например до продължаващото почитане на местни светилища, гробове на "свети" мъже и жени, до помени, задушници за починалите предци, макар да били отречени и забранени от исляма. Много такива фетви се намират сред издадените от шейх юл-исляма Абдуррахим ефенди, който заемал този пост през 1714 - 1716 г. Една от тези фетви гласи: "Ако жителите на дадено градче(касаба), предимно жени, в някои дни задружно отидат на гробищата и там задружно и в един глас оплакват и нареждат за покойните, надават плач и стенания - шириатският съдия овластен ли е да забрани такова поведение на посочените?"
Отговор: "Наложително е да им се забрани".

image

Къдър от игралния филм "Време разделно" разказващ за ислямизацията в Средните Родопи.


Този документ представя твърде образно как помюсюлманчените продължават да правят задушници и помени, т.е. да ходят в определени дни задружно на гробищата, да оплакват покойниците си, да "надават плачове и стенания". При това тези обичаи се съхранявали не само в селата, а и в градовете, където имало администрация и шириатски съдия. Съхранявали се главно сред жените, както всъщност се практикували обичаите и при християните. Сунитския правоверен ислям виждал в задушниците и помените като колективен обичай важна пречка за своето утвърждаване в бита и поведението на новите мюсюлмани и вземал мерки за тяхното унищожаване. В началото на XVIII в., както се вижда, въпросът за изкореняване на елементи от тайното християнство сред новите мюсюлмани е бил твърде остър.
Друго решение определяло наказанията за онези мюсюлмани, които са приели исляма "преди 30 години", но не се молят, защото, както казвали те, "насън ми беше казано, че старата ми вяра е истинската". Новият мюсюлманин Зейд, "който казва на неверниците, минаващи и заминаващи покрай превърнатата в джамия черква: "поклонете се на  черквата", трябвало да бъде подлаган на сурови физически наказания. Както се вижда, и след като се обявили за мюсюлмани, хората пазели спомена за своите църкви и светилища, а върховният тълкувател на мюсюлманския верозакон предвиждал за това тежки физически наказания, повторно помохамеданчване и подновяване на брака им. Същите наказания предвиждали и за всеки, който е приел исляма, "но продължавал да изпълнява неверническите обичаи и по време на неверническите празници пиел и ядял с неверниците и даже вземал участие в пропадналите им верски обичаи".
Смъртно наказание очаквало новите мюсюлмани, които продължавали дасе придържат към старите обичаи и след като били предупреждавани, че "ако продължавате да правите така, вас ви чака подновяване на вярата и брака". Ако те отговорят: "Не говори празни работи, ние сме видели тези обичаи от дедите и бащите си и ще продължим да се придържаме към тях", тези хора можело да бъдат убити, "законно е да бъдат убити" - казва шейх юл-ислямът. Ортодоксалният ислям не се спирал пред смъртното наказание за новите мюсюлмани, които продължавали да пазят бащините си обичаи, т.е. санкционирал онова, което говорело за скрито християнство, стари вярвания, свързани с някаква българска памет.

1)image  2) image

Две малко известни въстания от този период:

1)Въстанието на Карпош:
Въстание за отхвърляне на османската власт в Североизточна Македония начело с българския войвода Карпош. Прерастването на хайдушкото движение във въстание е свързано с успешните военни действия на австрийските войски и падането на Ниш (24 септ.) по време на Австро-турските войни. Въстаниците завладяват Крива Паланка и Куманово. Карпош е обявен за кумановски крал. След завладяването на Скопие австрийските сили се оттеглят. Това дава възможност на 18-хилядна турска армия и татарски отреди да сложат край на въстанието. Карпош е заловен и набит на кол на скопския мост.

2) Шейх Бедредин:
seslav.blogspot.com/2012/11/blog-post_6.html


Някои секти обаче, приемали хората за мюсюлмани заедно с много техни предишни вярвания. Значителна търпимост в това отношение проявявал известният шейх Бедредин, кадъаскер при Муса челеби, чиято майка била християнка.
През 1415 г. той застанал начело на едно антифеодално въстание и бил обесен през 1416 г. Също такава търпимост проявявали и последователите на Хаджи Бекташ, които в началото на XVI в. се оформили като оделен мюсюлмански орден и включили в редовете си много други сектанти. Те допускали причестяване, изповед, признаване на светци и други елементи, които съществували в християнството. Те обявявали тези елементи за мюсюлмански, допускали, че и хора с такива вярвания могат да бъдат мюсюлмани. Така се появили десетки двуобредни светилища, посещавани и от мюсюлмани, и от християни, каквото било например прочутото светилище Демир баба в Разградско, за което съм писал в блога. Тази търпимост била една от главните причини за широкото разпространие на различни неортодоксални мюсюлмански течения - бекташи, къзълбаши и др., в България  и на Балканите изобщо. Тези течения оставали по-близко до хората, те олицетворявали "народния ислям", "битовия ислям" и това им придавало жизненост въпреки отрицателното отношение и преследванията, на които ги подлагал ортодоксалният сунитски ислям. Даже когато през 1826г. Махмут II ликвидирал еничарския корпус и разпуснал бекташския орден, разпоредил да се разрушат неговите текета, да се конфискуват и разпродадат имуществата им, бекташите успели да запазят силни позиции в България. Текето Демир баба също попаднало под ударите на Махмудовите разпореждания, неговото имущество било описано и конфискувано, но околните мюсюлмани и християни продължили да се събират в това старо светилище, продължили да правят там съвместни "събори". Защото и едните, и другите виждали в него "свое" светилище.

Трябва да е ясно обаче, че и сектанския и сунитския ислям имали една обща и главна насока - да превърнат хората в мюсюлмани. Ислямът в неговите разновидности постигнал успех в това главно направление - да накара хората да се смятат за мюсюлмани с всички произтичащи от това последствия в мирогледната им система. Преследванията премахвали скритото християнство, постепенно унищожавали най-ярките прояви на християнско поведение в бита и вярванията на българските мюсюлмани. Но все пак ортодоксалният ислям не успял да унищожи всичко. С течение на времето и със смяната на поколенията предислямските християнски елементи отслабвали, но въпреки това и до наше време са се запазили остатъци от тях в обичайно-обредната система дори на хората, които се смятат за ортодоксални сунити. Това е сигурно доказателство за българския произход на ислямизираното население в нашите земи.

Механизмът на религиозната(ислямска) асимилация се допълвал от механизма на езиковата асимилация. За заварените тюркоезични българи, част от които дори били мюсюлмани, този процес приключил(с изключение на гагаузите) с приключването на съществуването на българската държава...За останалите тя се извършвала не само чрез еничарския корпус и останалите военни формации на османската държава(спахийството, мюселемите, юрушката организация и др.), но и чрез правни забрани новите мюсюлмани да не говорят "невернишки езици", т.е. езици, различни от турския в случая. В своята статия, озаглавена "Незабравимите услуги на учените към турския език", турският изследовател Исмаил Х.Данишмед изтъква, че "не били малко помюсюлманчените елементи в Османската империя, които поради стремленията си да запазят своите езици не желаели да говорят на турски език и правели всичко възможно, щото младите поколения да не учат турски език. Срещу това има дори някои фермани от султаните, с които правят турския език задължителен".
Това красноречиво признание, че османските власти целели не само религиозна, но и езикова асимилация на нетурските народности в Османската империя, се подкрепя с автентични документи.
 Например във фетвите на шейх юл-исляма Абдуррахман ефенди са изложени методите и пътищата, чрез които османското духовенство, както и самите власти преследвали пълно
езиково асимилиране на помюсюлманчените българи
(това сега се прилага в някои райони на българските Родопи на територията на демократичния Европейски съюз...).

image

Съвременните потомци на ислямизираните българи от описвания исторически период.


А фетвите на шейх юл-исляма имали силата на закон и директива за действие както на съдебно-религиозните, така и на светските власти в османската държава.
Една от фетвите за езиковата асимилация на новите мюсюлмани гласи: "Ако мюсюлманинът Зейд, без да му се налага, говори на невернишки език, какво трябва да се направи със Зейд?"
Отговор: "Таазир"
Наказанието "таазир" се поделяло на различни степени като порицание, затвор, бой. Не става дума за словесно порицание или строго предупреждение, а за тежки физически наказания, страхът от които трябвало да застави приелите исляма да говорят на турски език.
Въпреки строгите правно-религиозни предписания и сурови наказания политиката на езикова асимилация спрямо помюсюлманчените българи нямала повсеместен успех. Тя постигнала целите си в градовете, в районите на Североизточна България и Източните Родопи, където османското нашествие заварило компактни маси тюркоговорящи българи, като и в по-достъпните селища и райони, където контролът бил всекидневен. Но нямала успех в по-отдалечените планински райони, като например Средните и Западните Родопи, в Албания, или в Босна. Голяма част от българите мюсюлмани успели да запазят родния си език.
Ислямът не успял да изкорени всички следи от християнското народностно минало на помюсюлманчените: както в областта на бита и вярванията, така и в сферата на езиковата асимилация поставените цели били постигнати само частично.

Не било допускано никакво отсъпничество от исляма. Тези, които се отказвали от него, били наказвани: мъжете  - със смърт, жените - с доживотен затвор или продаване в робство. Както свидетелствува Ханс Дерншвам, те били наричани "муртад"(отстъпник) или "муртадли" и "ако не ги изгарят или не ги продават завинаги за оковаване на кораб или галера, запазват ги и ги заставят да вършат престъпления или предателства".
Редица българи, които били убити заради отказа им да приемат исляма или след като били помюсюлманчени се отказали от него, били канонизирани от християнската църква като новомъченици. това се вижда от написаните жития на Георги Софийски, Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, Ангел Битолски, Мъченик Димо, дамаскин габровски, Иван Българина, Анастасий Струмишки, Злата Мъгленска, Лазар Български, Лука Одрински, Игнатий Старозагорски, Онуфрий Габровски, Иван Нови Търновски, Константин Софийски, Димитър Сливенски и др. Софийския златар Георги например бил изгорен на площада пред обърнатата в джамия църква "Света София" през 1515 г. и още тогава неговият съвременик поп Пейо написал житие за новия мъченик. Четиридесет години по-късно софийският обущар Никола в нетрезво състояние бил помюсюлманчен и обрязан, на след като изтрезнял, се отказал от исляма и заявил, че остава християнин. Неговият съвременик Матей Граматик е описал подробно мъченията и убийството му с камъни в местността "Три кладенци" на запад от София.
Тези новомъченици се превърнали в нещо като народомъченици и като феномени в отстояването на българската си народна и религиозна принадлежност. Житията за тях, техният пример поддържали и развивали народностното самосъзнание и религиозна отлика от завоевателя асимилатор.

Османската държавна политика и мюсюлманската духовна власт целели да изкопаят пропаст между българите мюсюлмани и българите християни, да разгарят религиозен фанатизъм и нетърпимост между тях, да ги противопоставят едни на други, но в редица случаи и отношения не успявали.
Съществуват стотици документи и сведения за обща собственост и обща стопанска дейност на мюсюлмани и християни, за добросъседски отношения и взаимопомощ при селскостопанска работа, дори за комшулуци(врати във вътрешни съседски дворове) при съседни къщи.




Следва продължение





Гласувай:
10



1. vmir - Няма имперска политика,
18.02.2014 22:06
която да цели противопоставяне по какъвто и да било признак, вечната задача на властта (особено в империя) е изглаждане на противоречията, на което се крепи не само империята, но и самата власт. Излючение може да има само в конспиративните теории, хранещи се от тактики за отслабване на бунтове, но да се заложи в основата на властта създаване на условия за бунтове е като да се залага взрив под собствения автомобил.
цитирай
2. atil - Да де, в случая с Османската и Рус...
18.02.2014 22:40
Да де, в случая с Османската и Руската империя, не се цели противопоставяне. Затова на християните е забранено да носят оръжие и с цел унифициране и изглаждане на противоречията те са подлагани на системен тормоз и потурчване.
В Руската империя е обратното там мюсюлманите са дискриминирани и насилствено покръствани с цел сигурно пак за изглаждане на противоречията.
Религиозната идеология е ирационална, идеалистична. На един религиозен фанатизъм може да се противопостави друг фанатизъм равен на него. Комунистически, фашистки и т.н. В България след Освобождението и имало либерална демокрация, това малко е помогнало на страната срещу фанатичния турски религиозен национализъм.
Вероятно една по-консервативна и адекватна демокрация би свършила много по-добра на България за в бъдеще. От историята има полза, когато се вадят поуки от нея.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 5647376
Постинги: 555
Коментари: 2639
Гласове: 3660
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031