Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2015 20:06 - Шест снимки с тридесет и шест сведения за Македония и македонците - втора част
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 11042 Коментари: 4 Гласове:
8

Последна промяна: 09.11.2015 19:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Четвърта снимка - България според решенията междунарадната Цариградска конференция - 23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г

image

19 сведение

Сведение за населението на Скопие и околностите му от русин, който бил турски пленник - 17 век

"...А жителите на Скопие са турци, а също така има много жители християни..., а около това селище Скопие от трите страни в околията жителите всичките са българи. .."


Описание турецкой империи, составленое русским, бывшим в плену у турок в XVII веке, под редакции П.А.Сырку, С.-Петербург, 1890, с.38. Срв.Йордан Иванов. Българите в Македония. С.,1917, с.182; оригиналът е на руски.


20 сведение

Сведение на турския пътешественик Хаджи Калфа(автор на редица съчинения, между които и една всеобща география) за българското население на някои градове в Македония - 17 век

"Битоля, между Лерин, Прилеп, Преспа и Охрид. От Цариград през Солун, Вардар и Воден се дохожда за 15 дни тук. Жителите са българи. Султан Мурад победителят изпратил в 784(1382 - 1383)г. Тимурташ паша, който превзел града с меч в ръката...
Хрупища, на брега на Костурското езеро, 2 часа далече от Костур. Наблизо се намират Костур, Биглища, Населица. Жителите са българи.
Охрид, югозападно от Скопие, 16 дни път от Цариград, на източната страна на едно езеро. Границите са: Преспа, Старово, Кичево. Жителите са българи: тук има златни и сребърни рудници."

Румелия и Босна географски описал Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа. От немското издание на Йозеф фон Хамер превел и снабдил с обяснителни бележки - Стоян Аргиров. Архив за поселищни проучвания, I год., с., 1938, кн. 3, с.60,61,84; оригиналът е на турски.


21 сведение

В."Српске новине" за числеността на българското население и къде живее - 8.I. 1846 г.

..." Според Сиприан Роберт(1807-след 1857, френски славист, автор на изследвания за южните славяни) българите заемат голяма част от Европейска Турция и наброяват четири и половина милиона. Те се разпростират в Тракия, Румелия и Македония до Морея, така че в тези земи по-голямата част от селата обитават българите, а градовете - гърците; докато последните повече обичат търговията, то първите - земеделието. Не по-различно е и в Солун, главният македонски град, където се говори еднакво български и гръцки."

В. Српске новине, Белград, бр.2, 8.I. 1846 г.; оригиналът е на сърбохърватски


22 сведение

Писмо от епископ Щросмаейр до граф Херберт Ротенльовен, министър на външните работи(Виена) за арестуването на Константин Миладинов - 29.X.1861 г.

Преди няколко месеца един млад български писател на име Константин Миладинов отпечата в Загреб български народни песни, които той и неговият брат Димитър бяха събрали. Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот. Отпечатването е извършено в Загреб на мои разноски.
След отпечатването н атия песни гореспоменатият млад човек се завърна в родината си, за да предаде на сънародниците си плода на многогодишното си неуморно прилежание. Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и, както съобщават вестниците, конфискувало труда и е наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.
Понеже познавам основно тоя млад човек, който беше за известно време тук, в Дяково, и съм убеден, че той не е способен на никакво нарушение на закона, то осланяйки се на милостта и благоволението на Ваше Превъзходителство да благоволи да се погрижи най -благосклонно както за освобождението на този невинно страдащ, така и за освобождението на неговото произведение.

Приемете впрочем израза на моето високо уважение и висока почит, с които оставам на Ваше Превъзходителство
най-покорен слуга(подп) епископ Щросмаейр


Братя Миладинови. Преписка, С., 1964, с.240-245; оригиналът е на немски.


23 сведение

Битолският руски консул В.Максимов препраща молбата на битолските български епитропи - 26.IV. 1875 г.

Чест имам при това да представя на благосклоното внимание на Ваше превъзходителство молбата на епитропите на българската община в Битоля.
С тази молба епитропите на поменатата община молят консулството да ходатайствува при Императорското министерство за отпускането на пособие в полза на българските училища на гр.Битоля по начина, по който е удостоено училището в гр. Охрид.
Тъй като гр.Битоля и неговите околности са населени изключително от българи, то и езикът им господствува всред цялото население, включително мохамеданите - турци и албанци. Влашките деца на най-разгорещените гъркомани започват да говорят преди всичко български, защото техните дойки са обикновено българки...


Архив внешней политики России, Главный Архив, V-А2, 1875, д.144, л. 3-6; оригиналът е на руски.


24 сведение

Цариградска конференция

Цариградската посланическа конференция е конференция на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта, провела се в периода 23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.
Поводите за провеждането на Цариградската конференция са въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание в България, както и последвалата война между Сърбия и Черна гора, от една страна и Османската империя, от друга. Подготовката на Русия за война кара британския премиер лорд Дизраели да се съгласи със свикването на посланическа конференция в османската столица.


В конференцията участват представителите на Великите сили:

Обединено кралство Великобритания и Ирландия
лорд Солсбъри, специален пълномощен посланик
сър Хенри Елиът, посланик в Цариград
Руска империя
граф Николай Игнатиев, посланик в Цариград
Франция
граф Жан-Батист дьо Шодорди, специален пълномощен посланик
граф Франсоа дьо Бургоан, посланик в Цариград
Германска империя
барон Карл фон Вертер, посланик в Цариград
Австро-Унгарска империя
барон Хайнирх фон Каличе, специален пълномощен посланик
граф Ференц Зичи, посланик в Цариград
Кралство Италия
граф Лодовико (Луиджи) Корти, посланик в Цариград.

В окончателния план на конференцията се налага британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877 г. маркиз Солсбъри заявява, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято.“

Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.

В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска.

Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско , Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.

Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за вертикалното разделяне на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно.

Линк:
 bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F


Пета снимка - България според Сан-Стефанския мирен договор - 3 март 1878 г.

image


25 сведение

Молба от представители на българската църква, изпратена от Цариград до Николай Николаевич, за незабавно навлизане на руските освободителни войски в Македония

[Цариград], 7 април 1878 г.

Победоносното руско оръжие, освобождавайки толкова дълго угнетявания досега под турско иго нещастен наш български народ, го задължи навеки да бъде признателен на Русия и на нейния помазаник великия освободител на българите и да се моли искрено за дълголетието и благоденствието на Негово императорско величество и на Неговия августейши дом.

Македонските българи, лишавайки се от непосредствената защита на своите освободители, се виждат, за крайно тяхно съжаление, в невъзможност да изразят подобно на своите събратя формално в общи подписи своето чувство на благодарност към своите освободители, които с цялата си преданост очакват в родината си, люлката на славянския език и на разпространението на християнската религия между стомилионните славянски племена, но която люлка и сега още не може да се успокои от непоносимия гнет на своите тирани и изявленията против нея на единоверните й съседи.

При това се осмеляваме да доложим на Ваше императорско височество, че някои недоброжелатели на българския народ, състоящи се в по-голямата си част от гръцки архиереи, понастоящем се стараят насилствено да събират подписи и доказват, че жителите на Македония, влизащи по Санстефанския договор в състава на Българското княжество, се състоят предимно от гърци и, изглежда, не желаят да влязат в състава на едно княжество. Обаче неоснователността на такова твърдение бе вече доказано както с многото исторически факти, така и с направената статистика по време на Константинополската конференция. При това, както се знае, ние, македонското народонаселение, твърдим с положителност, че гръцкото население в тази част на Македония в етнографско отношение съставлява съвсем малка част, без да се включва впрочем в това число мюсюлманското народонаселение. За това протестираме срещу всякакво неоснователно твърдение от тоя род, като основателността на този протест може да бъде напълно доказана на Европа само с едно общо разследване на място от европейска комисия.

Ваше императорско височество! Бидейки уверени във Вашите человеколюбиви стремежи, осмеляваме се да изразим желанието и най-покорната молба на македонския български народ за незабавното заемане на Македония от руските победоносни войски и с това да се постави край на вековните страдания на тази провинция.

Представител на Охридската епархия: Наум Спространов
Представител на Костурската епархия: Димитър Попов
Представител на Мъгленската епархия: Димитрий Попов
Представител на Драмско-Серската епархия: архимандрит Теодосий
Представител на Дебърската епархия: Козма архимандрит Пречистянский


Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, М., 1967, 79–80. Оригиналът е на български език.
По: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 335–336.


26 сведение

Обръщение на българи от Македония до великите сили с искане да не ги откъсват от общото отечество България
Солун, 20 май 1878 г.

Познати са вече на цел свет вековните страдания и мъки, на които беха беззащитно изложени християните под турското фанатическо господство. Познато е също, че адските изтязания, които особено претърпе в последно време миролюбивия български народ от турското безпримерно варварство по всето пространство на бащиното му огнище в Мизия, Тракия и Македония, подигнаха общо негодование в образований свет и най-после извика Русско-турската война, която недавно престана по следствие на сключений в Св. Стефано помежду двете воюващи страни мирний договор.

Всичкий българский народ ся зарадва, като виде, че желанията му се изпълниха и нуждите му се удовлетвориха, и ний всите българе в Македония със силата на Св. Стефанския договор чекахме с големо нетърпение освобождението си от беснующето още над нас турско варварство. Но наместо това за голема жал виждаме, че местните власти, от една страна, и гръцкото духовенство, от друга, с различни средства изнудиха от некои наши невинни братия подписи, за да ги злоупотребат, като уверят Великите поручителни сили, че уж ний сме били гърци и сме желаели само улучшено statu quo, а не присоединението си с новоучреждаемото Българско княжество. Това безнаказано подигравание с нашите подписи, сиреч с народното ни име и чувство, дълбоко наскърби всички ни, особито при предположението, че такво едно лъжливо изявление от страна на македонските българе може да ся е вече подало и на Ваше високопревозходителство. Поради това покорно подписаните представители от разни общини в Македония осмеляваме ся днес най-смирено да Ви поднесем настоящето прошение, с което като протестуваме против всякой злоупотребител на нашите подписи, същевременно умоляваме Ваше високопревъзходителство в името на правдата и човеколюбието да благоволите да подействувате пред честното правителство на Негово…, за да се определи, ако би било нужно, една комисия, която ще може най-здраво и най-безпристрастно да испита и да се увери на местото, че нашите желания и нужди са общи и неразлучни с тия на нашите братия блъгаре, които населяват Мизия и Тракия, и с таков начин да престанат еднаж за всякога безсрамните викове на незначителний помежду ни гръцки елемент, който не престанува да безпокои човеколюбива Европа във возвишените й чувства и намерения към страдающите.
.....
В твърда увереност, че милостиво ще погледнете на тая ни смирена просба, зимаме чест с най-дълбоко почитание да ся наричаме на Ваше високопревосходителство покорнейшии слуги.

Македонски българи, представители од разни общини од Македония.

Печат на Велешкото църк. настоятелство, 1868 г. Представители велешки:
Саздо Петрушев Шулев,
Ан. Георгов

Печат на Струмишката църковна община, 1870 г. Представители струмички:
Ставръш Тимов
Констандин Русович

Печат на Скопското българско общество, 1870 г. Представители скопски:
Тодор Стевкович
Йован Карагеоров

Печат на българската община в Битоля, 1872 г.

Печат на Прилепската българска община Представители прилепски:
Христо х. Илиов

Печат на Неготинската българска община, 1871 г. Представители тиквешки:
х. Арсо
Христо Николов
Христо Фукара

Печат на Гевгелийската българска община, 1871 г. Представители гевгелски:
Георги Баялцали
Ичо Доганов

Печат на Кукушката българска община Представители кукушки:
Андон х. Стойков
Михаил х. Динов

Печат на Солунската българска община Представители солунски:
Паунчев Никола
Наско Стоянов

Печат на Ваташката община Представители /от/ Ваташа
Мише Ризов
Ризо Добрев
(имената не личат ясно)

Печат на Тетовската българска община, 1869 г. Представители тетовски:
Иконом папа Серафим
Зафир Николов

Печат на Кумановската българска община, 1870 г. Представители кумановски:
Поп Божин
Димо Иванов

Представители /от/ Радовиш:
Христофор Константинов
Христо Ико/но/мов

Представители воденски:
Трпче Стоянов
Йован Безо

Печат на Серско-мелничко-драмско-неврокопското учителско дружество Настоятели училищни:
Стефан Шаманджиев
Георги Любаховский

Печат на Петричкия казалийски съвет Представители петрички:
Стоян Георгиев
Георги Урумов

Печат на Неврокопската българска община Представители неврокопски:

Печат на Д. Хисарския казалийски съвет Представители /от/ Демир Хисар:
Поп Димитраки Кърчевски
Иван Гологанов

Печат на Щипската българска община, Кюстендилска епархия Представители щипски:
Мано Панайотов
Лазо х. Димитров

Печат на Серската българска църковна община Представители серски:
Илиа Йованов Касаров
Иван Братанов

Печат на Драмската българска църковна община Представители драмски:
Печу х. Оглу
Алекси Чанов


Йордан Иванов. Български старини из Македония. С., 1931, 655–659. Оригиналът е на български език.
По: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, 336–338.


27 сведение

Доклад от А. Боасе, френски консул в Пловдив до Анри Фурние, френски пълномощен министър в Цариград за въоръжението и командването на българските въстаници в Македония

Филипополис, 10 ноември 1878 г.

Господин посланик,
Вчера от София пристигна един гръцки търговец, който ми даде интересна за Ваше Превъзходителство информация за въстанието в Македония. Затова имам честта да ви я предам.

Българските въстаници се движат свободно с оръжие в Самоков. Всеки ден от Пазарджик карат в този град пушки Мартини и патрони, чието раздаване става открито. Кюстендил и Джумая са най-важните точки на въстанието. В Кюстендил двама руски офицери, майор Часки и полковник Александров са начело на въстаниците, а в Джумая ги командва един бивш офицер от гръцката армия Теодор Неврокоглу, който напоследък живеел в Станимака. Село Джумая все още е окупирано от руснаците.

Въстаниците напредват към Серес и Джумая и се намират на разстояние три часа от Мелник, където в този момент се концентрира редовна турска войска.

Българският архиепископ от Охрид, беше в Пловдив за инструкции от Екзарха и замина тези дни за Самоков и София.

Моля, приемете ….
Боасе


Affaires Diverses, CP, Turquie, Philippopolis, vol. 2, p. 137-138.
Оригиналът е на френски език.
По: Француски документи за историjaта на македонскиот народ, сериja VI, том І (1878–1879), Скопие, 1969, с. 279.


28 сведение

Из доклад на английския вицеконсул в Пловдив Ф. Р. Дж. Калвърт до английския посланик в Цариград Хенри Лейард за Кресненско-Разложкото въстание

Пловдив, 7 ноември 1878 г.

№ 63

Сър,
Имам честта да приложа тук копия от телеграми, които съм изпратил до Ваше превъзходителство от 22-ри миналия месец насам по въпроса за руско-българското движение срещу властта на Високата порта в Македония и за вълненията в Източна Румелия против възстановяването на турското управление.

Имам честта. . .
Ф. Р. Дж. Калвърт

Приложение
2 ноември. — Съобщава се, че българското въстание се разпространява в областите Сяр, Драма и Неврокоп и че въстаниците са изгорили там няколко села. Петко (войвода) отново заплашва да нападне Пашмакли, столицата на Ахъ-Челеби, но там сега бил настанен един батальон турска войска, а засега Петко няма повече от 500 последователи. Неговата главна квартира е в Че-пино, в неутралната зона между руската и турската демаркационна (гранична, фронтова) линия.
[…]

(подпис): Калвърт

PRO. FO, 195/1185, p. 428, 434. Оригинал, ръкопис, английски език.
По: Британски дипломатически документи по българския национален въпрос. Т. 1. 1878–1893. С., 1993, 44–45.


29 сведение

Санстефански мирен договор

Санстефанският мирен договор е прелиминарен (предварителен) мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877-1878) г. и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава след близо пет века османско владичество в България.

Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил)[2] 1878 г. в Сан Стефано (днес квартал на Истанбул), от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя. Няма присъстващ свидетел на подписването от българска страна, независимо от това, че българите са участвали във военните действия и са дали 3 456 убити опълченци.

Първата точка в протокола по примирието гласи:

„    България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира.    “
Останалите искания са за независимост на Румъния, Сърбия и Черна гора.
Линк: bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B0%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B5%D0%BD_%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80


Шеста снимка - България според решенията на Берлинския конгрес - министерската сграда в Радзвил, Берлин - от 13 юни до 13 юли 1878 г.

image

30 сведение

Из труд на френския историк Албер Мале, за работата на Берлинския конгрес и проблемите, които създават неговите решения

БЕРЛИНСКИЯТ КОНГРЕС (юни – юли 1878 г.)

Конгресът бе открит в Берлин на 13 юни 1878 г. Заседанията му продължиха точно един месец: заключителният акт бе подписан на 13 юли. Председателството беше възложено на Бисмарк. Представителите на царя, Горчаков и Шувалов, бяха неприятно изненадани, когато вече не срещнаха в него благоразположението, което те предполагаха, че изпитва към Русия; само сковано и студено безпристрастие и никога никаква подкрепа освен по въпросите, които засягаха единствено Турция, като въпроса за военните обезщетения. Турците заявяваха, че не са в състояние да платят и да поемат какъвто и да е финансов ангажимент; Англия ги подкрепяше. Бисмарк рязко приключи разискванията: „Турция няма защо да поема някакви ангажименти – заяви той. – Ангажиментите са били поети в Сан-Стефано." Но той не подкрепи Горчаков дори когато последният в края на заседанията поиска много разумно конгресът да определи мерките, които трябва да се вземат, за да се осигури в случай на нужда изпълнението на неговите решения. Предложението бе отхвърлено. Но скоро щеше да проличи каква грешка бе извършена, когато трябваше да се уредят гръцкият и черногорският въпрос. Докато английските министри Дизраели и Солсбъри се показваха резки и язвителни към Русия, руските пълномощници почти непрекъснато проявяваха сдържаност и дух на помирение. Само по една точка те се показаха непреклонни: когато румънските делегати, подкрепени от англичаните, протестираха против преотстъпването на Бесарабия, Горчаков заяви, че „Русия няма да отстъпи по този въпрос". В замяна на това за всеобща изненада той се присъедини към проекта на англичаните, когато последните предложиха Босна и Херцеговина да бъдат окупирани от Австро-Унгария.

ПОСТАНОВЛЕНИЯТА НА БЕРЛИНСКИЯ ДОГОВОР

Главните разпореждания на Берлинския конгрес бяха следните:
Велика България от Сан-Стефанския договор бе разделена на три дяла. Македонската част чисто и просто отново попадна под турска тирания. На юг от Балкана бе образувана Източна Румелия, автономна провинция, подчинена на султана, но управлявана от губернатор християнин, назначен от Портата със съгласието на Великите сили. На север от Балкана същинска България съставляваше васално и зависимо от султана княжество, чийто княз, избран от българите, не можеше да принадлежи към никоя от царствуващите династии.

Босна и Херцеговина остават неотделима част от Турската империя. Но те се окупират и управляват от Австро-Унгария, която освен това има право да установява там гарнизони и да прокарва стратегически и търговски пътища в санджака Нови пазар. Последната клауза има за цел само да прекъсне всякаква връзка между двете сръбски държави, между Белград и Цетине. Черна Гора, Сърбия и Румъния се признаваха за независими при уговорката, че в тях ще бъде установено верско, гражданско и политическо равенство. Черна Гора получаваше Антивари и неговото крайбрежие – територията й се удвояваше; но пристанищната и крайбрежната полиция беше австро-унгарска и Черна Гора не можеше да построи нито път, нито железница в своята новопридобита територия без предварително споразумение с Австрия.

Сърбия получаваше Нишката и Пиротската област. Румъния преотстъпваше на Русия Бесарабия и левия бряг на дунавската делта. Като компенсация и териториална придобивка тя получаваше островите в дунавската делта, дадени преди това на Русия, и Добруджа.

Що се отнася до Русия, тя вземаше отново Бесарабия, но придобивките й в Азия се свеждаха до Карс, Ардахан, Батум – последният се обявяваше за свободно пристанище и можеше да служи само за търговски цели.
На Гърция, в подкрепа на която се явиха френските, руските и английските пълномощници, бе дадено обещание за поправка на границите в Тесалия и Епир. Но й се предоставяше грижата сама да води преки преговори с Портата, а Великите сили се ограничаваха само с обещание за посредничество, за да улеснят споразумението. Що се отнася до Крит и християнските провинции, султанът подновяваше задълженията, поети в Сан-Стефано. Султанът отново обещаваше на своите поданици свобода на религията и политическо и гражданско равенство. Никаква промяна не бе направена по въпроса за Проливите, чийто достъп остана все тъй забранен за военни кораби. Дунав бе обявен за неутрален и Европейската комисия продължи да съществува. Най-сетне, един член определяше изрично правата, предоставени на Франция, и постановяваше поддържането на статукво-то в Светите места.
(...)
В Сан-Стефано Русия се бе погрижила да осигури равноправието на всички християни; в Берлин не се взеха пред вид нито правдата, нито волята на народите, нито изискванията на здравия разум и на общите интереси. Заключителният акт е един паметник на егоизма, дело на завист, на лична ненавист, безчестно и мерзко, тъй като, вместо да осигури мира, той подготви многобройни поводи за конфликти и войни в бъдеще. Български въпрос, македонски въпрос, босненско-херцеговински въпрос, балкански Елзас и Лотарингия – ето равносметката на европейската дипломация на Берлинския конгрес.

Берлинският договор даде своето отражение върху цялата обща политика. Измамена от Германия, Русия се постара оттогава да получи подкрепа другаде: разочарованията от 1878 г. подготвиха френско-руското сближение. От друга страна, Австрия, щедро заплатена, окуражавана в своя „поход на Изток", се свърза още по-тясно с Германия и от Източната война се роди съюзът между двете империи.

По: Изследвания за историята на българския народ. Т. 1. Българската история в трудовете на европейски учени. С. 1970, 217–220.


31 сведение

Из труд на белгийския учен и общественик Емил дьо Лавеле с данни за българското населението в Македония ,1886 г.

Имах намерение да посетя Македония, но ми казаха, че не бих могъл да пътувам из нея без охрана, често пъти не по-малко опасна и от самите разбойници; и тъй аз се отказах от тази моя идея; но по този повод ми дадоха много сведения за тази земя и тогава по-добре разбрах трудния въпрос, който я вълнува. Никъде другаде етническият проблем, борбата между националностите, с които се срещнах навред от навлизането ми в Австрия, не се представя под толкова остра, толкова сложна, толкова опасна за бъдещето форма. И това е така не само защото там живеят размесени различни националности, но най-вече поради претенциите на съседните народи.

Българите искат Македония, защото тя им е дала религията, езика и литературата. Именно тук големите апостоли Кирил и Методий са превели евангелията на старославянски; в подстъпите към Родопите се говори най-чистият български език и се е запазила съкровищницата на техните стари народни песни; и най-сетне един неотдавнашен договор беше признал правата им. От друга страна, гърците са готови по-скоро всичко да пожертвуват, отколкото да се откажат от Македония, където според тях те били най-многобройни и където във всеки случай те представляват най-цивилизованият елемент. Тази провинция им е необходима, за да осъществят тяхната „велика идея", сиреч възстановяването на византийска Гърция. Сърбите на свой ред искат да присъединят към държавата си цялата северна част на тази област, защото там живеят техни братя и защото там е бил центърът на древната империя на Душан, а също така искат да прибавят и южната част, защото именно по този начин ще излязат на Средиземно море. И най-сетне идва и Австрия, която, разправят, се надява един ден да стигне до Солун и която във всеки случай не желае бъдещият излаз на Босна да попадне в ръцете на протеже на Русия.

Първият въпрос, който трябва да се изясни, е да се установи броят на жителите на всяка от националностите, които си оспорват Македония, понеже именно върху тези етнически данни се основават съперничещите си претенции. Въпреки етнографската карта на Киперт в Берлин дипломатите не можаха да постигнат споразумение по тази точка, по която е наистина много трудно да се разполага с точни и неоспорими цифри.

Гърците са убедени, че съставляват болшинството от населението. Преди няколко години един учен, професор от Атина, кореспондент на Института, господин Сариполос, даде като сигурни следните цифри: 500000 гърци, 120000 славяни, 100000 турци и 40000 евреи. Наскоро видни граждани на Солун изпратиха обръщение до патриарха и Портата от името на 800000 гърци, живеещи в тази провинция. Според г. Х. Усай там има 600000 гърци и 90000 българи.

Румелийското правителство е издало през 1881 г. според турските списъци подробна статистика, община по община, от която излиза, че в Македония от общо 1863382 души население 1251385 са славяни, 463839 са мохамедани, част от които са славяни (помаци) и само 57 480 гърци. Един чиновник от Филипополи публикува наскоро под псевдонима Офейков интересно изследване, където намирам следните цифри, основаващи се на изчисленията, направени от сановниците на православната църква и следователно обхващащи само християните: източноправославни славяни – 181 000 семейства, или 905000 души; гърци и власи – 20300 семейства, или 101500 души. В хърватския вестник „Слобода”, който съвсем не е настроен враждебно към сърбите, тъй като хърватите са от една раса със сърбите, намирам следната статистика, взета от наскоро излезлия труд на германския учен географ г. Ритер: 1 124 288 българи, 360626 мюсюлмани, турци и помаци, последните са българи, 422357 сърби, албанци и власи, 59833 гърци.
(...)
Бихме могли да се позовем тук на един още по-голям авторитет, княз Фон Бисмарк. В своята реч от 19 февруари 1878 г. в отговор на интерпелацията на г. Бенигсен относно Източния въпрос той казва: „Етнографското положение на България, както ми е известно от достоверен източник и както се вижда от най-добрата карта, с която разполагаме, картата на Киперт, е следното – националната й граница се спуска на запад, почти без примеси, чак отвъд Солун, и се простира на изток с известен малък примес на турски елемент чак до Черно море..."
(...)
Събрал, съм цяло досие от автентични и подробно изложени факти, които показват безбройните и неописуеми страдания на българите в Македония. Това е истински поменик от мъченици, който би изпълнил цяла книга. И за да не бъда обвинен в предумисъл, достатъчно е да кажа, че тяхното положение е подобно на положението на България, когато е била под турска власт, такова каквото е било описано от Бланки преди четиридесет години. Посетил околностите на Ниш наскоро след потушаването на едно въстание, Бланки бил дълбоко развълнуван от положението на страната. Хати-шерифът от Гюлхане, издаден от Портата, за да задоволи протестите на християнските сили, вместо да донесе някакво облекчение за раята, направи нейната участ още по-тежка.
[…]
Каква разлика между този ад и положението на освободена България! За нещастие участта на българите в Македония е много по-тежка днес, отколкото това на раите, описани от Бланки, защото турци и гърци, боейки се да не би един ден да видят осъществена Велика България, създадена в Сан-Стефано, обединяват омразата и унищожителните си средства, за да ограничат и да изкоренят, ако това е възможно, славянския елемент.
Можем да разделим злините, които са се стоварили върху нещастните българи, на три вида: разбойничеството, изнудвачеството и насилията на турските бейове и религиозните преследвания от страна на фанариотските свещеници.
[…]
Гоненията на гърците са още по-жестоки, защото предизвикват строгите санкции на турската администрация срещу естествените водачи на българската националност: учителите, поповете и всички, които са получили някакво образование. Гърците дълго време са вярвали, че Македония трябва да им принадлежи. Те единствени били образовани, те единствени представлявали християнската цивилизация пред исляма. Вярващите покорно се подчиняват на гръцкото духовенство. Българите, клети простовати хора, обработващи скромно земята, подобно на фините във Финландия или на летонците в Курландия, имали не повече национално съзнание от собствените си волове, които теглели ралото им. Но от двадесетина години насам, особено след Сан-Стефанския договор и създаването на независима България, националното чувство се е пробудило с неудържима сила. Българите са запазили някак незабелязано обичаите си, езика си, песните си. Те не са били погърчени, макар че са научили по някоя и друга гръцка дума в църквата или в малкото църковни училища. Портата отказва на българските владици да заемат длъжността си в околиите, определени им от фермана през 1872 г., но създаването на българска екзархия дава възможност на жителите от славянски произход да отхвърлят окончателно влиянието и властта на фанариотското духовенство, като се приобщят към своята национална църква. Ето кое предизвиква у гърците и особено у техните висши духовници такава ярост, такова възмущение, което в разрез с всяко християнско и човешко чувство ги подтиква да прибягват до най-долни средства. Те доносничат, че българските училища са огнища на революционна пропаганда, а учителите – комити, сиреч привърженици на въстанически комитети. Училищата са затворени, а преподавателите са изпратени оковани във вериги в Солун, наблъскани в крепостта Канли-Кула (Кървавата кула), и оттам изпратени на заточение в Мала Азия, тоест обречени на смърт. Да се прочете българска книга, да се приобщи човек към Българската екзархия, да изпее една народна песен представлява престъпление в очите на гърците и турците; защото това издава надежда, че „Велика България" би могла отново да се възроди. По този начин движението е обезглавено от всички, които биха могли да го подкрепят и ръководят.
[…]

Lavelye, Emile de. La peninsula des Balkans. 1886. Ch. ІV „Roumelie et Macedoine”.

По: Изследвания за историята на българския народ. Т. 1. Българската история в трудовете на европейски учени. С., 1970, 185–200.


32 сведение

Съобщения на агенция Ройтер от Солун и Цариград за предстоящи атентати и подготовка на въоръжено въстание в Македония.

Солун, 8 април 1903 г.
Цариград, 11 април 1903 г.

Сериозни предупреждения
Селяните купуват оръжие

Пишейки от Солун с дата 8 април, кореспондентът на Ройтер казва: носят се слухове, че българите възнамеряват да разрушат най-важните сгради на този град и че замислят да нападнат и някои консулства. Вземат се специални предпазни мерки за защита на живота и собствеността.

Големият български бунт, толкова често отлаган, сега е обявен за Великденската седмица. Този празник дори в обикновено време е повод за голямо вълнение сред православните и ако той отмине мирно, ние спокойно ще можем да предположим, че тази пролет вероятно няма да има никакво общо въстание.

Още два от деветнадесетте батальона, мобилизирани наскоро от Анадола, са пристигнали днес следобед, като засега това прави общо шест батальона.

Цариград, 11 април


Известия от независими източници посочват, че вероятно Битоля ще бъде центърът на българското въстание, което се смята за неизбежно. Българските комитети проявяват голяма активност в редовното упражняване на селяните в боравене с оръжие и копаенето на окопи в различни райони. Селяните продават добитъка си, за да купуват оръжие или убиват мюсюлмани, за да отнемат оръжието им. Съобщава се, че на практика организирането на отделните чети е привършило, въпреки че досега те са избягвали сблъсквания с войската.

Голям брой български офицери командват тези чети, които имат свои знамена и са въоръжени с берданки и руски винтовки. Говори се, че напоследък от България са били внесени тайно хиляда и четиристотин пушки.

Важна страна на положението е фактът, че в някои случаи при преследването на български чети каймакамите използват башибозуци, които вършат различни ексцесии.
[…]

В. „Дейли Нюз”, 13 април 1903 г.

По: Английският печат за Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. С. 1998, 44-45.


33 сведение

Вътрешна македоно-одринска революционна организация

Вътрешната македоно-одринска революционна организация е национално-освободителна организация на българите в Османската империя. Организацията е активна в Солунския, Битолския, Скопския и Одринския вилает в края на XIX век и началото на XX век. В програмните документите на организацията се изтъква, че тя ще се бори по революционен път за осъществяване на член 23-ти от Берлинския договор, за предоставяне на политическа автономия на Македония и Одринско.
.......
След подписването на Берлинския договор населението в Македония и Одринско остава под османско владичество. Още тогава били направени първите опити за създаване на трайна революционна структура — комитетите „Единство“, но те били неуспешни. Основаването на Българския таен централен революционен комитет през 1885 г. имало за първоначална цел освобождението на Македония от османска власт. В действителност обаче била постигната по-лесната цел — обединението на Източна Румелия и Княжество България. Впоследствие започнали да възникват и други революционни групи и кръжоци, които да подготвят революционното движение в Македония и Одринско. Първият опит за създаване на такава организация бил направен в Пловдив през 1889–1890 г. от Пере Тошев и Андрей Ляпчев, бивши членове на БТЦРК. Междувременно сред учениците на Солунската българска мъжка гимназия действал Таен революционен кръжок, ръководен от Гоце Делчев. През 1891 г. Дамян Груев и Петър Попарсов, по онова време студенти в Софийския университет, се заемат да организират част от състудентите си. Те създават в София тайно младежко дружество, наречено „Дружба“. Целта на дружеството според Попарсов била:

„    ...Да вербува съмишленици, които да заминат в Македония и там, на място, както някога Васил Левски и другарите му, да подготвят почва за революционното движение съобразно с местните условия...
Линк: bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%8A%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B0_%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%BE-%D0%BE%D0%B4%D1%80%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%BD%D0%B0_%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F


 34 сведение

Из кореспонденция на Джон Макдоналд, специален пратеник на в. „Дейли нюз” за смъртта на Гоце Делчев

23 май 1903 г.

[…]
Смъртта на Делчев

Изключението, за което споменах, е Делчев, за смъртта на когото край Сяр аз току-що научих. Тъй като новината беше донесена от „куриер”, тя може да бъде приета като напълно достоверна. Не е минал и месец, откакто Делчев се срещнал с водачите на организацията, за да се реши въпросът, дали в най-скоро време да бъде обявено общо въстание или да се ограничат с партизанска война с цел да изтощят – колкото и дълго да трае този процес – турските сили. Делчев с години бил душата на революцията в Македония. В тази провинция той бил по-добре известен, отколкото в България. Делчев бил идолът на десетки хиляди македонски селяни. Неговият вид и държание били толкова неприсъщи на това, което обикновено се свързва с идеята за някой обявен извън закона и което човек може да си представи. Делчев бил среден на ръст, свeтлокос, доста мълчалив, любезен в общуването си с хората. Бил остро наблюдателен, вземал решения със светкавична бързина, след което нищо не можело да го отклони от целта му. Бил на малко повече от тридесет и две години. Както много от смелите и благородни личности от организацията, Георги Делчев бил учител. Той учил в българската гимназия в Солун – една институция сега затворена от турците и чиито учители, заедно с много от учениците си, сега са в затвора. След завършването на гимназията, Делчев влязъл във военното училище в София. След това станал учител, като използвал възможностите но време на местенето си от едно училище в друго да пропагандира революционната идея. Някои от неговите съмишленици, които аз познавам лично и които са следвали същата кариера, като използвали техните възможности по същия начин, сега очакват съдебен процес. От училищата и гимназиите на Македония излезли стотици млади патриоти. Преди дeсeт години Делчев изоставил професията си, присъединил се към организацията и скоро станал нейната движеща сила. Европейските читатели все още смятат, че Борис Сарафов е водачът на революцията. Борис Сарафов не с нищо повече от водач на една бойна чета и при това добър водач. Но истинският водач през последните няколко години е Георги Делчев.

Преди четири месеца имаше около хиляда и петстотин четници, заети в подготовката от революционерите. След три месеца имаше шест хиляди. А сега, според най-достоверните подробности, до които успях да се добера, има най-малко седем хиляди. Те непрекъснато се движат из цяла Македония и Одринско, като пътуват през нощта и се крият в селата през деня. Един от тях, който често беше изпадал „на тясно”, ми каза – за мое учудване и свое задоволство и забавление, че той самият и много от другите водачи са намирали убежище дори в турски села. „Докато турците”, каза той, „претърсваха българските села в областта, за да ни търсят, ние си седяхме в безопасност под покрива на турски селяни, които заплашвахме със смърт, ако ни предадат, но им обещавахме да не ги закачаме но никакъв начин, дори да не вземем и едно яйце, без да платим, ако не ни издадат. От нашето скривалище чувах как турците преминават. Мисълта, че ние можем да се скрием в турско село, никога не им беше минавала през ума.”
[…]

В. „Дейли нюз”, 31 май 1903 г.

По: Английският печат за Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. С. 1998, 68-81.


35 сведение

Сведения за броя на бежанците и за тяхното настаняване по селища, публикувани в издание на Изпълнителния комитет за бежанците към Българския Червен Кръст

1925 г.

[…]
IV. Бежанци от последно време

Преситеното вече от бежанци Българско Царство започва от лятото на 1923 година наново да се залива от големи маси: единични семейства или групи от Румънска Добруджа и Западните покрайнини от Сърбия, последни групи от Турска Тракия и масово Гръцка Тракия и Гръцка Македония. За всички стана ясно, че Гърция е последвала примера на Турция, и желае да се освободи от своето българско население по какъвто и да е начин, и под благовидния повод за размена на малцинствата; даже подписаният през 1924 г. между Гърция и България женевски протокол за покровителство на малцинствата, така с облекчение посрещнат в България, не послужи за повод, да се спре денационализирането на Тракия и Македония. И заточаваното по разни поводи българско население в гръцките острови бърже започна да се пренася обратно от там към българската граница. Първият обект за окончателното освобождаване от българите бе цялата зона от западния край на Солунското поле до реката Марица: Енидже-Вардарско, Гюмендженско, Серско, Драмско, Гюмюрджинско, Дедеагачско, Софлуско и пр. В тази зона бяха останали 100–120 хиляди души българи.

Изглежда, поне за сега, че е пощадено само населението от Воденско, Костурско и Леринско – 130–150000 души.

Българското правителство се видя задължено да се справя с нова остра криза в стопанския живот и да дири нови средства, за да задоволи зинали нужди.

За да тури ред и системност в приемането и настаняването на бежанци, противно на дотогавашната практика, то се принуди да отреди 3 приемателни пункта на гръцката граница: 1) Свиленград – в долината на р. Марица, 2) Маказа – в Родопите и 3) Св. Врач – в долината на р. Струма. Първият пункт, същевременно и карантинен, стана най-важен.

И тъй от края на лятото 1923 год. до края на декемврий 1924 г. са преминали в България от разни страни всичко над 40,000 бежанци – старци, мъже, жени и деца.

Министерството на Вътрешните Работи след 1. I. 1924 официално е зарегистрирало бежанци от юг – 2950 семейства с 10 816 души. От края на август 1924 г. приемането и разпределението на бежанци се предаде на Дирекцията на Трудовата Землена Собственост. Последната е приела до 1.1.[1]925 г. – всичко 3207 семейства с 13975 души, а от 1.1. 1925 – 1. III с.г. – 589 нови семейства с 2945 души.

Смесената Гръцко-българска подкомисия за размяна е регистрирала за от 1.1.1924 само до 30.Х1. с.г. 27829 бежанци, пристигнали в България (20351 македонци и 7478 тракийци), срещу 9036 изселили се гърци из България.

Прииждането на бежанци не престана дори и през м. декемврий. Най-слабо бе това през м. януарий и февруарий 1925 г.

Не може да се предвиди, каква маса бежанци ще пристигне през първите месеци на пролетта, но от достоверни сведения се заключава, че трябва да се очакват не по-малко от 30000 души из Гърция, ако въобще не се намерят средства и не се употреби влияние за спиране на това гонение над българите. Българското общество с трепет следи това, що се върши над сънародниците му в Гърция от Енидже Вардар до Марица, и ясно вижда, че, като се разрешава по тоя начин, въпросът за българско малцинство в Гърция става безпредметен.
(..)

Публикувано в: Бежанският въпрос в България. С., 1925, 19–22.


36 сведение

Из доклад на германския пълномощен министър в София д-р Георг фон Михаелес до германския райхсканцлер Теобалд фон Бетман-Холвег в Берлин за българо-сръбските противоречия и размириците в Македония

София, 22 октомври 1914 г.

Положението на населението от български произход в Македония става все по-непоносимо, вследствие потисничеството на сръбските власти. Ежедневно до българската граница достигат бегълци, полумъртви от глад и дрипави, за да си спасят поне живота, и разказват потресаващи истории за жестокостите, които се извършват срещу тях и семействата им. Сърбите не само завличат всички що-годе годни мъже, за да ги принудят да приемат военната служба, но и налагат на общините непоносими данъци, на неплатежоспособните отнемат последната глава добитък и най-необходимите предмети. Дори и да се разпространяват някои преувеличения и тенденциозни измислици за тежкото третиране на населението, то все пак без съмнение е вярно, че сърбите процедират в Македония, сякаш искат да изтребят българите, представляващия мнозинство елемент, и твърденията в тукашните вестници, че българите са били дори разпъвани, не намериха опровержение. Затова през последните седмици и правителствената преса в София започна да води настъпление срещу сръбското управление и ужасите, а правителството отправи предупреждение чрез пълномощния си министър в Ниш със служебна нота, че няма да може да запази досегашната си позиция спрямо Сърбия, ако не се положат грижи за подобряване положението в Македония. В отговор на това г-н Пашич отправи протест чрез тукашния сръбски пълномощен министър срещу мнимото проникване на български банди на сръбска територия, които нарушавали общественото спокойствие и с това създавали необходимост от остри репресивни мерки, а същевременно накара тукашните пълномощни министри на Русия и Англия да отправят протест до българския министър-председател и да искат от него спиране на движението на бандите. Г-н Радославов отговори на двамата представители, че ако България би пращала банди в Сърбия, то това биха били групи от поне хиляда души, но тъй като в съседната страна водят разбойнически живот отделни банди от по осем до сто души и то не само българи, а също така и турски мохамедани, то това обстоятелство доказва, че бандите се образуват на място и дължат съществуването си единствено на нечовешкия начин на действие на сръбските органи. Затова би било по-целесъобразно, ако представителите на двете Велики сили дадат доброжелателните си съвети в Ниш.

Междувременно езикът на официалните вестници става все по-остър, ежедневно се изброяват все нови жестокости и всичко говори за това, че се подготвя въоръжено настъпление на България в Сърбия. Дори вестници, настроени приятелски спрямо Русия, настояват България да не продължава да гледа равнодушно, как постепенно изколват сънародниците й в Македония, а един известен опозиционен водач каза, че опозицията няма какво да възрази срещу навлизане в Македония, само би искала тя преди това да поеме управлението, та тогава сама да извърши това начинание.

Оплакванията са насочени, на първо място, срещу сръбските власти, впрочем макар и не така силно, те се повдигат и срещу Гърция, която се отнасяла по подобен начин в Южна Македония спрямо тамошния български елемент.

ИИ БАН, кол. 20, оп. 74, а.е. 37, л. 108–110.
Bonn PAAA, Bulgarien 14, Bd. 19. Оригиналът е на немски език.
По: България в Първата световна война. Германски дипломатически документи. Т. 1 (1913–1915), (Архивите говорят, 20). С., 2002, 245–246.
(..)

Из поверителен доклад на американския генерален консул в Истанбул Бъртън Бери до държавния секретар на САЩ Кордел Хъл за влиянието на македонските дейци в политическия живот на България
Истанбул, 12 февруари 1944 г.

[…]
Политическото влияние на Македония. След Първата световна война българските революционни комитети отново укрепнали. Мусолини поддържал ВМРО като средство за нанасяне ущърб на Югославия. Влиянието на Македония е било най-силно непосредствено преди 1934 г. Превратът, извършен от група „Звено" на 19 май 1934 г., сложи край на македонските организации в България и принуди македонския лидер Иван Михайлов да забегне през границата в Турция. От 1941 г. македонците отново станаха много влиятелни в българския политически живот. И това е съвсем естествено. Неотдавна бе съобщено, че главните ръководители на звенарите Дамян Велчев и Кимон Георгиев са били арестувани и интернирани. Макар това сведение да не бе потвърдено със сигурност, то звучи разумно и логично, защото македонският въпрос е отново основният проблем в българския политически живот, а тези двама души се противопоставят на македонците.

P.R.O. F.O. 371/43587, p. 131–132. Оригиналът е на английски език.
По: България - своенравният съюзник на Третия райх. С., 1992, 209–210


Бъдеще и алтернатива:
Царство България

image





Край




Гласувай:
8



1. shtaparov - Похвално патриотичен труд- поз...
01.05.2015 11:14
Похвално патриотичен труд- поздравления!
цитирай
2. freeoldmen - Чудесна подборка на исторически факти си представил!
01.05.2015 14:17
Знаеш ли как са се развили нещата след молбата на епископ Щросмаейр?
Дали е имало някакво застъпничество?
цитирай
3. atil - Да, този случай е описан от бълга...
01.05.2015 14:39
Да, този случай е описан от българските възрожденци. Турските власти действали пак по донос...

"....През октомври същата година Щросмайер като научил от вестниците за съдбата на Константин, веднага написал две писма с еднакво съдържание до австрийския министър на външните работи граф Рехберг и до австрийското посолство в Цариград. В тия писма Щросмайер излага, че песните на Константин са невинни, че съдържанието им е взето от историята и обичаите на народа и че са обнародвани на негови разноски. А за Константин казва, че го познава добре и че е неспособен да извърши противозаконна простъпка. Затова моли министъра да се застъпи и за двамата братя и действува за освобождението им. Австрийският посланик наистина се застъпил за освобождението на Константин, но му било отказано, защото още се намирал под следствие. А според рапорта на турския министър на полицията от 27. XI. 1861 г. Димитър Миладинов бил затворен, защото ходил из Македония да възбужда руски симпатии в населението (като проповядва против унията и за масово изселване в Крим). Между книжата му били намерени писма от Константин, писани от Москва, в които се говорило за същата цел (вж. Из арх. на Н. Геров, т. III, непечатан).

Поради лошото състояние, в което се намирали тогава турските затвори, хвърлени във влажни и тъмни подземия, двамата братя не могли да понесат тия страдания. През декември 1861 г. те заболели тежко от тифус и един след друг, най-напред Константин, а после и Димитър, били отнесени в полицейската болница, където агонизиращи едва се познали. Тук те били посетени от един католишки свещеник - българин, който ги изповядал и причестил. Няколко дни след това те починали през януари 1862 година. ..."
http://liternet.bg/publish10/ntabakov/dkmiladinovci.htm
цитирай
4. didanov - поздравления за постинга
04.05.2015 13:05
подробно и научно представено, исторически издържано както винаги при теб:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 5648022
Постинги: 555
Коментари: 2639
Гласове: 3660
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031