РЪКОПИСИТЕ НЕ ГОРЯТ - Блог на Валентин Иванов - АТИЛ :: Парламентарната монархия като психологична форма на държавата

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

02.03.2016 16:54 - Парламентарната монархия като психологична форма на държавата

Автор: atil Категория: История

Прочетен: 3054 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 04.03.2016 10:53

Рене Хойслер

Един от апологетите на парламентарната монархия в съвременния свят е швейцарецът Рене Хойслер.
Политолог, историк и финансист, роден през 1955 г. в Амрисвил, Швейцария. Завършва университета в Цюрих, където изучава история, политическа икономия и международни отношения. Отрано е включен в международния политически живот. В 1983 г. вече е член на международната комисия за Корея, работи в щаба на ген. Александър Хейг, отговорник за отношенията на южнокорейското правителство с НАТО. От 1992 г. работи като прокурист и началник отдел маркетинг на известната швейцарска банка "ЗОГЕНАЛ".
През 1995 г. той вече е собственик на бюро за консултации в областта на политиката, икономиката и науката и е президент на няколко фирми с предмет на дейност инвестиции и кредит и е член на няколко директорски борда на финансови магнати.
Като гост-доцент е преподавател в университета на името на крал Нулалонгком в Банкок, Тайланд.
Рене Хойслер е известен в света като идеолог на парламентарната монархия. Автор на безброй статии, есета и книги в защита на конституционно-монархическата форма на управление на държавата. Но за изненада на мнозина, особено за читателите от България, той изгражда своята научно теоретическа обосновка на базата на психологическите процеси.
Ние вече над 60 години сме задушавани от догмите на одържавената марксическа и либерална философия, при която психологическите процеси или пък такива традиционни понятия като душа и душевен мир, исторически традиции са най-малкото или игнорирани или пък смятани за ретроградни. Напротив, Рене Хойслер в своите трудове изгражда една интересна концепция в защита на парламентарната монархия и нейната вековечност на базата на елементарните психологически процеси, със система от възгледи, темперамент, душевен мир, любов и вяра в традициите и вярност към монархическата институция, смятана като условие без което е невъзможно съществуването на държавата.
В равносметката, която авторът на книгата "Монархията - мит или магия" прави, се илюстрира голямата примамлива сила на държавите, имащи конституционно монархическо управление, социалния мир при тях и духовното сцепление, също и завидния им икономически разцвет.

Фрагменти от доклада на Рене Хойслер изнесен на конгреса на организацията "Традиция и живот"- Германия, в замъка Ландерсберг до гр. Майниген, бивше херцогство Майниген, през май 1995 г.
Добавките в скоби за българските политически ситуации са от автора на блога.

1. ПСИХОЛОГИЯТА НА НИВОТО НА ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА

Да започнем с психологията в зависимост от нивото на политическата система. При това аз искам да свържа моите разсъждения с нейното съответно значение в широките рамки на "търсенето на правилната държавна форма през хилядолетията".
Като уводни мисли тук, искам да спомена думите на Карл Якобс Буркхардс:
"...за да може винаги и отново да намираме и отделяме съразмерното от свръхсъразмерното и в самата вечност и да съхраним свободата независима от времето"/Карл Як.Буркхарт, - Разсъждения към историята и литературата/.
Какво е за нас съразмерно на нивото на политическата система?
Уважаеми дами и господа,
"човек се заблуждава в стремежа си към нещо" - предупреждава ни Гьоте в своя Фауст, - и тогава не е ли всяка една част от мозайката на познанието? Една част от мозайката на онази картина, която в края на краищата ни изяснява "какво всъщност представлява света".

Монархия - Демокрация - Аристокрация - Стремежът към правилната държавна форма, като задачча на хилядолетията

През всички времена въпроса за идеалната държава е стоял поставен пред философите и юристите. Сама че, когато разглеждами трудовете им през хилядолетията, ни обхваща едно чувство на неопределеност и дори обърканост... Въпреки ценните познания които получаваме, виждаме, че някои аспекти те ги преувелличават, до други само се докосват а трети съвсем ги пренебрегват. Затова е трудно да бъдат извлечени и формулирани някакви генерални изводи и заключения.
Нека за онагледяване да направим кратък преглед на някои от техните текстове.
Първо да се обърнем към Аристотел, който в стремежа си да определи критериите за идеалната форма на държавата, накрая сякаш не откри никакъв път. Неговите преценки и анализ от преди 2300 г. и сега ни карат да размишляваме:
"Преди всичко не трябва да бъде игнорирано това, което дефектните основни закони фактически пропускат" СРЕДАТА!".
И още: "Има много основни закони, обявени за демократични, които нарушават демокрацията и много, обявени за олигархични, които нарушават олигархията. Винаги е имало хора в политиката, които съзират като единствено оздравително средство пресилените мерки и не знаят, че характерното за всяка конституция са границите, дадени в самата нея." / Аристотел, Политика, книга 5, гл.9, при Шетцел стр.39/
Тази преценка я дава и швейцарският аристократ Gonzaque de Reynold преди един век, но в тази кратка и удобна формула: "Всеки режим загива при превишаване на собствените си основни закони".
(...)
... Бащата на модерното понятие за суверинитета Жан Бодин развива мисълта на флорентинеца Макиавели за комбинираната форма на управление и намира монархията за най-добра държава. В своята шеста книга за държавата: "Но, не е достатъчно да се каже, че царската форма на управление е отлична, ако едновременно не се посочи, че тя трябва да бъде хармонизирана с едно аристократично и народно управление".
За разлика от по-ранните философи, Бодин намира за невъзможно трите форми на държавата - Монархия, Демокрация и Олигархия да се се смесват и да се обединяват уж в една.
От изключително значение за тази дискусия е труда на французина Чарлз де Монтескьо - "За духа на закона". Основната идея в този труд е създадената теория на базата на английския конституционен живот за трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна. Това учение и до днес има решително влияние върху общия конституционен живот в Европа.
Монтескьо, този ангажиран защитник на политическата свобода стига до същия извод, че свободата може да бъде съхранена само чрез "съразмерни форми на управление". И то само ако не се злоупотребява с дадена власт. И той продължава: "За да не може да се злоупотребява с властта е необходимо чрез регулиране на нещата, едната власт да възпира другата."
( В днешната република България, която е правоприемник и наследник на тоталитарната НРБ, но не и на Царство България, точно този основен демократичен принцип, формулиран от Монтескьо е тотално нарушен и извратен!)
И точно при него става ясно защо през хилядолетията се стига до най-добрата форма на управление - съответно конституцията, конституционната монархия - и тя собствено се свежда най-напред до властта!
(...)
... В хода на тези познания психологията също трябва да стане елемент от формата на държавата и от учението за държавата.
Това по никакъв начин не трябва да се преценява като абсурд. защото още през 1965 г. Алмонд и Верба в техния многократно цитиран труд "Гражданската култура", установяват, че човека има и "емоционални ориентации към политиката" и значението на емоционалността също трябва да бъде научно доказано.
Този въпрос се поставя тук, защото доста политически и общественно отговорни личности вярват, че този психологически фактор може да бъде изоставен без последствия.
Обаче, там където на емоционалността и психологията не се дава необходимата оценка на държавно-политическо равнище, съществува опасността, че при критични ситуации, властимащите личности ще използват тази липса в своя полза и ще се опитат да трансформират тези неутолими емоционални копнежи и нужди на гражданите за свой политически капитал.
(Точно така стана и с българския "мирен преход" към демокрация уж, който не пропусна да употреби и самия български цар с цел злоупотреба и негативизъм на психологическо ниво спрямо монархията)
Тогава има опасност от един републикански "абсолютизъм" от най-лошия вид. Докъде може да доведе той, смятам, че не е необходимо да разяснявам. Затова е необходимо, на елемента психология и на съответните граждански копнежи тъкмо в това модерно индустриално общество, да се отдаде необходимото внимание.
..............................
(Напоследък именно либералният абсолютизъм на Европейския съюз се оказа едната от основните причини за т.нар. "бежанска криза")

Българската монархическа конституция.
Създадена е след конституциите на Гърция, Сърбия и Румъния, но в традицията на българските интелектуалци от освободителните борби и с участието на юристи и други българи, получили висшето си образование в елитни Западноевропейски университети. Проектът за Органически устав за държавното устройство на българското княжество е изготвен в канцеларията на Временното руско управление и съгласуван с български общественици и руска имперска комисия. Учредителното събрание, свикано на 10/ 23 януари 1879 г. внася големи промени в Проекта, вкл. промяна на наименованието му. При това обсъждане се формират две групи – либерали (младите) и консерватори (старите), като в повечето случаи се налагат схващанията на първите. Търновската конституция цели да закрепи юридически социално-икономическите и политическите изменения в българското общество след Освобождението през 1878 г. Съгласно член 4 „Българското царство е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство.“ Конституцията определя функциите и компетентността на централните органи на държавна власт. Предоставят се широки пълномощия на монарха във вътрешния и международния живот на страната. С нея се прокламира министерска отговорност, депутатска неприкосновеност и общинско самоуправление. Новаторска и прогресивна за времето си с либерален характер, Търновската конституция утвърждава принципа на личната неприкосновеност и частната собственост като основа на производствените и обществени отношения. Закрепени са свободата на печата и правото на сдружавания и др.

С измененията на Търновската конституция през 1893 г. и 1911 г. се намаляват правата на Народното събрание и се засилва монархическата власт. След обявяване на независимостта на Княжество България през 1908 година и последвалото дипломатическо признаване от страна на другите държави на този акт, с изменението на Търновската Конституция през 1911 година думите "Княжество", "Княз" и производните им са заменени с "Царство", "Цар" и производните им. След тези изменения Търновската Конституция става широко известна като "Сребърната конституция". Конституционоустановеният ред в Княжество България е многократно потъпкван. През 1881 г. Конституцията е временно суспендирана, през 1923 г. е извършен военен преврат за възтановяване на нарушения конституционния ред, а след 19 май 1934 г. дълги години държавата се управлява с наредба-закон при фактически суспендирана конституция. Установеното с Деветосептемврийския преврат от 1944 година правителство на Отечествения фронт обявява намерението си да възстанови Търновската конституция, но то така и не е реализирано. На 4 декември 1947 г. тя е заменена с Конституция на Народна република България. А през 1991 г. е гласувана нова републиканска конституция от ВНС съставено от възстановени партии на бившия Отечествен фронт и доминирано от БКП.

.............................

2. ПСИХОЛОГИЯТА НА ИНДИВИДУАЛНО И ОБЩЕСТВЕНО РАВНИЩЕ
(...)
... Упоменатите фактори винаги заплашват вътрешното/общественното/ сцепление, тъкмо на онези държави, които са съставени от различни етнически групи, тези същите са културно и етнически силно обособени общности. Една разнородност, която се засилва чрез актуалната интернационална миграция и още повече пък от вече неудържимата деференциация на модерното индустриално общество по отношение на образованието, по отношение на националния статус и т.н., също трябва да се счита за важен фактор.
Обществените сили действуват разнопосочно. Чувството за обща принадлежност изчезва. Обществото почва да се атомизира.
А най-същественият недостатък днес е, че липсва повсеместно, мотивиращото, въодушевяващото нещо за човечеството. Липсва насърчаващото общественно и държавно-политическо вътрешно просветление - липсва просто ОБЕЩАНИЕТО! Едно позитивно обещание с морално-етически, хуманитарни размери.
(...)
В един свят с растящо емоционално обедняване и студенина поради разрушаване на митовете, религията, на човека му остава само любовта и почитането на някакъв обект, съвсем откъснат от нормалното, на много места неизяснен и като упорство на класическите религии. В своята нужда да вярва той създава ерзатц - митове. Техният брой е лигион. Гуру, спортни звезди, попзвезди, рокзвезди, филмови звезди, членове на висшата благородническа каста и така нататък, които се сменят с една бърза последователност на "почетната сцена".
И затова още преди 100 години Якоб Буркхардт признава: "Силата да обожествяваме някого в нас е толкова същественно важна, колкото и обожествявания обект. Жалко, ако на някой му липсва доказателство за това".
(...)

*********************
От казаното дотук става ясно, че: психологията като елемент на политическата система, а също така и на равнището на дадена форма на държавно управление е не само необходима, но и задължителна за задоволяване на дълбоките човешки стремежи, които иначе биха потърсили балансиране чрез опасни за държавата форми.
Нейната цел е равновесието между рационалност и емоционалност и обезпечаването на стабилността на демократичната държавно-правова система.

Кои са най-благоприятните условия за изяви на психологията при определена форма на държавата?

От държавно политическо гледище, аз смятам, че при определени предпоставки и условия, едно демократично царство или пък парламентарна монархия е най-пригодната форма. Тя носи в себе си психологическите потребности в един многообразен вид, така че може да се говори за една психологическа форма на държавно управление. Още повече, че тя представлява една система от антагонизми(монархия - демокрация, разум - чувство), тя обединява в същност противоположности и в действителност е "човекосъобразна".

3. ПСИХОЛОГИЯТА НА РАВНИЩЕТО НА ЕДНА МОНАРХИЯ

(...)
... Демократизацията, модернизацията и индустриализацията на обществото като предпоставки за една "невъзможна" синтеза.

Това много добре може да се проследи например във Великобритания. В своята отлична и сега вече преведена на немски език книжка "Изобретението на британската монархия" Давид Канадин отбеляза през 1983 година, че още в средата на последното столетие, монархията в Англия "нито е стояла като непартийна инстанция над политиката, нито пък е стояла царственно над обществото", както по-късно когато става активен елемент и при двете понятия. Поради това царската фамилия е била непопулярна, а дворцовият церемониал напълно непривлекателен. По-късно точно между 1876 и 1914 г., се стига до една дълбока промяна в обществената изява на британската монархия. Настъпва една промяна в дворцовата церемония и тя става бляскава, обществена и популярна. Този развой, според Канадин, дава възможност чрез едно постепенно отегляне на монарха от политиката и чрез икономическото и социално развитие да се премине към нещо друго в последната четвърт на деветнадесетото столетие, което сегментира общественно страната. Незабавно се оказва необходима една патриархална личност, за да се запази единството.
"В една такава епоха на промяна, кризи и изкореняване на основни принципи"- пише Канадин - "осъзнатото царственно представяне на една безвластна, но уважавана монархия като обединителен символ на континуитета и националното единство е не само възможно, но и необходимо".
(...)
Чрез това забележително държавноправно разделяне между царуване и управляване, в края на краищата отношенията между демокрацията и монархията се освобождават от едно напрежение.
Дава се възможност за качественно нови форми на отношения. Много добър пример за това е случилото се в Испания през 1981 г. Крал Хуан Карлос I стана защитник на конституцията. Историческият антагонизъм премина в един съюз. Казано с прости думи, кралят като държан под наблюдение стана пазител на конституцията.
(...)

- Парламентарната монархия като "психологическа" форма на държавата - царят като първообраз и носител на "средата".

На тази тема ни говори Филип Волф Виндег в своята епохална творба "Коронованите - смисъл и символи на царството".
В тази своя книга, той извлича идеала за едно царство в концепцията на "средата". От една страна той се уповава върху изследванията на Мирча Илиаде, чието описание на свещенната среда изглежда, че му дава ключа за знание върху царската власт. От друга страна той можа да използува познанията на психолога С.Г.Юнгс, което му е разкрило нов подход към мита, ритуала и царската власт. Това са преди всичко представите за колективното подсъзнание, за неговото съдържание и за първообразите.
Един такъв първообраз е "царят". Него психологията го възприема като определен, но неосъзнат принцип към ред, който когато намери възможност, се превръща в съзнателен и се въплатява в образа на царя.
Мечтаните - , митическите - , и приказните царе са проекции на човешката душа и символизират космическата интегралност и човешкото"аз"
ИДЕАЛНИЯТ ЦАР КАТО "СРЕДА" И БОГ
Централният елемент на учението на Волф - Виндегс, както упоменахме вече е средата.
В края на краищата "среда" е това, което противоположностите изискват за тяхното помирение. Противоположности разбира се има още в самото начало на всяко творение, независимо как се казва - ден или нощ, състояние на сън или състояние на бодрост, огън и вода, мъж и жена и т.н.
Във всеки човек има един дълбоко вграден копнеж за съществуването на един успокояващ пункт отвътре, в който да отпадат всички тези противоречия. Средата не е само едно събитие, тя е реакция на това събитие да стане господар на противоречията. И така тази реакция става тогава един господстващ принцип и изобщо началото на един порядък. Това, което се казва за един отделен човек е валидно за една общност. Тя, за да бъде общност се нуждае от една точка, в самата тази общност, в която да се примиряват противоречията. Този пункт трябва да бъде малко и непосредственно достъпен, явен и не абстрактен.
И така Волф Виндегт заключава: "Обществото трябва да потърси и да намери този вътрешен пункт в самото себе си - този, който носи средата, трябва да принадлежи към човешката общност, следователно трябва да бъде човек, а не дърво или камък."
(...)
Според Др.Ернс Джонс, психоаналитик и биограф на Зигмунд Фройд, "изпълнените с достойнство и компетентни задачи по управлението на държавата, безусловно трябва да бъдат разделени между две личности - едната недосегаема, несменяема, свещенна, оставена да действа, другата уязвима в такава степен, че по-рано или по-късно ще бъде съборена т.е. пропъдена от позицията, която и дава власт. Първата личност е царят - "символичният владетел, който не е директно отговорен пред народа". Втората личност е примиер-министъра. Той е функционалният владетел, избран и отговорен."
Това разделяне властта на две според Джон е справедливо и нормално, за да "предотврати непоносими възможности във връзката син-баща(съответно управляващ-управлявани), някога, когато и да било от изяви на суровост и свирепост".
Тази интерпретация, впрочем, се покрива с теоремата за разделяне на властта от славата, в която английският интерпретатор по конституционно право Валтер Багихот, вижда едно решително предимство на монархията, сравнявана с републиката.
През 1952 г. Уинстън Чърчил допълни този възглед със следните думи: "В края на краищата, умното е това, когато в човешките работи и при управлевние на хората, блясъка и властта си останат разделени".

- Социално културната, психологическата роля на един цар.

Сега не може едно демократическо царство да бъде само психологически обяснено и интерпретирано.
Днес повсеместно се наблюдава, че царете и цариците в своите страни се занимават упорито със социално-културни функции, които не са упоменати безусловно в конституцията, а повечето от тях отговарят на емоционално-човешки изисквания, които ние вече упоменахме по-горе и които са скорошни явления в модерните общества. По-долу ние упоменаваме следните ключови роли и функции на един цар:

КЛЮЧОВИТЕ РОЛИ НА ЦАРЯ

1. Превлъплъщение на принципите, върху които лежи държавата
2. Интеграционна функция - царят като жив символ на единство и стабилност
3. Царят като стабилен ориентировъчен пункт
4. Царят като неполитически гарант на политически авторитет
5. Царят и Царицата като "Съответно Баща и Майка" на страната
6. Царят като "Пастир" и защитник на общественото благо
7. Царят като национален "Пълномощник"
8. Функции като пример за подражание - Царят като морален авторитет и въплащение на достоверността
9. Царят като съвест на нацията
10. Царят като обект на уважение
11. Царят като опора на мита и изпълнител на ритуалите
12. Царят като "Среда"
13. Функция отъждествяване - Царят и неговата фамилия като идеал и изкупителна жертва
14. Царят и неговото семейство като обществени величини и прецизни носители на идеали
15. Царят като символ или заместник на Бога
16. "Магията на полумрака" - Царят и модерните медии

(Всички тези роли в печатното издание са подробно разисквани и обяснени от Рене Хойслер.)

4. ИЗИСКВАНИЯ ОТ ПОЛИТИЧЕСКИ, ПСИХОЛОГИЧЕСКИ И МОРАЛЕН ХАРАКТЕР ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЕДИН МОДЕРЕН МОНАРХ, КАТО РЕЗУЛТАТ ОТ АНАЛИЗА НА НЕГОВАТА РОЛЯ

Горепосочената роля показва ясно, че един цар обвързан с една конституция в една демократична правова държава, която го задължава да стои настрана от всякакви интриги и опити с властта и изхождайки от концепцията за неговия собствен идеален произход като носител на "центъра", трябва да допринася изключително за разрешаването на обществените и държавно-политическите проблеми. Той може да играе също така една важна роля в модерната държава, като изпълнява определени изисквания. Тъкмо с помоща на парламентаризма стана възможно връщането на монархията и създаването на необходимата и свобода на действие, уважение и достоверност.(Вижте примера на Испания в 1981 г. и на Тайланд в 1992 г.)
(...)
... Монархията на 20-ти век с помоща на парламентаризма наново се връща върху идеята за мита и посредством това тя стана и една "психологическа форма", при която монархът, кат оносител на "центъра" на едно общество, дейсвува върху мита политически, без обаче той да бъде политическа личност. Неговото място трябвa да бъде: ДА ДЕЙСТВА ПОЛИТИЧЕСКИ, БЕЗ ДА БЪДЕ ПОЛИТИЧЕСКА ЛИЧНОСТ!
Защото ако монархът се занимава с активна политика, стане политик, то тогава монархията ще загуби своята чаровност и своята обединяваща сила и в крайна сметка ще загуби своето съвременно обществено-политическо основание за съществуване.
Както упоменахме вече по-горе в монарха се е съхранила една част от този легендарен мит. Това е много важно сега в това време, когато не съществуват митове. Защото в един мит се транцендентират вечните истини за човешкото съществуване през хилядолетията. Епохата може да бъде лишена от митове, но човекът никога. Затова монархията докосва повече от един психологически момент. Затова според Чарлз, принцът на Уелс, ние повече трябва да се опираме върху психологията на хората.

5. ИЗИСКВАНИЯ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЦЕРЕМОНИИТЕ В ЕДНА МОНАРХИЯ

Още в раздела, където разглеждахме монархията като една религия през вековете стана ясно, че без традиции и церемонии, особено в Англия, не се достига до нищо.
Кенедин по този повод пише: "Британската монархия в своята същност, скъса с традицията на "Викторианската епоха" неудържимо. Този процес вече започнал, ще бъде дълъг и бавен и едва ли ще завърше с царуването на сегашната кралица. От всичко това едно е ясно - че трябва да с едостигне до една промяна. Най-рравилно е да се каже, че незабавно трябва да се изнамерят "нови дворцови традиции" или пък да бъдат възстановени забравените."(45)
Изискванията за възстановяване на церемониите и традициите нарастват с изминалото време и трябва да се намери адекватна форма за задоволяване на това изискване.
За тази цел е необходимо воображение и въвеждане на промени. На основание на досегашния опит и познание, може да се очаква едно надежно развитие.

На снимката британската кралица Елизабет II

В Европа към днешна дата има 13 монархии.
7 от тези монархии са кралства:
Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия,
Кралство Испания, Кралство Белгия, Кралство Нидерландия, Кралство Швеция, Кралство Дания и Кралство Норвегия.
Три са княжествата:
Княжество Лихтенщайн, Княжество Андора и Княжество Монако.
Другите две монархии в Европа са Ватикана и Графство Люксембург.
Краят на Царство България настъпва скоро след окупацията на страната от съветски войски и последвалото завземане на властта от страна на Отечествения фронт на 9 септември 1944 г. На 8 септември 1946 е проведен референдум в условията на чужда окупация за промяна на формата на държавно управление.

6. РАВНОСМЕТКАТА

Нека направим една окончателна равносметка на всички наши разсъждения.
От казаното до тук става ясно, че на една монархия едва ли е необходима власт изградена върху митове и магии, а по-скоро и трябва влияние и значимост, също така и популярност - породени от годността и да задоволи елементарните човешки потребности за сигурност, уважение, признание и ориентиране, при което съответните ритуали и церемонии биха заели достойно място. Митовете и магиите тук могат да бъдат в помощ, но не трябва да бъдат основни.
(Най-главното достойнство на монархията от 20-ти век според мен, за Балканския регион е гарантирането на правовата държава и действителното разделение на властите, и - Царят - български постоянен държавен глава на всички! Това пряко и веднага ще се отрази върху справедливостта в нашето общество и върху икономическия и културен растеж в България!)

Тази способност на монархията, до голяма степен може да обясни отново нарастващото влияние на роялизма в нашето интензивно ежедневие. Тъкмо поради това и поради политическата обстановка, копнежът на хората към трайното, към истинското, съответно към обожаването, към идентифицирането намира все по-голямо разбиране. Един копнеж, който между другото е толкова стар, колкото човечеството.
Ако заговорените по този проблем ни посрещнат само с една ленива усмивка, нека да си спомнят казаното от Гьоте във "Фауст": "хората се подиграват с това, което не разбират".
Може да се каже съвсем ясно: Никой не е заинтересован да изразява "стари духове" и да говори за остарели системи на управление на обществото. Но копнежът и една необходимост, които дълго време не с абили успокоявани и задоволявани, пораждат собствен "революционен потенциал с неподозирана сила на избухване". Трябва да държим сметка за фактите в историята.
Всяка форма на господство или на организация и разделяне на властта познава и формите на дегенерация и упадък. От времето на Аристотел това ни е познато и се повтаря в историята. Също така и монархията понякога преминава в тирания.
Изкушенията на властта, която според Буркхард, "сама по себе си е лоша" са твърде примамливи и особено за имащия власт. Една такава примамка може да бъде отстранена с помоща на парламентарната конституционна система.

Ако се осъществи прастарата идея за монархията като "център", то до такива нарушения не би се стигнало вообще. Една идея не става лоша заради това, че нейните реализатори или внедрители вообще отказват да я реализират или просто не са в състояние...
(....)
Трябва винаги да се прави разлика между същината, истинността на една идея и фалшивата форма на нейното осъществяване. По подобен начин, както това се е разбирало още преди две хиляди години от римският кайзер Август. Когато бил в Египет, той заповядал да изнесат от светилището, до което стигнал, ковчега с тялото на Александър Велики и му засвидетелствал почит. Положил на главата златен венец и го посипал с цветя. Когато го попитали, дали не би пожелал също да види Птоломеите, той отговорил - "аз исках да видя един цар, а не мъртъвци."

БЛАГОДАРЯ ВИ

Конституционните монархии с представителна парламентарна система са показани в червено. Други конституционни монархии (показани във виолетово) имат монарси, които продължават да упражняват политическо влияние, макар и в рамките на определени законови ограничения.

Нагоре