"...Съдбата на хилядите българи, които станаха жертва на комунистическия терор, ме възмути и аз обещах пред себе си да напиша в тяхна чест тази книга, за да разкажа на поколенията, че "ТЕ УМИРАХА ПРАВИ".
(...)

Втората ми подбуда за написването на книгата, която е извън личното и националното - е да предупредя чрез съдбата на истинските герои какво очаква всяка нация, всеки индивид, когато попадне под комунистическо управление. Няма добър или лош комунизъм - комунизъм ли е, това означава жестока диктатура и нечувана експлоатация на работника! Добър пример в това отношение са самите народи в комунистическите страни, нисък стандарт на живота и никакви човешки свободи. Нескончаем поток от икономически и политически бегълци. Концентрационни лагери и телени ограждения. Синоними на жестокост и варварство. Това е комунизмът на всички езици и във всички форми! Апелирам към свободния свят да се обедини, за да се предпази от това световно зло!
На комунистите, които живеят при капиталистическия начин на производство и държавна уредба, препоръчвам да отидат като емигранти в социалистическите страни. Уверявам ги, че ще бъдат приети навсякъде, и ще трябва да доказват, че при капитализма е по-зле. За съжаление никой не бяга от загниващия и умиращ капиталистически начин на живот. От комунистическия бягат стотици хиляди!  

Авторът

   
(...) 

... Произволите бяха започнали отгоре надолу. Под колелетата на една мнима революция падаха хиляди невинни хора, но такива, срещу които не беше възможно да се скълъпи каквото и да е обвинение за обществено порицание.
Разказвам това, което завинаги паметта ми съхрани, защото то така дълбоко се е врязало в чистото ми съзнание на 18-годишен юноша, че днес, 40 години по-късно, всичко е толкова свежо, като че ли е било вчера! Беше 26 септември 1944 година. Денят беше влажен, но топъл за сезона. Повечето от младежите бяхме в хубавата селска градина с плачещите върби, където се разхождахме вечер и правехме първите си срещи със селските девойки. Шумът на четирите бистроструйни чучура се смесваше с шепота на върбите, преплиташе се със закачливите шеги на младите хора и остави в съзнанието ми незаличими спомени.
Членовете на партийната организация се самоназназначаваха за коменданти на селото. Тогава за пръв път чух тази дума. Тя дойде със Съветската армия, където беше широко известна. Комендантът отговаряше за реда в населеното място, за времето, когато е дежурен.
Тази паметна вечер на 26.09.1944 г. комендантът на селото беше комунистът Васил Кънов. Той беше получил нареждане от Околийския комитет на комунистическата партия за началните дни на мнимата революция и какво трябва да се извърши през това време. Срещна една група ремсисти, между които бях и аз и каза:
- Оставете момите, те няма да избягат! Елате в клуба да ви кажа най-новото и да се действа още сега! Малката стая определена за клуб, беше пълна с хора - членове на партията и РМС. Комендантът нареди да се затворят вратите, за да се запази нужната тишина и каза:
- Кой на когото има да отмъщава - сега му е времето! От когото се страхувахме като враг на нашата власт, той трябва да изчезне! Четиридесет дни законите и боговете ще бъдат глухи и слепи!
Работата започна същата нощ. Старите партийци се отделиха от нас, говориха си тихо и към 23,30 из селото тръгнаха въоръжени. Изваждаха от домовете мирни убити от работа селяни, тикаха ги в мазето на прогимназиалното училище. Мъртвите на тези 40 фатални за нацията ни дни ще останат завинаги неизвестни, но във всеки случай загинаха хиляди невинни.  

Когато остана сам в стаята, полковникът се помъчи да събере мислите си, да осмисли това, което ставаше в стаите за разпит, но мъчителните стенания на инквизирани хора стигаха до него и тревожеха съзнанието му. На стената на кабинето беше поставено огледало, голямо - човешки ръст. Той видя образа си в гладката огледална плоскост и трепна като прободен с нож. Никога не беше изглеждал така отчаян и безпомощен, лишен от възможност да окаже помощ на страдащите, които стенеха в ноща, безсилен да въведе ред, законност и дисциплина в полка! В душата му бушуваше страшна буря. Той жестоко обвиняваше себе си и цялата бивша администрация от царя до пъдаря, която търсеше начини и форми да оправдава, да оневинява и да смегчава вината на престъпници от всякакакъв вид. Сърцето му ридаеше по нещо безвъзвратно изгубено и един болезнен стон проплака в тихата стая. Плачеше коравата душа на стария войник. Иначе кротките му кафени очи бълваха пламъци от гневен ужас.
(...)


 
Колко прав е бил полковник Гологанов - председателят на военнополевия съд от III дивизия, когато каза:
- Ходатайствате с фелдфебел Данко Лалов да не дам смъртни присъди на дезертьори и крадци на оръжие, защото били млади и заблудени! По двете деяния те заслужават смърт. Да оставим третото, което е най-важното и отвратителното - конспирацията, предателството на Родината! Ще ви послушам, господа, ще направя компромис със съвестта си и закона, ще ги оставя живи, за да ви обесят! Мен няма да ме намерят!
Аз знам какво значи комунизъм и когато той влезе през източната врата на България, аз ще изляза през южната! За двама ни под едно небе няма място! Теоретически той е едно, а практически е друго! Принципът при комунизма е един, който не е с нас, той е против нас и за такива - смърт! Среден път няма!
Не съм забравил оня редник, който дойде от караула при мен и с тревога заяви:
" Господин полковник, слушах арестантите, като набелязват кого и как ще убиват, без съд и присъда, когато вземат властта! Вие сте в списъка, защото ме изпращате да ги пазя, аз също, защото изпълнявам! Не е ли по-добре, вместо те да ни разстрелят нас, невинните, ние да ги убием, защото са виновни и осъдени, даже всички, които са в затвора, от първия до последния, те са еднакво опасни!.."
Отговорих му: "Спокойно юнак, ние изпълняваме войнишки дълг, не сме престъпници, пазим реда и закона, затова не се съди! Отговорност за това не се търси! Всяка власт създава закони! Няма закон, по който да се обвиняват невинни!". Без да ми вярва войникът си отиде. Колко прав бил той! Убили го на 10.09.1944 година през ноща затова, че не е отворил вратите, за да избягат веднага след ареста! Отиде си невинен и млад! Вината му е, че е бил добросъвестен! Неговата смърт тежи на съвестта ми и ако ме обвинят з анего, ще бъде справедливо да бъда убит, но не и за друго! След него задържаха десетки други, кой е жив и кой изчезна, аз не ще узная!...
Сега е мой ред!...
(...)

Когато са нарушени нормалните условия на живот, колкото и да е уморен човек, сънят е неспокоен и плитък.
Телефонът звънна остро и полковникът отвори очи. В първият момент той не разбра нито къде се намира, нито колко е часът. В прозореца се очертаваха силуетите на липите, полюшвани от есенния вятър. Големият стенен часовник показваше 6,25, но стъмва ли се или настъпва ден Ангелов не можеше да разбере. Телефонът звънеше поривисто и продължително. Той пристъпи неуверено към бюрото и механически вдигна слушалката.
- Добро утро, господин полковник. Така и мислех и ето - не се излъгах! Макар че до работното време остава още един час, вие сте на пост! Това ви прави чест и аз ви поздравявам, полковник Ангелов! Сега за нас е жътва!
Полковникът взе обичайната си войнишка стойка, макар да говореше с началника си по телефона и побърза да добави:
- Жетва, господин генерал, но вместо златни класове, падат златни глави, при това невинни!
- Знам, такива са сведенията отвсякъде! Министърът прави усилия да въведе ред, но и той среща трудности. Сега има нещо по-важно! Не искам да кажа, че животът на хората е маловажен, но сме възпитани да оставяме личното на заден план пред интересите на България.
- Слушам Ви, господин генерал.
- Комплектувайте полка със запасни в границите на бойната численност! Предстои ни да воюваме с немците. Готовите дружини да се насочват по посока на Нишката долина. Там ще се дислоцира дивизията и ще започнем военни действия в състава на III Украински фронт.
- Господин генерал, потвърдете това писмено, за да получа подкрепата на местните партийни и войнишки комитети. Знаете че една четвърт от кадровия офицерски състав изчезна.
- Как изчезна? Дезертираха ли? Къде?
- Ние не ги учехме да дезертират, господин генерал, а може би е трябвало!
- Какво говорите, полковник Ангелов? Къде са офицерите?
- Говоря това, което е, господин генерал! Къде са, никой не знае, може би само звездите и луната, ако са успели да видят!
- Кой ги взе? Къде отидоха? Не се ли връщат?
- Всеки, който носи на ръката си червена лента или петолъчка, който желае да убива и има смелост да се нарече комунист, може да арестува когото пожелае и да го убие, когато иска!
- Полковник, това е анархия! Защо го допускате? Нямате ли оръжие?
- Нямам! Аз съм без оръжие! Взеха го вчера! Това е комунистически строй, наречете го както искате! Вие ги подкрепяте, вие предадохте властта в ръцете на ОФ. Спасявайте ни, ако можете! Ние вярвахме и ви следвахме след всяка власт. Може би това е нашата грешка! Сега плащаме с главите си!
- Ще наредя проверка на случаите. Заемете се със задачата за мобилизация и насочване на частите в определения район!
- Слушам, господин генерал! 
(...)

Изминаха минути, но адютатнтът не идваше. Едва сега си спомни за сърцераздирателните викове, които беше слушал вчера. В тях той беше познал гласа на адютанта Фердинанд Симеонов. По тялото му полазиха студени тръпки и пак тази несигурност и страх от неизвестното, от дивата революционна ярост на войнишките комитети. 
..."Защо адютанта не идва? Наистина ли чух вчера гласа му или това е някаква прилика? Ще проверя, работният ден започва" - реши той и се надигна от стола. В същият момент вратата се отвори бавно и без да чука в рамката застана размъкнат, незапасан войник, с увиснали към врата остри върхове на неугледни мустаци.
(...)

Полковникът се стъписа изненадан от неочакваната среща. Дошлият беше оставил вратата отворена. Запита грубо:
- Оти дзвъниш бе?
- Търся адютанта!
- Онова фашистко копиле? Няма да го видиш на тоя свет, на оня белким се срещнете! Язе съм агютантин.
- Как така? Кой ви назначи?
- Не знаеш ли кой назначава - партията, комитета!
- Тук има отговорна канцеларска работа, ще се справите ли?
- Мка, не съм писмен, това си е твоя работа. Мен партията ми е дала задача, имам партийно поръчение!
- Какво сте работили в цивилния живот?
- Какво, от фашистите можех ли да си намеря добра служба! Налбантин бех. Подковавах конете на богатите за парче леб и те се подиграваха с мен, ама свърши се то! Откога чакам това време!
Зад новия адютант в рамката на отворената вратата застана подполковник Габровски. Той удари токовете на лъснатите си до огледало ботуши и вдигна дясната ръка до слепоочиеето си. Командирът прие поздрава и го покани да седне, като му съобщи за мобилизацията.
- Разбрах - отговори Габровски.- В щаба се получи заповед, наредих да Ви се донесе за разпореждане.
Подполковникът затвори вратата и седна на един тапициран стол близо до голямото дъбово бюро, полирано в тъмнокафяво. Без покана "адютатнтът" се настани в коженото кресло, като започна любопитно да разлежда кожата, после въртеше глава встрани и оглеждаше всичко, което за него беше непознато и ново. Стените на кабинета бяха изографисани с една широка шарка от метличини и той започна да ги разлежда отблизо, като ги триеше с пръсти, за да провери качеството на боята.
- Вие сте свободен - обърна се полковникът към третия човек и обясни на Габровски, че е изпратен за адютант.
- Освободи ме Червената армия! Ако не беше тя и досега да съм в дранголника, такива като тебе ме вкараха там!
- Защо сте съден?
- Набедиа ма, че съм ограбил коопирацията, а язе за партията, оти беше бедна. Началникът на щаба и двама войници донесоха заповедта за мобилизацията. Полковникът я прочете и даде съответните разпореждания.
- Габровски, за комлектуването на частите ще отговаряте Вие.
- Слушам! - отговори той отсечено.
- Сега на работа, господа - нареди полковникът и отвори чекмеджето, от което извади папка с преписки.
Когато хората от щаба и Габровски излязоха от стаята на командира, пред вратите чакаха хората от полковия войнишки комитет. Те влязоха без разрешение. Един от тях смигна на "адютанта" и той измъкна из под куртката си зареден парабел(пистолета на Фердинанд Симеонов).
- Полковниче, напред, мамицата ти фашиска - каза грубо той.
(...)


 
Дисциплината в полка падна до най-ниската точка. От складовете на ротите и дружините се изнасяше скришом всичко, коет оможеше да служи на една гладна и гола тълпа. Габровски се занимаваше с мобилизацията и експедирането на комплектуваните части за дислокация в околностите на гр. Ниш.
Мястото на командира остана свободно, макар, че кабинетът беше отворен и гузни съвести тършуваха из чекмеджетата, за да търсят и унищожат уличаващите ги досиета.
Това безвластие се почувства и от гражданите,почувства го и съветското командване. Майорът от разузнавателния отдел на III Украински фронт се настани в една от стаите на щаба. Той фактически замести Ангелов - нареждаше това, което беше нужно. Неговите нареждания се изпълняваха от всички.

... За респекта, който всяваше руския майор от ЧК, спомогнаха няколко случая на разстрели на червеноармейци за мародерство и за нарушаване на военните правилници. Два от тях бяха за изнасилване на жини - единият случай стана в Кум Баир с майката на Спас Димитров - 55 годишна жена, а другият в района на гарата, където потърпевша беше младата жена Елена Гъжева - по мъж.
- За да имате войска, ви трябват две неща: командири и дисциплина! - заяви съветският майор Туренков на секретаря на Околийския комитет на Комунистическата партия.
- Всички офицери са от старата власт! Ние, комунистите, нямаме офицери!
- Тогава защо ги убивате? Използвайте технните знания и опит и когато имате свои, ликвидирайте това, което не е ваше! Ние в СССР вършихме същото през 1918 година, в отделни случаи това същесвува и сега. Воюват успешно, а който от тях се опита да ни изневери, за него има само една отплата - смърт!
- Нашите офицери не желаят да служат на комунистите!
- На България желаят ли?
- Да, на нея служат!
- Това е прекрасно, използвайте национализма в тях!
 Нашите също служат на Русия, но тя е Съветска - така всеки намира своето удовлетворение! Не забравяйте, зад тях са политическите командири, те са очите и ушите на партията! Сега вие имате същото, можете спокойно да използвате старите. От вас като комунисти, като комитет ние искаме дисциплина и помощ с войските си, нашата кръв изтече в тая жестока война, дайте малко от вашата, която досега беше запазена!... Иначе... - Той хвана дръжката на нагана и припомни: - Аз съм комендантът!...

Чекистът каза на хората от ОК на БКП това, което те не знаеха или не вярваха, че господар на военното, политическото и икономическото положение в страната не са те - българските комунисти, а хората от СССР. Каза го открито, твърдо и демонстративно напусна заседанието на Окръжния комитет, като остави хората около дългата маса в пълна безпътица и неведение.




(...)

В първите дни от заемането на адютанстката длъжност, Георгиев облече една войнишка куртка без пагони. Отначало този отличителен белег за звание и чин му се виждаше нещо отживяло, една противна традиция на омразното минало, но това не трая дълго. Войнишката куртка му се видя неподходяща за длъжността и той отиде в дружинния склад, където ключар беше неговият съкварталец, стар познат, с когото бяха съдени за кражба в една и съща година.

- Налъм - провикна се той от рамката на вратата, - тая въшкоберница не е за титлата ми, при мене идва е-е видни ора и язе миткав на вам, на там, та рекох да ги меним за некоя баш офицерска. На таа и пагон не иди, язе намерих едни от тези, дето ги отрепааме, та рекох да ги закача като ората, ама на новата дреа!
- Гривна, за тебе винаги готов! Ето, тая бала, това са най-добрите и нови, от нея давам на своите, а на другите носено.
Адютантът хвърли старата куртка и започна да облича една след друга нови, мъхести, вмирисани на нафталин дрехи. Докато се обличаше и събличаше, той заставаше с гръб към ключаря, за да прикрие скъсаното фанелче, което беше закърпено грубо с кафен плат. Ключарят го видя отзад и завистливо възкликна:
- Ей, Гривна, кого съблече бе, оратлик? Много ми харесват, ама другите ме предварили! Препипах задържаните, ама те все с били ризи без яки! Язък!
- Голема работа, мен случайно ми попадна.
- Айде, айде, на мене ли тия номера? Разбрах, ти си видял сметката на Ферчо и гол си го изпратил!
- Нема да го обличам в коприна, я! Гол се родил, гол си отишъл!
- Дотук добре си се наредил, ама ако можеш да пипнеш и невестата му, ще ти кажа аферим!... Каква яребица е, да знаеш има ли 22, нема ли - не знам, но е нещо рядко. Разбрах, че ходила при доктор за деца! Не може да фане, кае!

Георгиев трепна хищнически, като чу информацията от другаря си и започна да обмисля фантастични планове.

- Анджак, затова треба да ме облечеш, да заприличам на нещо. Да ми падне, па ша чуеш нема ли да фане. Без това не съм си резал ноктите н акраката половин година, планувах го з анеделя, ама ша отложа, докато оправа работата!...
- Ако можеш, ще ми капне меелем на сърцето! Привикай я там за нещо, нали си заместник на мъжа и, замествай навсякъде, тя е уплашена и нема да вдигне врява.
- Ейй, каква усойница е, да знаеш, ама ще чуеш!
- Сега ти реже ножа от двете страни - използвай! Чакай, дос че ми дойде на акъла, какво правим ние с тебе тука?
- Как какво правими, не видиш ли? Укрепваме народната власт, трепеме фашистите, това засега е най-важното - това е задача номер едно на майката партия!
- Добре, а кой ще ни каже браво! Затова ли се борихме и лежахме в затвора?
- Кажи де, кажи какво си намислил?
- Какво ти измисляне, те, другарите, го измислили и станах ахора, забогатяха, напълниха се с пари! Злато натрупаха, ей, разбра ли, злато!
- Какво кайш? Пари и злато ли? - попита с тревожно любопитство Георгиев и възпалените ръбове на безмиглените му клепки заиграха бързо. Левият ъгъл на увистналата му устна трепнна като убодена с игла, повдигна се нагоре и увистна отново, а ниското му чело почти се сля с веждите.
- Думай де! Какви пари? Какво злато?
- Ша ти кажа, чакай да ударя ключа да не дойде някой!

Ключарят застана в рамката на вратите, подаде глава навън, завъртя я наляво-надясно и като се убеди, че няма никой, завъртя ключа, хвана другаря си под ръка и заговорнически го поведе към дъното на склада.

- Думай де, оти омуте?! - настояваше Георгиев.
- Трай, това не е шега работа. Пара пада, братре! Изтрудена пара, с чували мъкнат другарите!
- Налъм, ти с акъла ли си? Кои другари?
- Всички, които имат оръжие!
- Как така, язе като имам оръжие, оти съм сиромах и немам пукнат лев в джеба? Изкарваш ме из нерви! Казвай де?
- Седни тука и тихо, нали знаеш - и клинците имат уши - нареди ключарят и започна:
- Прибирам се в къщи на стъмване миналата вечер и един наш другар ме пита:
- Налъм, кае, къде таа рано?
- Прибирам се, изморен съм, казах.
- Изморен, сега жетва, власт установяваме! Нема спане!
- Имаш ли оръжие - пошушна на ухото ми леко
- Имам рекох.
- А патрони?
- Имам 30 парчета!
- Дека ша ма водиш, питам?
- За пари кае при фашистите!

Като чух за пари, сърцето ми се разигра и тръгнах. Ха при тоя богат, ха при оня! Извикаме го в двора и кажеме: - За новата власт требват пари! Ха да те видиме, с нас ли си или си враг?  За враговете куршум, аз му покажа парабела. Според ората, по 50, 70, некой 100, друг 150 хиляди, до 200 вдигнахме! Нали ти казах, според човека и цената. Докато го агитираме, цефта го подпира в ребрата. Ората обичат властта и партията и дават. Ако некой се опъне, подкарваме го десетина крачки и той току каже: - Ша дам, ама немам толко! Човещина, намалиме, не сме се трудили за тях, я. Колкото даде - кяр. За 3-4 часа беше целата работа и аз се прибрах с 300 хиляди. Оня изедник двойно повече взе! Това ми било другар. Нема вече да го викам. Язе, кай, те вода, на занаят те уча! Чирака по-малко получава. Що да права, приех, ама ме боли сърцето, загубих поне едно 150 хиляди!

- Ей, Налъм, какво говориш бе, ако се разчуе?
- Къде ще се разчуе?
- В партията, в комитета!
- Всички сурвакат, всички ходат! Сутрин се прибират. Не спят другарите и станаха хора! Който се страхува и спи, ще остане сиромах. Революция е това, батинка! Нова власт. Всичко требва. 40 безотговорни дни ни дадоха от ЦК, в които можеш да убиеш когото поискаш! Да използваме, защото времето не чака! Стига сиромашия!
- Брей, майка му стара, затова ли, като одих вчера в комитета, те заболи глави в бюрата и спат!
- Затова зер!
- Запитах ги язе, така, на шега, това да не е хотел. Оти не спите по домовете си?
- Как да спиме? Власт установяваме - революция! - каза един.
- Това е революцията! Кой над кого може! Така е било и в СССР.

- Дадено, Налъм! Жив да си, ти си бил чудо човек! Дай да те цукна! Да знаеш сиромашията ма мъчи, на бакала дължа 4 хиляди, ама пада малко фашага и си трае, още дава вересия. Язе не мисла да му ги давам, ама само той ли е? Ей, ако се вида с малко парици, може и търговийка да завърта, кой ще бъде като мен! Власт, пак власт, да ни е жива майката партия, без нея сме нищо! Ами ако некой инат се опре и не дава?
- Ако срещнеме такъв, ще го вземем с нас и в некоя яма! На другия ден като се разчуе и да видиш какъв берекет! Дават хората, ей, споменеш ли партията - всеки дава!

- Къде ще обикаляме?
- Ще минем из долните села, където не ни познават хората. Аз знам кои са паралиите, имам списък за всеко село! Без план комунист не работи, нали таки ни учат в партията? Всеки трябва да знае какво ще работи - една седмица напред. Знаеш ли колко труд докато разбера къде има пари? Гледаш го некой, нищо и никакъв, ама пълен с пари, като куче с гниди! Всичко съм проучил. Вземи си чувал или торба.
- Какво говориш, бе човек? Пари в чувал!...
- В чувал ти казвам! Ти не отиваш на пазар да продадеш овца или теле, да свиеш няколко хилядарки и готово. Тука се играй на едро! Нали ти казах, някой хвърля 100 хиляди, друг 200 и така торбата се пълни! Вземи чувал ти казвам, така правят всичките. Тая вечер хич да не е, половин милион ще падне!
Георгиев хвана приятеля си за раменете, покри лицето му с целувки, разтърси го силно и възкликна:
- Виж ти, виж как хората печелят бързо и знаят защо са лежали в затворите! Аз дрема в казармата, ядосвам се с фашистите. Налъм, братко, язе съм скромен човек - 100 хиляди ако спечеля тая нощ, като мен нема да има друг, за кум ша та имам!
- Казах ти, утре си богат! След една седмица си милионер!
- Хайде, какво чакаме, да тръгваме!
- Не бързай! Нали ти казах, всичко става по план, по комунистически. Останат ли 2 часа преди залез слънце, тръгваме.
- Да не повикаш и некой друг, ей, Налъм! Убивам те! Защо да делиме на три, докато може на две!
- Разбрано! Два часа преди залез слънце!
- Айде, смърт на фашизма - каза адютантът за поздрав, закопча новата си дреха, която взе от склада, и с нетърпение очакваше слънцето да слезе над старите липи.
Прегледа парабела, зареди пачката, вкара в канала патрон, за всеки случай.
(...)


От "Четиридесетте безотговорни дни 1944", изд. София, 1995 г., Никола М.Николов Извадки от Стр. 37 - 71


П.П..Същият план-сценарий по комунистически се разигра и ни се случи след 1989 г., но по друг начин. Нали така?
Но в някои други бивши соц.страни не се случи, защото имаха друго общество и друга опозиция.
А може би и комунистическите им партии бяха други....

- Дадено, Налъм! Жив да си, ти си бил чудо човек! Дай да те цукна! Да знаеш сиромашията ма мъчи, на бакала дължа 4 хиляди, ама пада малко фашага и си трае, още дава вересия. Язе не мисла да му ги давам, ама само той ли е? Ей, ако се вида с малко парици, може и търговийка да завърта, кой ще бъде като мен! Власт, пак власт, да ни е жива майката партия, без нея сме нищо! Ами ако некой инат се опре и не дава?
- Ако срещнеме такъв, ще го вземем с нас и в некоя яма! На другия ден като се разчуе и да видиш какъв берекет! Дават хората, ей, споменеш ли партията - всеки дава!

Съвсем кратка извадка от книгата. Защото нищо, никъде не може да се намери в интернет.
И хората нямат представа за какво става въпрос .