Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.10 15:20 - Великият конен народ
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 528 Коментари: 3 Гласове:
5

Последна промяна: 12.10 10:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Древните българи били народ от ездачи - яздещи стрелци. Още от малки децата им се учели да яздят, първоначално върху овци или овни, а по-сетне и на коне. Така почти едновременно те се научавали и да ходят, и да яздят. В поход всички хуни - мъже, жени, деца - тръгвали на коне. Конят бил техен постоянен и неразделен другар. Конят и кучето - най-близките и най-верните им домашни животни. В своите походи хуните вземали и колите си, талиги, които имали чергила като закрити фургони при нужда, но ги употребявали главно за покъщина, багаж, обоз и нощуване през лошо време. Също така още от малки децата били обучавани в стрелба с лък, не само по мишени, но и по дребни и едри животни и птици, по-късно от седло и в движение.

Така израствали мъже и жени, които умеели да се защитават, да яздят и да стрелят добре. В случай на нужда жените вземали участие в битките не по-зле от мъжете.  Така при един заговор, устроен от китайското посолство, децата на кхан Цу-Те-Хо, който по това време отцъствал, сами успели да отбият нападението на заговорниците, като при това заловили единият от тях жив. По този начин дали възможност заговорът да бъде разкрит.   

image  

Много от племената и родовете на хуните били познати на китайските летописци.
Едни и същи имена продължават да се срещат столетия наред, най-често споменаваните родове са: Ги-Ку, Та-Ла, О-Ши, Ху-Йен и др. а племената са: Бу-Джун и по-късно Уй и Бу. Както Бу, така и Уй и Бик са само първите срички от същинските хунски имена. Китайците съкръщават сложните за тях чужди имена, като ги отбелязват с характерните за тях срички, обикновенно първите, а след тях добавяли жун, ман или и, което означавало чужденци. Поради това, явно е че същинските имена завършвали с характерните хунски окончания - гур, гор или ур, ар, ор. При това положение възниква въпросът дали под споменатите бу-джун, не се крие - бу-гар, българ. още повече, че при записването на тези бу-джун е използван знакът, който е бил употребен при записването на името на българите бу-ле(бу-луи, което Де Гроот чете: булуи, билер, болер и го уеднаквява с по-ле.( в ч.II, с.81 ).   

На бу-джун прилича и бу-луо-джи първото споменаване на българите в писмен източник: "...Първото свидетелство в чужди източници за народа българ(и) не е в прословутия Анонимен латински хронограф от 4- век. При това, съобщението там отнася българите към семитите, което не е вярно.  Всъщност, най-старото споменаване за българите се среща в китайските източници като народа - "бу-луо-джи". И то далеч преди навата ера!" Източник: проф. Санпинг Чън - канадски учен от китайски произход "

 "Известия на Българска Орда" (кн. 1(69) за 2007 г.).    

От тук: https://boianimen.blogspot.com/2017/09/10.html    

При хуните имаме явно древния етноним - булгар, от там тази първа стричка на много места - Бу.     

При друг случай, когато кхан-ю Цит-ки бил обграден с остатъка от войската си в теснината при река То-Лай, всички жени, които били с него, взели активно участие в боя и стреляйки със своите лъкове, паднали до една с оръжие в ръка( Де Гроот, с. 158, 235).
(...)     

Хуните имали съвсем различен от китайците външен вид, обличали се различно от тях, носели бради и говорели на съвсем друг език. Ето как според китайските летописци хуните сами определяли разликата между себе си и китайците: "Нашите нужди, нашата храна, нашето облекло се различават от китайските; ние не си разменяме любезности(учтивости) с тях; техният говор и нашият не позволяват да се разбираме"(Масперо, с.11). 


  Съществува мнение, че номадската(респ. хунобългарската, скитската, сарматската и др.) и китайската, иранската, римската култура са несъизмерими; че номадите са диваци, нахлули в цивилизования Китай и Рим, и че Великата степ на изток е китайска перифария(пък на запад руска ли?!), а "проблемът за хуну е проблем за Китай"(Вж. Вестник древней истории, М.,1962, №3) Всичко известно за Централлна Азия говори против това и все пак и до сега съществува такова мнение, което не винаги среща възраженния. Това е така, защото 19 век ни остави в наследство концепцията, съгласно която само уседналите народи създават прогресивна цивилизация, а в Централна Азия уж цари застой, или варварство и диващина. Най-лошото в тази концепция не е в това, че не е правилна, а че се представя като постижение на науката, неподлежащо на критика. В това се състои и опасността от всяко необостновано мнение и от псевдонауката. За да бъдат накарани трудно мислещите учени да се замислят, е необходим силен, безспорен и нагледен аргумент. Такива са например предметите на изкуството от могилите в Евразийската степ, пълни с погребани европеиди или запечатаните глинени гробове от Такла макан.

Всички опити да се открият в тях вариации на китайското, иранското или елинското изкуство се оказват напразни, защото културата на номадите от I в. след .Хр. и преди това е самобитна. И не само това, ами е и висока, значително по-висока, отколкото културата на азиатските номади от 18-19 век, която е подробно изучена от мнозина етнографи. Тук може и да се припомни за сетен път за държавността и общественото устройство, за приноса на хунските династии в Европа основали пет държави, дали своя принос в архитектурата, отраслите на стопанството, военното дело, дори в устройството на църквата  и леточислението. 


image

 
Вътрешни процеси разцепват държавата на хуну през I век сл.Хр. Част от тях се подчиняват на Китай, а останалата част отстъпва с боеве на запад, където след това смесвайки се с угри, барини, сармати, алани( т.е. с европейските народи от древнобулгарски произход) към 5 век се превръщат в мощните европейски хуни. Превръщат се в страшна сила, но това се случва на местна почва и ролята на миграцията в случая е нищожна. Отбелязано е само едно преселение на хуну, състояло се през 155-158 г.(Гумилев,Л.Н. Хунну.М.1960. с. 237).  
Тогава една малка част(според китайските представи) от разбитите хуну, губейки обоза и жените си, се отскубва от преследвачите си и се добира до днешен Кубан. Малко по-късно част от тях се появяват и във Волго-уралското междуречие. При всички случаи първоначално тези конници не са били повече от 30 хил. души, ако не и по-малко...

Ивицата степи между Днепър и Урал, ограничена от север от широколистни гори, от юг - от Черно и Каспийско море, от запад от Карпатите, и от изток - от полупустини, винаги е изглеждала като една цялост както към природни условия, така и откъм аспектите на културата на населяващите я народи. Заедно със степния ландшафт обаче там намира място и азоналния ландшафт на речните долини на Дон, Терек и Волга.
И в новите географски условия хуну се превръщат в "нов" етнос - хуни или хунобългари.
В Азия пък хуну(вече западните хуни) са покорени не от самите китайци, както се очаквало а от друга сродна на тях групировка наричана от китайците "сянби". Тогава това име звучи като Sarbi, Sirbi и Sirvi( Pelliot, P. Touharien et Koutcheen.-B:Journal Asiatique, 1934,I. с.35.)

Две от публикациите за хуните в блога:

ХУНИТЕ: https://atil.blog.bg/history/2018/03/26/hunite.1601007?reply=5100826

Древните хунобългари в Азия според китайските източници: 
https://atil.blog.bg/history/2020/12/10/drevnite-hunobylgari-v-aziia-spored-kitaiskite-iztochnici.1739187

............................................  

Благодарение на перфектното си въоръжение и на конницата са били в състояние да покорят всеки друг народ. И са го правели. Дори враговете им пишат с огромен респект за българите по онова време.
Запазен е един стар документ от 507 г.  – „Похвално слово за остготския крал Теодорих“, написан от епископ Магнус Енодий. В този документ, макар че основната цел на епископа е да хвали краля си, Енодий съвсем откровено признава следното за българите:  

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са ги поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и се храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост и глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада? По какъв начин ездачът извлича из вимето на гладното животно храна, която той, воден от съобразителността, се е погрижил то да не крие? По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш.“

  Какво по-голямо признание за един народ от това враговете му да пишат такива думи за него. А за нашите предци са останали доста подобни текстове от онова време.  

image

При това сме имали три вида конница- гвардия, тежка конница(аристокрацията) и народно опълчение.
А с този двойнорефлексен лък разстрелвали противника отдалеч без той да може да ги достигне с копията и стрелите си. Не воювали както другите а разгръщали бойния ред на конницата като ветрило(или огъваща се назад и напред подкова) и преследвали противника до пълното му изтощаване и унищожение.
Тези навици се променили едва след като Асеневци(след Коломан Първи) слезли от властта. Засадата и лъжливото отстъпление е било част от тактиката. Също така при числено превъзходство на врага той се увличал в преследване, като темпото пак го определяли нашите, а те през цялото време поддържали такава дистанция, че да могат да разстрелват преследвачите си с лъковете си а ония да хвърлят стрелите си напразно.

При насрещно движение на ездача пробивната сила на стрелата се увеличава и можела да пробие и броня(дори да не го убие така го наранява, че го изкарва от строя...). След като преследвачите се измотаят и им се редуцира достатъчно броя, българите обръщали конете си и ги нападали с копия и после с мечове(кавалерийски едноостър меч). Ветрилото обгръщало преследвачите и ги събирало накуп, след което ги унищожавало. Силата на предците била в степта и простора, на открито, там са били непобедими. В планините строели крепости, застави и светилища.
...........

image

Описанието на лъка Гхун:  

"...Хунобългарският лък е много силно оръжие. Укрепен с рог и 9 броя пластини. Има подобни двойнорефлексни лъкове при други народи, но с 6 пластини, което означава че са по-малко мощни. Българският лък е с 30% по-голям коефициент на полезно действие от подобните му. Много е точен, а пробивната му сила е много голяма. Механиката осигурява ускорителен момент при стрелбата, заради твърдите накрайници, които действат като лост от I род, като балисти. Бойният лък е точен на около 300 м. Моща му е 40 либри( 1 либра е равна на 45 кг.) при спортният вариант и 140 либри при бойния. Имали сме изключителнни оръжия. Лъкът е основно оръжие на ранните българи, които са били конен народ, яздещи стрелци".  


image

Рога и кости се превръщат в истински бойни лъкове:

https://www.dnesbg.com/obshtestvo/roga-i-kosti-se-prevrashtat-v-istinski-boyni-lakove.html?fbclid=IwAR1WUOPwpq3dRRNPxz7COUDTqjegBTr67SoRkpQqdABH6pH3wLM3nCl-wOI
..............

image  

1 Двата типа лъкове, използвани в Средновековна България през VІІ-Х век – близкоизточният и „хунският“

2 Бронзов модел на лък и стрела от Луковитсо

3 Рунически надпис от Мурфатлар (Румъния) със знак „лък и стрела“

4 Знаци „лък и стрела“ от Плиска

5 Графитни рисунки от Преслав. Човекът държи лъка в дясната ръка, което показва, че той не стреля, а извършва иякакво друго действие с него. Вероятно тока е изображение на шаман по време на обряд

6 Началото на надписа на колобъра Чепа със знака „лък и стрела“

7 Алтайски омгон — изображение на бял шаман, който държи в ръката си модел на лък и стрела
 
Надписа започва с :"Кана субиги"..., но Станилов го пропуска и отива директно при чепа на колобъра Чепа...

От тук: 
https://www.sandacite.bg/%D0%BB%D1%8A%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%B8-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D1%86/

В древните времена конните народи винаги са имали предимство пред земеделските народи. А древните българи са били конен народ, макар едновременно с това да са строили големи градове.
Това, което отличава древните българите, е тяхната държавност, т.е. цивилизованост. Предците ни са един от малкото народи от късната античност и ранното средновековие, които са строили каменни градове, имали са водоснабдяване, бани с топла вода, храмове и занаятчийски работилници.

От Стара планина до Каспийско море са открити общо около 2000 древни български града, повечето от които за съжаление никога не са проучвани от археолози. Много от тези градове са в земите на Волжка България или на Стара Велика България, а тези земи, както и голяма част от старата територия на нашата България днес са части от други държави, които не проявяват особен интерес към българското минало. С изключение на Татарстан, където отдавна разкопават старата си столица, която носи името Болгар, и няколко други града а също и в Южна Русия, Кримския полуостров, където също, макар и в много ограничен мащаб, се извършват разкопки на български крепости.    

"Конската опашка" или бунчука, която упорито продължават да я спрягат като българско "знаме" е била хоругва - духовен, религиозен символ - свръзка косми от белият жертвен кон в чест на Тангра! Могли са бъдат и от гривата а не непременно от опашката...Този символ, за който се считало, че осигурява подкрепата на Бога в мир и бран го окачвали на тризъбец или на копие. Наричали го бунчук. Бурбонската лилия - монархическият символ на Европа има за поизход същият този Дулуски Тризъбец - съставна част на бунчука.:


image

Ето я и публикацията по този въпрос:

Асеновият ( Сенов) пръстен

Монархическият знак на западно-франксите лилии - проформа на древнобългарския тризъбец?  

image

https://atil.blog.bg/history/2019/01/04/asenoviiat-senov-prysten.1640988

.............................


Сведения за старите български породи коне  


Какви точно породи коне е имало по онова време, археологията не може да отговори, макар че са засвидетелствани погребения с коне в много райони на Евразия, в това число и в България. Предполага се, че по това време са съществували няколко породи коне. Сарматите използвали две породи - ферганските(за тежката кавалерия) и дребните, по-ниски на ръст( чийто прародител е монголският търпан) за скотовъдство, транспорт и леката кавалерия.
Хуните също са ползвали такава порода коне, неин потомък в България е аборигенният делиормански кон, много популярен до края на 19 век. Служейки в римската войска сарматите използвали своите коне.   

Все пак за церемониални и официални нужди най-вероятно аристокрацията е ползвала ферганската порода в противовес на обичайния "народен" кон за всекидневни нужди... Непосредствен образец на древния български конник е каменният релеф на т.нар. "Мадарски конник: от тук: 


image

https://boianimen.blogspot.com/2017/06/blog-post_27.html


Също така и от средновековните рисунки графити:

image


Български средновековни рисунки-графити :

https://boianimen.blogspot.com/2017/06/blog-post_94.html





image  


image

Възстановка на средновековни български коне по скелети от погребение. Явно става дума за дозор от двама човека, т.е. това е вторият вид основна порода, конете на съгледвачите и патрулите т.е. най-бързите в случая.

image  
За тежката конница т.е. болярските дружини, са засвидетелствани също в едно интересно проучване на проф. Николай Овчаров. Ето една такава възстановка:

image
     
От тук: http://www.promacedonia.org/no/no_1.htm?fbclid=IwAR0TsvkXlRGocXG-25SemNfqH_hCT2BZ-XQnI9Q1DDq1WK00oHVPTmkT9r8

Българските породи коне впечатляват с издръжливостта си и приспособеността си към родния климат. Основното им предимство е, че повечето от тях издържат на студена зима с температури достигащи -20 градуса и много горещо лято с максимални температури до +35, +38 градуса.  

За съжаление в наши дни обикновеният човек е далече от коня. Такова е ежедневието ни. Рядко срещаме това прекрасно животно, защото за разлика от дедите ни, не го използваме за транспорт и за воюване. Нямаме го вкъщи и почти не го срещаме вече по улицата. А то е било неизменна част от живота на българина…  

От аборигенните породи най-известни са:
 
1. Делиорманския кон.


image


Център на развъждането му е Южна Добруджа. Конят е нисък /130 см при холката/, здрав, издръжлив на липсата на вода, високите летни температури и изгорялата тревна растителност. Поясницата е дълга, а гърдите често са тесни и плитки. Работоспособността е изключителна. Двойка коне с товар 650 кг изминават 35 км за 2,5 часа при непрекъснат тръс и само с кратка почивка по средата. Аборигенната местна порода "Делиормански кон".
До края на 19-ти век се отглеждал в полудиво състояние на хергелето в степните и полустепни райони на Добруджа и Делиормана. Високо ценен заради универсалните си качества по цялата страна и на Балканите. Това бил т.нар. народен кон. По време на руско-турската война от 1877-78 г. Петко Р.Славейков(който бил главния българин по това време и отговарял за връзките с местното население пред руското командване) и в свитата му яздели именно такива коне.  

Повече за Делиорманския кон тук:

http://www.zooferma.com/deliorman_horse.html


2. Планински товарен кон.

image

Най-голямата група тук са каракачанските коне. Планинският кон е дребен, с характерен широк гръб и закръглен гръден кош, които го правят да изглежда масивен. Средният пояс е не само дълъг, но и много обемист, което се подсилва от големия корем, дължащ се на грубия фураж. От същия тип са старопланинските коне и конете от Родопите.  


От селекционираните български породи:  

1. Източнобългарска порода.

image

Създадена е в конезаводите “Кабиюк” и “Божурище” чрез сложно възпроизводително кръстосване на местни, арабски, англо-арабски и полукръвни английски кобили, съешавани с полукръвни и чистокръвни английски жребци. Първите кобили, използвани като майки, са били внос от Русия, Полша и Унгария. До 1925 г. са използвани главно полукръвни жребци, а след това съотношението се променя в полза на чистокръвните. Целта е създаването на подходящи за нашите условия полукръвни ездови коне. В конезавода в Божурище, които снабдява с ездови коне кавалерията, се оформя ценно стадо.


image

Постиженията на Източнобългарските коне на хиподрумите са много близки до тези на чистокръвните коне, като дори в Пардубице породата е спечелила няколко призови места. Работоспособността във впряг е също много голяма. При 20 кг теглителна сила без особени усилия конете изминават в тръс 2000 м за 6 минути. С празна каруца в тръс конете достигат 30 км/час. Всичко това нарежда породата на първо място между нашите коне. Елитната част на породата е в “Кабиюк” и “Стефан Караджа”.  


 2. Плевенска порода.

image

Създадена е в бившия конезавод “Клементина”, сега “Чифлика” край Плевен. Кръстосвани са местни, местни подобрени, полукръвни арабски и т.н. кобили с арабски, англо-арабски и главно гидран жребци. Формирането на породата е започнало през 1880 г., а утвърждаването й става през 1951 г.   

3. Дунавска порода.

image

Създаването й започва през 1924 г. в конезавода “Клементина”. Освен местни, полукръвни и англо-арабски кобили са използвани и кобили от породата Нониус, които били покривани с жребци от породата Нониус. Така освен поглъщателно кръстосване на местните и подобрени кобили с жребци Нониус е прилагано и чистопородно развъждане на подходящ за нашата страна тип  жребци и кобили Нониус. В резултат е създаден своеобразен български Нониус, различен от развъждания в Унгария, Чехия, Сърбия и др. Породата е призната също през 1951 г. Това е полукръвна впрегатна порода за транспорт и селскостопанска работа. Конете са едри, масивни, със здрава костна система. Цветът е черен, кестеняв и рядко алест. Цялото тяло е леко удължено, а живото тегло е доста по-голямо от това на конете от останалите полукръвни породи /550-600 кг/

Повече за съвремените български породи може да се прочете тук и на други места в интернет и библиотеките:

  http://www.konete.bg/view/showcategory/polezno/246

Край










Гласувай:
6
1



1. fun1001 - дааа,това сме НИЕ, Българите!!.и сега и сега, Вървим напред, и не се отказваме!!
10.10 15:48

Запазен е един стар документ от 507 г. – „Похвално слово за остготския крал Теодорих“, написан от епископ Магнус Енодий. В този документ, макар че основната цел на епископа е да хвали краля си, Енодий съвсем откровено признава следното за българите:

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са ги поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и се храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост и глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада? По какъв начин ездачът извлича из вимето на гладното животно храна, която той, воден от съобразителността, се е погрижил то да не крие? По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш.“

Какво по-голямо признание за един народ от това враговете му да пишат такива думи за него. А за нашите предци са останали доста подобни текстове от онова време.
цитирай
2. fun1001 - ...в Далечното минало, Девиза, на нашите Прародители, е бил..
10.10 15:51

Не замръквай там, където си осъмнал..

по късно, те го допълват: Не умирай там, където си,се родил!

разбира те ли тези думи,мили Братя!?
цитирай
3. dobrodan - Връзката е Шумер :):):), ще прочетеш и сам.
10.10 18:06
Надявам се най-късно вдруги ден.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 4733752
Постинги: 540
Коментари: 2575
Гласове: 3344
Архив
Календар
«  Октомври, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031