Преди 150 години в Букурещ в българската емигрантска печатница "Свобода" под редакцията на Любен Каравелов е издадена книгата:
"МОЕТО ПЪТУВАНЕ ПО СТАРА ПЛАНИНА И ЖИВОТООПИСАНИЕТО НА НЯКОИ БЪЛГАРСКИ СТАРИ И НОВИ ВОЙВОДИ".

Неин автор е прочутия хайдушки войвода Панайот Хитов (1830 - 1918) . Книгата е разделена на множество кратки глави, в които е проследен целия жезнен път на войводата. Тя предизвиква значителен отклик сред съвремениците си.

Обнародваните през 1872 г. записки на П. Хитов привличат вниманието и на чуждестранните учени като К.Иречек, А.Н. Пипин и др. и неслучайно още преди Освобождението на България книгата е преведена на няколко чужди езика. Тя е и важен исторически извор за българското хайдутство, за живота и подвизите на много легендарни войводи като Димитър Калъчлията, Кара Танас, Алтън Стоян, Бойчо Войвода и др. и вообще важен източник за Възрожденската ни история.
Тук се предлага кратък текст от началната глава озаглавена "Млади години".

От самото начало читателят ще усети непримиримата ненавист на младия Панайот Хитов срещу османските потисници и неговата неутолима жажда за свобода. Както обаче, от всяко дърво свирка не става, така и от всеки човек - хайдутин. Подобно на мнозина други, които са нямали такова намерение, на него като че ли му е "било писано" и съдбата го е водила именно в тази посока.



 

"Аз съм се родил в 1830 година в Сливен. На баща ми името беше Иван Хитов, а на майка ми Съба. Баща ми се наричал Хитов затова, защото на дядо ми името е било Хито. На майчинимия ми баща името било Христоскал, а Христоскалов баща е бил Златко-чорбаджи.
(...)
Когато Златко-чорбаджи минавал през града, турците ставали на крака и ниско му се покланяли, а когато влизал в мезличът/ общински, градски съвет; събрание/, хановете и бейовете му опразвали място и го канели да седне. Неговите лозя се обирали със зурли, тъпани и голямо веселие. Златко чорбаджи бил наплашил турците до толкова, щото тия решили да го убият, - и убили го...

Моят баща беше горски човек - овчар и козар. Богатството му беше средно. Когато ми се изпълниха дванадесет години, баща ми ме взема със себе си и ме направи козарче. И така аз почти порастнах в гората при козите - и се научих от малък да нося пушка и да ценя човешката свобода. Нека ми бъде простено да кажа, че в нашето отечество само хайдутите, овчарите и говедарите са свободни хора. Тия хора барем на време са избавени от турското робство и от чорбаджийските насилия, а за една свободна и щастлива минута много българи са готови да пожертвуват всичкия си живот.

Една вечер, като вечеряхме вече, баща ми стана, взема пушката си и рече ми: "Вземи, сине, шишането си и иди да спиш зади кошарата." Аз, като млад и неопитен момък, не послушах бащините си съвети, а останах при овчарите, които в това време свириха, пееха и се веселяха. (...) В онова време, когато ние се веселяхме, нас ни нападна една въоръжена турска чета (...) Нашите момци не се защитаваха, а се предадоха като жени.
Турците ограбиха всичко щото намериха в колибата, а мене и още двамина от нашите овчари вързаха и ни отведоха със себе си. Пред зора овчарите бяха пуснати, но турците им заръчаха да кажат на баща ми (...) "Ако Иван не ни прати хилядо жълтици, нека дойде на Ройна - планина и да събере на сина си костите" (...)
Овчарите се върнаха при баща ми и му разказали какво са видели (...) Тогава баща ми вземал пушката си и отишъл да ме търси. Когато стигнахме до едно място, което се нарича Еньова-булка, изведнъж гръмва една пушка и един от хайдуците падна на земята. Когато другите турци видяха своя другар мъртъв, оставиха ме и побягнаха. Побягнах и аз. (...) Преди обед аз стигнах дома си. Около обяд дойде и баща ми, и тогава вече се научих, че съм бил избавен от него.  

От онова време аз оставих овчарството и козарството и се залових за баккалък/ търговия с хранителни стоки/; но това занятие не беше за мене - за свободния човек е твърде тежко да продава на гаджалите/хулно название за турци/ за три пари сирене и да слуша всевъзможни псувни.
Скоро аз оставих бакаллъка и се залових за касаплък. Разбира се, и това занятие не беше в състояние да удовлетвори моите желания. В продължение на три години аз изгубих половината от капитала си. Турските чиновници вземаха месо на вяра и никога не плащаха. Само из конакът имах да вземам повече от 4 000 гроша. Иди ти прави търговия, когато в царството не съществува никакъв ред и когато почти всеки турчин е крадец!
Турските чиновници се хранят безплатно по всичка България и така аз напуснах касаплъка и захванах пак да купувам овце, кози и говеда и да ги препопродавам на касапите.

В 1855 год. умря майка ни. После смъртта и ние останахме двама братя и две сестри. Баща ни още живееше. В това също време между народа се беше разпространил такъв един слух, че българите могат да се делят между себе си сами, без да искат позволение от турските власти. Тоя слух ни накара да повикаме по-първите от нашите граждани, съседите си и роднините си, и да разделим онова, което беше останало от майка ни. Сестрите ни бяха вече омъжени.
Подир три години някои си турски мекерета наговориха сестрите ни да искат от мене изново дял от майчиното ни имане. Разбира се, че аз трябваше да им откажа, и те отидоха да ме съдят пред кадият. Кадият беше един от ония турци, които смучат народната кръв и пият народния пот, като всяка пиявица. Тоя кадия изпрати едно заптие, за да ме закара в правосъдното съдилище. Това ми обърна сърцето наопъки. 
(...)
Тръгнахме. Когато вървяхме из пътът и когато видях, че хората гледат и сочат с пръст към мене, то на сърцето ми падна голям яд, и аз казах на заптието: "Моля ти се, аго, да ме оставиш... Върви ти пред мене или подир мене, че ме е срам от хората."
Но турчинът, като всеки турчин, поиска съвсем да ме засрами пред светът: той се приближи до мене, хвана ме за рамото и ме поведе насила. Това турско варварство ме накара да забравя за себе си и да направя началото.
Аз хванах царския чиновник през кръста, хвърлих го в калта и го изгазих с коленете си. Когато наситих яростта си, отидох при чорбаджиите и обадих им, какво се е случило...

Нашите честити чорбаджии, наместо да ме попитат, защо са ме карали насила и защо съм изгазил заптието, - захванаха да викат, да ме обвиняват и да ме попърджат... - "Да сте проклети", помислих си аз; но не проговорих ни бяло, ни черно...
В това време дойдоха няколко души сеймени/ военни полицаи/ и закараха ме при кадията. Кадията заповяда на сеймените да ми ударят петдесет тояги по краката, защото съм дръзнал да ударя царски човек...

Захвана се съдопроизводството. Каквото и аз да проговорех, кадията ми отговаряше: "Мълчи, бре гяур! Не ща аз да слушам твойте думи. Ти си достоен за бесене!" Във времето на това турско съдопроизводство, мене беше дотолкова дотегнало, щото аз насмалко щях да се спусна, да хвана правосъдецът за врътът и да го удавя като жаба. Най-после кадията реши да дам на сестрите си 200 жълтици, или да изляза из бащината си къща. (...) и аз бях принуден да дам втори път 200 жълтици и да се избавя от турското правосъдие.  
(...)
Един ден аз повиках брата си, предадох му всичкото свое имане дадох му къщата си и помолих го да храни жената ми. Брат ми ме обичаше твърде много, и затова, когато чу моето предложение, той ми рече така: "Аз ще ида с тебе, ако би ти отишъл и в пъкъла." (...)
После дълги молби, брат ми се съгласи да остане дома, а аз и моят шурей Стоян отидохме да се "шетаме" по Стара-планина. Аз казах вече по-горе, че хайдутинът е най-щастливият човек в турското царство а моето сърце търсеше свобода, търсеше честност, търсеше правда. Само Стара планина беше в състояние да удовлетвори моите желания.

"Благоразумните" хора говорят, че отмъщението е свойствено само на дивите и на кръвожадните народи; а аз мисля, че то е свойствено само на честните хора, които имат душа и сърце, които ценят своето човешко достойнство и които не се наричат животни. Когато аз излязох "да се шетам" по Стара планина, то единствената ми цел беше да си отмъстя на турските зверове, които не знаят, ни що е чест, ни що е човечеството, ни що е правда.

Причината, която накара и шуреят ми да вземе пушката си и да върви след мен, беше следующата. Стоян имаше четири братя, от които единият беше бакалин и се наричаше Тодор. Веднъж той се скарал с няколко души турци, които от яд му строшили кракът. Тодор пролежа цели две години и похарчи около 20 000 гроша. Стоян поиска да отмъсти за брата си и уби двамина от гореказаните злодейци. Другите турци помирисаха каква е работата и търсеха случай да убият и него.

С нашата "вярна и сговорна дружина" се съедини и Георги Трънкин, който беше родом из Сливен, но живееше в Добруджа. Георги беше хайдутин. Когато се намерихме с него и когато го попитахме где са старите войводи, той ни разказа, че Димитър Калъчлията е хванат. Ние събрахме цяла чета юнаци и захванахме да се разхождаме по горите и планините. Георги беше избран за войвода. И така, почти всичкото лято през 1858 год. ние хайдутувахме, но не можахме да направим нищо важно, защото бяхме още млади и неопитни. Дойде и есен. Трябваше да си търсим и зимовище. Станахме от Сливенските планини и дойдохме в Шумен, из Шумен в Кюстенджа, а от там всеки  из нас зави краят си, накъдето намери за нужно. Аз и Стоян отидохме в Тулча, а от там в Браила.

В 1859 год. аз и Стоян намислихме да съберем по-опитна и по-голяма дружина. Из Браила ние преминахме в България през Хърсово. Разбира се, че ние си имахме тескерета, и всичко; ние бяхме търговци и отивахме да купуваме овце и говеда. Из Хърсово отидохме в Черна вода, от там в Меджидие, от Меджидие в Пазарджик/Добрич/, а от там през Шумен, през Преслава, през Върбица - на Стара планина. 

  Ето ви накратко историята на моето детство и началото на моето хайдутуване."


                                  *****************************************************

Здравей, Атиле. Панайот Хитов е бил войвода, който доживява дълбока старост. Добре, че е имал желание и време да напише книгата. Чел съм и за други войводи, които умират възрастни, вероятно от естествена смърт: Филип Тот' и Ильо войвода.
Поздрави!

Доколкото знам на 38 години се научил да пише, въпреки бурната си кариера като "бизнесмен и предприемач" преди това. И все пак написал книга. В първото издание текста нередактиран и несъкратен от съвременен редактор и сам по себе е едно историческо свидетелство. Както говори така пише... Диалектно и напълно откровено с откровени подробности.