Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.01.2014 17:42 - Българската средновековна историопис. Първо и Второ българско Царство. Втора част: Първи - тенгриански и Втори - християнски период.
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 4171 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 20.01.2014 20:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

image

 
Старобългарско наследство: Земенски манастир. Той датира още от 11-ти век и е един от малкото оцелели паметници на българската средновековна архитектура, строителство и стенопис. Църквата не е действаща и представлява празно кубообразно помещение с купол, изградено от камък. Проформа на старите тенгрански храмове, които се намирали в средата на ограденото място за моление.



По своята идеологическа основа, жанрова характеристика и съдържание българската средновековна историопис би могла да бъде разделена на два основни периода. Границата между тях, за разлика от много други случаи е безспорна. Тя е 864 г. годината на кръщението на царското семейство и началната година от кръщението на българите.
Първият период от развитието на българската историография прекъсва рязко и по неестествен път. Той е значително по-кратък на територията на Балканска България от следващия, но затова пък има собствен облик и неговото развитие се определя от закономерности, които са плод на българското общество и се коренят в далечната общотюркска традиция(всъщност древнобулгарска, защото тюрките възникват като общност в древнобулгарска среда а в Европа стават известни към 6 век..., докато хуните към 2 век а има булгарските племена от Източна Европа, които вообще никога не са мърдали оттам! ).
Вторият период представлява брутално скъсване на връзките с миналото и бързо възприемане и налагане на ценностите на една друга цивилизация - византийската, и стремежи за още по-бързо присъединяване към една голяма европейска политико-културна и религиозна общност - християнската. Този феномен определя по-нататъшният исторически път на България и оказва решително въздействие върху развитието на българската историопис.
Първото ни впечатление при запознаването с този продължителен период - е ясно забележимата липса на единство. Колкото обособен и хомогенен е предшествуващият период, толкова разединен и нехомогенен е следващият. Вгледаме ли се внимателно, няма да е трудно да разграничим чеири самостойни етапа, през които е преминало целокупното развитие на българското общество, а именно: а) 864 - 1018 - години, които се характеризират с най-бляскавите политически завоевания, с полагане темела на една друга култура, дотогава чужда на българският народ; споменът за старото българско господарство подхранва самочувствието на българина през това време и претенциите му за равностойност на неговите институции с византийските и римските; б) 1018 - 1186 - години, през които не съществува българска държава, българските земи са част от византийската империя. Историографията свидетелства, че българският дух по това време не е унил и съществува вяра, че българската държава може да се възроди; в) 1186 - 1396 - Второто българско царство; отново държавата е онази институция, която стимулира и ръководи книжовния живот; г) 1396 - 1762 (?) - години или по-скоро столетия, които се определят от окончателното погубване на България от османските турци и от появата на Паисиевата "История славянобългарска"(или "славнобългарска"?).

Първи период (681 - 864 г.)

Характеристиката или обликът на този не особенно продължителен период, някак си се налага от само себе си. Следвайки общоисторическият ход на развитието на българското общество, него обиновенно го наричат езически или прабългарски. Първото не е вярно а второто е измислено. Периода е в рамките на древнобългарската тенгрианска култура, която е най-древната единобожна Небесна вяра в историята на човечеството възникнала преди близо 10 000 хилядяди години в най-източната част на Източна Европа...И това е български а не прабългарски период от развитието на нашето общество. Без съмнение, философската основа на историческите паметници от този период са тенгрианските религиозни представи. Те служат не само като идейно обосноваване на определена творба, но понякога играят ролята на народностен белег, водят до разграничаване от византийците, носители на Христовата вяра: "На християните българите сториха много добрини и християните  ги забравиха, но Бог вижда"(надпис на Кан Пресиян от Филипи).
Т.е. на никой българин тогава не му е идвало на ум, че някога някой ще го нарече "прабългарин" и ще му разпарчатоса Бога на малки парченца и ще нарече религията му "езическа"...?!(за "богове" говорят византийците в трето лице, когато препредават думите на Кан Омуртаг..,но самият той пише на Мадара, че принесъл жертва на Бог Тангра, не на боговете).
Какъв е репертоарът на историческите творби възикнали през този период от развитието на българската историопис?
От тази най-ранна епоха са запазени сравнително ограничен брой историографски творби - преди всичко епиграфски паметници или т.нар. "прабългарски надписи".(В.Бешевлиев, Първобългарски надписи, София, 1979,(увод и текс на надписите, придружен с превод и обяснителни бележки); Същият, Прабългарски епиграфски паметници, София, 1981.)
Единствено изключение  прави прави "Именикът на българските канове" - най-значимото историческо съчинение от този период. Но неговият първоначален вид - книжовна творба или надпис върху камък - трудно може да бъде установен.
Безпорно тази особеност налага своя отпечатък върху първия период от развоя на българската средновековна историческа мисъл и ни задължава да се спрем малко по-подробно на него.

"Прабългарските надписи са съвършенно самобитно явление, което стои уединено всред средновековната култура на съседни и по-далечни народи. Този факт не може нито да се отрече, нито да се омаловажи."
Така ги характеризира техният най-добър познавач и заслужил изследвач В. Бешевлиев. И наистина, тези надписи, чиято оригиналност в никакъв случай не би могла да бъде оспорена, нямат пряка връзка с гръцката и латинската епиграфика, а възхождат към общотюркската епиграфика и летописна традиция т.е. древнобългарската, от която я заимствали или унаследили тюрките. Те намират своето съответствие в старотюркските рунически надписи, открити в долините на реките Орхон и Енисей(началото на VIII в.). Наричат ги старотюркски защото са направени в рамките на разпадналия се вече Тюркски каганат и по нареждане от потомците на техните кагани( по-рано онези земи са били родина на хуните).(Г.Айдаров, Язык Орхонских памятников древнетюркской писмености VIII века, Алма Ата, 1971 г.)
Българските летописни надписи са съставени основно на гръцки език, който е бил официалният език на царската канцелария по това време(така е било във всички европейска страни тогава, официалните езици са били или гръцки или латински). Но има и два надписа на булгар-тюркски език, единият военно-инвентарен, другият в църквата Св.Четиридесет мъченици" в Търново, която е от Първото българско царство и е построено върхеу тенгрианско светилище. Базиликална църква, преустроена и ремонтирана от цар Иван II Асен. За тези надписи не се спори, макар че се мълчи, но има и още няколко, за които казват, че са на неизвестен език? На какъв ли "неизвестен" език са могли да говорят нашите предци българите?! Да, много сложна загадка..., ето този надпис например е такъв:

image

Надпис на неизвестен език, навярно "прабългарски", намерен в Плиска. Има още един от Русе, има и надписи върху керамика, върху графити, приложното изкуство и др.

Явно  имало и руническа книжнина на булгар-тюркски, тъй като се е писало и на други езици, готски, арменски..(великолепно е в това отношение полемичното съчинение на Чероризец Храбър, който дава сведение, че дори славяните не са били безписмен народ...).
Гръцкият език на българските надписи "представлява съвремената на тях жива говорима реч и последната стъпка на старото койне към новогръцки. В него не могат да се открият следи нито от преводи, нито от варваризиран гръцки език"(В.Бешевлиев).
Относно най-значителното историографско произведение от този период т.нар."Именик на българските канове", той сполучливо би могъл да се нарече и кратка българска царска хроника. Независимо от факта, че този изключително важен труд е достигнал до нас в преписи от XVI век, неговото съставяне съвсем основателно може да бъде отнесено към края на VII - началото на XIII век.

image

Именникът на българските Канове(Кан защото такава е била титлата на държавния глава преди покръстването. И съответно държавата каганат - царство.)


При това положение "Именникът" е и първата българска историографска творба, която ни е известна. Той е и основният ни източник от български произход за събития от миналото през VI - VIII век(преди отпечетването на сборника "Джагфар тарихи"); той е и основният извор от който черим сведения за едно от най-големите достижения на българската култура - летоброенето. Но особен интерес за нас представляват идеите и тенденциите, от които се е ръководил съставителят(по-скоро този който му е наредил съставянето) на този най-важен български историографски паметник. На преден план изпъква и доминира основната мисъл, която оправдава и в същото време обяснява появата на тази историописна творба - традицията за непрекъснатия исторически процес, на приемствеността, за древността на държавните традиции и славните деяния на предците.
Държавата на Кан Аспарух е част от плътта на на могъщата Стара Държава и на Кубратова България, като тяхна приемница и продължителка!

Трябвало да е ясно, че Византия сключила мирен договор и почнала да плаща данък на съсед, който не е някакво си току-що появило се племе, а държава , която произхожда от древна традиция и минава през могъщия Атила, нееднократно потавял империята на колене. Всъщност аз неотдавна си направих труда и макар да не съм специалист по календарите или математик, си направих една сметка със кръчмар...Оказа се че "Именика" има пряка връзка с историческия сборник от Волжка България "Джагфар тарихи" и извежда началото на българското управление към основателя на Първата хунска династия в Европа(оттатък Дунава) - Агарджа Дуло!
"... Като извадим тези 515 години от 680 г. или 681 г. или по-късна година от царуването на Аспарух отиваме точно във времето на царуване на основателя на Първата Хонската династия в Европа. А ако искаме да уцелим годината в която се качил на трона трябва отидем в някоя от годините на змията. Според Петър Добрев това е 165 г. Според Васил Златарски годината е 146-та. В "Историята на Джагфар" е дадена годината 150 год. като начало на царуването му. Можем да се доверим обаче на изричното упоменаване, че това е било годината на змията. ..." и още: "По интересното е че като прибавим към последната година на управлението на Авитохол-Агарджа -189 год., триста години отиваме директно в годините на царуването на Ирник(Бел-Кермек):
Линк:
atil.blog.bg/history/2012/08/17/svedeniia-za-bylgarite-ot-neizvestniia-period-na-imenika-na-.989142

Тъкмо тази насоченост на творбата - философска и историческа - ни дава основания да я характеризираме като първата известна творба с историческо съдържание. Идеите, които правят от "Именника" това което е, дават и облика на първобългарският период от историята на българската историопис.


Втори период (864 - 1762 г.)


Това е един твърде дълъг и разнолик период. И все пак ако трябва да избираме и да посочим едно общо название, може би най-оправдано е наименованието християнски период. Но в никакъв случай славянски, като опозиция на предшествуващият го български...!
Християнизацията на българи и славяни е двустранен процес. От една страна рязката и брутална промяна в духовната сфера довела до срив в българското общество, до унищожаването на изграждания в продължение на хилядолетия манталитет, до изненадващ психологически обрат. Умът и душата на българина били овладяни от неспокойствие и обърканост, смут и неяснота, дори от страх и безпомощност...Той бил откъснат от вярата на предците си и хвърлен в обятията на един непознат нему византийски бог, който вместо да покаже така хваленото християнско милосърдие("обичай ближния си"), не закъснял да покаже жаждата си за българска кръв.
Не бива обаче да пренебрегваме и другата страна на това явление или по-скоро процес. Налагането на християнството за единна и държавна религия - най-важната политическа изява на владетеля с понижено правно-държавно достойнство(тук пак имаме една саможертва подобна на цар Симеоновата от 21 век, все заради присъединяването към Европа...) княз Борис I - присъединило българите към общноста на християнските народи и ги направи съпричастни към към тази човешка цивилизация. Заедно с това течали и процеси за приобщаване  към най-различни византийски традиции...Например към византийската историографска традиция.
А каква била тази византийската традиция? Хрониката била онзи тип историческа творба, която отразявала най-добре особеностите на християнската историография.
Преплитането на историята на църквата с историята на държавата , т.е. вливането на Библията в светската история, изграждането на един универсализъм(той е продукт и на византийската политическа идеология), пълно господство на провиденцализма(Божията воля) като философска основа. Ето това са онези черти, които правят хрониките най-популярния тип исторически съчинения, господствували във Византия(до 1453 г.) и останали предпочитано четиво за гърците чак до войната за освобождение(благодарение на подкрепата на Русия, Франция и Англия 1821 - 1832 г.).(C.Mango, Byzantium. The Empere of New Rome, New York, 1980, p.193.)

Нека сега се опитаме да надникнем отблизо в българската християнска историопис. От онова, което е съхранено и оцеляло, добиваме убеждението, че в България е бил внесен и постепенно доизграден вкус, и то подчертан, към хронографията.
Подобно предпочитание не бива да ни изненадва. Българското общество е било готово да се обърне и е било заставено да се обърне(не бива да се забравя ролята на църквата) с лице към този най-популярен тип историческа творба.
До нас обаче не е достигнало и не разполагаме с летописно съчинение, което да обхваща продължителен, строго определен период от българското минало от това време, подобно на "Именника" от първия период. "Историкиите" на епископ Константин Преславски започват с Адам и завършват със съвременика на автора, византийският василевс Лъв VI Мъдри(886 - 912). Единственото известие за българите в този дълъг и отегчителен списък в трето лице е следното: "Никифор(I Геник) 3(години), а месеци 9. Него убиха българите на 27 юни." Да се чуди човек за български клирик и летописец ли става дума или за византийски чиновник...?! Та да не си чудим излишно защо след някое време България попаднала под византийска власт.
Но не всички са били като този епископ Слава Богу и в началото на този християнски период имаме време на възход и политически и културен и дори научен!

image

Прибори за писане - писало и мастилница, IХ-Х в., желязо и бронз, Археологически музей - Велики Преслав. Вляво: Златната църква, в чиято обител се помещава Великата българска школа във Велики Преслав, изображение в Симеоновия (Светославовия) сборник, 915/ 920 г., Държавен исторически музей-Москва. Вдясно: Заглавна страница от "Шестоднев" на Йоан Екзарх, препис от ХIII в., Държавен исторически музей-Москва
www.segabg.com/article.php


Достатъчно е да назовем две или три личности от български и то аристократичен произход - Черноризец Храбър(Маркар Макидан), Климент Охридски и Йоан Екзарх. Ето два пасажа от Йоан Екзарх:
"...Ето и ти, годподарю, княже мой, славни Симеоне христолюбче, не преставаш да дириш неговите [божествените] повели и творения, като искаш с тях да се украсиш и славиш. Защото така и у нас има обичай, когато преданият роб види, че неговият господар е извършил нещо добро, то би желал не само той, като знае, да се радва и украсява, но би желал, ако е възможно, и другите да чуят. Защото ако онези, които се насищат с пиене и ядене, са румени и весели, то колко повече онзи, който се храни с мисъл, като се взира в божиите дела и се украсява с тях, би желал и други да биха го видели и възприели. ..."

Из "Шестоднев" на Йоан Екзарх (IХ-Х в.)

И другото:

"...Едни от удоволствията са душевни, а другите - плътски. Душевни са онези, които са присъщи само на душата сама по себе си, например каквито са [удоволствията] от заниманията с науката или от съзерцанието. Плътски пък са тези, които се получават чрез участието на душата и тялото и поради това се наричат плътски. Такива са [удоволствията] от храненето, съвокуплението [и други подобни]. Никой обаче не може да намери удоволствия, които са свързани само с тялото. От друга страна едни от удоволствията са истинни, а други - лъжливи. Едни от удоволствията са свързани само с ума и се отнасят до образоваността и до разума, другите пък са свързани с плътта и се получават посредством сетивата. ..."

Из "Небеса" на Йоан Екзарх (IХ-Х в.)


Ето и още един красноречев цитат от друг средновековен писател :

"...Причините за покварата . . . трябва да се премахнат чрез правилното учение . . . Необходимо е да се знае, че само старите трябва да обучават младежите, като отначало започнат да обясняват всичко правилно. И никой да не се надсмива над това, [което казвам], защото писмеността се поквари не от старите, а поради обучението от ленивите и злите. Ето защо тя трябва да се излекува от онова, от което се е покварила. Ако ли някой, при все че е стар, притежава младежка незлобливост и старчески разум, чрез тези средства той може най-бързо да унищожи корените на разтлението . . . А относно труда аз пак ще кажа: Щом толкова много труд влагат тези, които непосредствено обучават децата, би трябвало да се намерят мнозина, които да умеят да тълкуват книгите - разбира се, с помощта на етимологията. Обаче твърде малцина са учени . . ."

Из "Разяснено изложение на буквите" на Константин Костенечки (1380-1431)


Развитието на българската хронография като че ли върви по една линия - творби, отразяващи отделни събития, често пъти без връзка помежду си, чиято най-добра изява е т.нар. "Безименна българска хроника"(XV в.), в нея разказът започва от 1296 г. и завършва с 1417 г., без да бъде цялостен и здраво обвързан.
И все пак се забелязват усилия в някои летописни творби, където техните автори са имали амбицията да представят българската история от нейното начало(?) до тяхното съвремие. Става дума за онзи тип историографски творби наречени - апокрифни летописи. Според мен те са били встрани от официалната книжнина и затова не са били прочистени докрай...Но пък от друга страна те са плод повече на устните предания или на ръкописи от "втора ръка" на опозицията на официалната власт. Истинската и достоверна, документална, книжнина е била в царската канцелария и по манастирите, в черквите(кондиките), в домовете на аристокрацията...Тази книжнина в по-голямата си част е била в наличност към края на 14-ти век заедно с материалните български съкровища. Една част от нея бива унищожена от пожарите на войните и разоренията, другата част - прочистена от гръцкото духовенство в интерес на "мегали идеята" им или от завист и злоба.

Принос към средновековната българска историография имат и българите - католици. Културната дейност на българите-католици (свързана и с политическите им изяви) е била свързана на първо време с Босненската католическа църква, а след това ръководена от Custodia Bulgaria с нейните епархии - Софийска, Марцианополска и Никополска. Оформила се българска католишка интелегенция, която получавала своето образование преди всичко в Италия - Рим, Флоренция, Болоня,, Неапол, Перуджа, Лорето. Тъкмо тези среди от българският народ са излъчили няколко видни политически и културни дейци, оставили трайни следи в българската история от XVII - XVIII век. - Петър Парчевич, Петър Богдан, Филип Станиславов и др.



Следва продължение





Гласувай:
7



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 5113929
Постинги: 546
Коментари: 2601
Гласове: 3500
Архив
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031