Прочетен: 16095 Коментари: 14 Гласове:
Последна промяна: 25.11.2014 18:34
Tази история е една от най-потресаващите драми в хрониките на кръвното отмъщение. Една българска вендета, разиграла се в тъмните години на турското робство.
Води се Кримската война. Конфликтът е между Русия, от една страна, и Турция със съюзници Франция, Британската империя, Сардинското кралство и Графство Насау. През март 1854 г. руските войски форсират Дунава и се съсредоточават в Северна Добруджа. През май обсаждат Силистренската крепост. В края на същия месец започва прехвърляне на англо-френски части във Варна, която става главна база за действие срещу Кримския полуостров. До началото на юли французите са вече 50 000, а англичаните - 20 000.
В края на лятото е организирана разузнавателна експедиция, която да обходи местностите между Русе и Силистра. Тръгват трима френски офицери с местни водачи, охрана и обслужващ персонал. Групата минава през Тутракан и стига село Сребърна. Тук среща бакалина Стефани, грък, родом от Бургас. Отваря се дума за някой си Янчо, който живеел наблизо и бил страшен човек. Стефани категорично отказва да ги заведе при него.
Домът му е прокълнат, кръсти се елинът. Там обитава смъртта, с ужас в очите добавя той. Чужденците обаче отиват на гости на мистериозния Янчо.
Виждат здрава ограда, обиколена с ров. Зад нея - широк двор, застлан с плочи. В дъното - къща. Пълна тишина. Мяркат се сенките на две жени. Младата кърми дете. Само оседланият жребец нарушава хармонията на този застинал свят. Тук, в мъртвия дом, пришълците чуват житието на "светия разбойник" Янчо.
Баща му бил изкусен рударин в Търново. Видинският паша го направил управител на мините край Сребърна, където се родило момчето. До 18-годишната си възраст Янчо прекарал в Карлуковския манастир. Сетне се прибрал в бащиното имение“ Караорман”. Водил волен живот сред табуни коне, песни и хора. Дните му били осветени и от една голяма любов.
Когато баща му починал, Янчо се върнал в Сребърна и решил да се задоми с изгората си Мария. Венчавката трябвало да стане в Разград, а веселбата в селото. Едно мислил Янчо, но друго била отредила съдбата. Свещеникът ги благословил и цялата сватба потеглила за трапезата.
Всичко било наредено, не бил предвиден само пашата, който пътувал от Видин за Силистра. За конак неговите хора посочили къщата на младоженците. Събитията се развили с шеметна бързина. Пашата изпратил Янчо уж по "царска работа" в Силистра. После предложил на Мария да приеме исляма, като й обещал най-личното място в харема. Тя отказала.
Турчинът я изнасилил, отрязъл й езика, извадил й едното око.
Така я намерил Янчо - озлочестена, онемяла, полусляпа и полудяла. На вечно мълчание насилниците осъдили и майка му.
Българинът се заклева в хляба и солта, в кръста и сабята, в костите на баща си и честта на рода си, в спасението на душата си, че злото ще бъде стократно отмъстено. Заклева се в Бога и Дявола!
От някакъв унгарски офицер Янчо купува два шестстволни пистолета, най-модерна направа. С друг немец пък разменя кон срещу карабина. За себе си избира жребец от табуните на Караорман. Накратко - Янчо се венчава за оръжието. Ще вдига кървава сватба!
Първо ликвидира пашата, който става началник на Силистренския гарнизон. Отвлича го, убива го и отрязва показалеца на дясната му ръка. Пръста, с който е ослепил Мария. Сетне идат жертва подир жертва, смърт подир смърт. Силистра, Шумен и Видин е страшният триъгълник на Янчовата вендета.
Поробителят настръхва. В столицата на падишаха дават за главата му 12 кесии с жълтици. Пред французите Янчо казва, че досега е отнел 35 живота. Знакът винаги е един и същ - показалецът на дясната ръка. Показалецът, сочещ мъст.
Хайдутинът реди трофеите в зловещ гердан от човешки пръсти, който заедно с детето, родено от жена му, не бива да му дава покой. Стократна разплата! Ни повече, ни по-малко!
Тази история е разказана в книгата “Сватбата на Хайдут Янчо”, която излиза в Браила през 1863 г. Със средства на благодетеля Скарлат Войводов тя е отпечатана в Румъно-българската типография на Христо Ваклидов.
След текста е отбелязано: “Съставена от I. Laprade”. И отдолу: “Преведена от едного Българина”.
Загадъчен автор и загадъчен преводач.
Според историка Димитър Страшимиров автор на повестта е французинът Пиер Марен Виктор Ришар дьо Лапрад (1812-1883). Той дебютира като поет през 1839 г. През 1845-1846 г. предприема исторически проучвания в Италия. Връща се, награден е с Почетния легион и от 1847 до 1861 г. ръководи катедрата по литература в Лионския университет. През 1858 г. е избран за член на Френската академия.
Нито едно от многото му имена не съвпада с буквата I, вероятно печатна грешка. Съвпада обаче подписът Laprade, от чието име се води повествованието.
А кой е преводачът, скрил се зад “едного Българина”? За щастие той е оставил и инициалите си - И. И. М., които са закодирали името Иван Иванов Мънзов (1842-1918). Когато се хваща с превода, Мънзов е неопитен, наскоро е завършил букурещката гимназия “Св. Сава”. Справя се обаче достойно, въпреки че текстът е далеч от съвършения превод. За Мънзов не е била важна "високата литература", а проблематиката.
“Сватбата на Хайдут Янчо” подготвя българския дух за въстанието през 1876 г. Възрожденецът Пандели Кисимов разказва за една неочаквана среща между група четници и двама селяни, баща и син. Войводата вади няколко книги и се обръща към момъка: "Тъзи е Хайдут Янчу, тъзи е Райна княгиня, тъзи е Стоян войвода... И утре да додиш тука пак на туй място и да ми разкажеш какво става в село и какво правят турците", заръчва комитата.
Над празни софри и пълни револвери е четена “Сватбата на Хайдут Янчо”. Осанката на отмъстителя с калпак, бяла риза, везан елек и силях - цяла оръжейна, е нажежавала въздуха. Изопвала е нервите. Възпламенявала е чувствата. Димитър Страшимиров пише: “Кой не помни за тоя чудесен Янчо! Кой революционер от миналото не е треперил, докато не изчете докрай неговата страшна история! Кой не се е кръстил в бунтовната идея само чрез него!”
източник: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1657465
Ще го популяризирам сред десетки познати тук и във vbox7.com - наистина сред десетки днес и утре.
Разбира се, си го архивирам и добавям - може би до месец - най-много два аз също ще направя един постинг за българското, той също ще е героичен и покъртителен!
Това е постинг-попадение и находка.
Блеят четящите, блеят ако не го оценят!
- Много силен постинг - исторически съдържателен, впечатляващ и потресаващ!
Ще се запозная и с други твои постинги и дано има повече такива стойностни в блог.бг за блеещите четящи :) -:) - защо не и аз - една от тях...
- С интерес ще следя и продължението!
Всъщност viva1122 ако те интересува тази тема, аз имам такава поредица тук! За хайдутството:
http://atil.blog.bg/history/2012/06/12/bylgarskoto-haidutstvo.966966
Това горе е линк към началото...
Разликата между сегашните и тогавашните българи е първо в битието а после и в съзнанието. А не толкова в политическите и националните права. Или робствата.
Българина тогава не е бил атеист и безбожник!
Второто главно нещо и разликата с днешното време е неговият бит и култура, основанията на живота му!
Като свободен народ, вече с политическа и национална свобода българите имали база върху, която да се развиват и се съревновават успешно с другите европейски народи. Което изненадвало мнозина тогава , и от Европа, и от Русия и от Америка дори.
Робите не са способни на такива неща, ако не са били Балканските войни и Първата световна война да счупят краката и да подрежат крилата на България, след двадесетина години, ние щяхме да почнем да делим мегдан с Англия, Франция, Русия...
Както е било през Средновековието. После стана по-лошо - комунизма почна да ни източва кръвта и мозъка и така до днес...!
Ние не можем да сме като румънците или сърбите, гърците, ние или сме най-отгоре или не сме на себе си...Това е заложено у нас изначално!
По време на турското робство, българите не се считали за по-долни а обратното, затова и не искали да станат турци. Например. Аз това съм чувал от старите хора.
Ние и сега като отидем и се смесим с хората по света виждаме, че никой от тях не е по-горен или по-качествен от нас. Сам по себе си.
Значи тук в България изкуствено ни мачкат и подлагат на геноцид и деградация!
И понеже няма елит който да организира нещо и да поведе хората на борба, младежите не виждат алтернатива и се спасяват навън?!
А не че бягат, ако не "избягат" какво ще стане - ще вегетират и деградират тук...Това ще стане.
Та който иска промяна от тук трябва да почне, това означава - смяна на системата. Най-лесно чрез Търновската конституция!
Българина тогава не е бил атеист и безбожник!
Второто главно нещо и разликата с днешното време е неговият бит и култура, основанията на живота му!
Като свободен народ, вече с политическа и национална свобода българите имали база върху, която да се развиват и се съревновават успешно с другите европейски народи. Което изненадвало мнозина тогава , и от Европа, и от Русия и от Америка дори.
Робите не са способни на такива неща, [...]
Та който иска промяна от тук трябва да почне, това означава - смяна на системата. Най-лесно чрез Търновската конституция!
За смяна на системата, трябва да се смени мисленето на хората. Мисленето..., което също ерозира... Брод назад няма, защото философията на живота, ценностната система, е вече друга и връзката е прекъсната.
След това още два пъти, но следващите се оказаха РУШИТЕЛИ А НЕ СТРОИТЕЛИ. Тези от 1944 г. и от 1989 година!
Но тук му е мястото да спомена и във връзка с публикацията, че и този отмъстител не се появил от нищото и на празно място. Т.е. традицията в много отношения и области на живота не била прекъсната.
.............
Някой чувал ли е например за Пеньо войвода от родния край на баба ми Пена?
Пеньо Чернеоолу, при когото е чиракувал Филип Тотю. Моят любим герой - българската нинджа?!
Пеньо бил ратай у някой богат турчин от с. Крън, на когото работил няколко години. Турчинът освен че нему платил, а го набил отгоре. След време Пеньо го среща в гората, насича го с брадвата, натоварва го на колата и натирва воловете към дома му, а той образува малка чета от Кольо Аджара, Дянко Стамата, Матьо Руканя, Неделчо Бързела, все шипчанци, Кольо Дзъна от Енина, Неделчо от Милево, Иван Асана от Габровско и Петко Ракаджията и Иван Донкоолу от с. Розово. Смел, бърз и съобразителен, подвизите на Пеня са безбройни. Закрилял бедните. Така например на Благовещение всяка година той задължавал кръчмаря дядо Стайко от Шипка да раздаде на бедните в селото риба и после лично проверявал как е изпълнено
нареждането му. Вземал добитък от богати турци и го раздавал на бедните българи, придружавал кервани със стоки до Цариград, пазел жетварки по полето.
Пратена била специална войскова част да го улови, но главатарят й Риза ефенди сам попада в неговите ръце. Най-после чрез хитрост, че нищо не ще му сторят,ако се прибере и заживее мирно в селото, турците го примамват, той слиза, почва да си строи къща и когато била готова и се навел да види тегли ли коминът, подкупеният майстор го убил.
За подвизите на Пеня Чернеоолу народът също е съчинил няколко песни, които също са съхранени в казанлъшкия музей.
2. Балкарска кула
3. Двери БГ(Православен сайт)
4. Велики учени(нобелисти) за вярата в Бога
5. Профила ми във Фейсбук
6. Истината за българите от Старото Отечество
7. Страницата на Джагфар Тарихи
8. ЖИВAТA ПAМЕТ: Блог за българска история + Чaсти от неиздaдените у нaс 2 и 3 том нa сборникa Джaгфaр тaрихи - нa бългaрски и руски език
9. ВЪЛЧИ ВЪРВИЩА (групата ми във Фейсбук)
10. Канала ми в ю туб