Димитър Амбарев е православен свещенник, виден български антикомунист, политически затворник и активист за човешки права.
Роден е на 11 септември 1944 г. в гр. Пловдив. Основно образование придобива в родния си град, след което учи в семинарията в Черепиш и в Софийската духовна семинария "Св. Йоан Рилски"Пловдив, България
Починал: 2 юли 2014 г. (69 г.)София, България
Бащата на отец Амбарев е бил цанковист преди 9 септември 1944, а след девети е дългогодишен затворник и лагерист. През 60-те години на миналия век Амбарев, едва десетинагодишен, е подложен на тормоз заради “фашисткия” си баща. Това е важната причина, поради която по-късно избира пътя на духовничеството в Преображенския манастир.
Завършва Духовната академия. Ръкоположен за свещеник през 1972 г.
През 1975 г. прави непредпазливо изказване в приятелска компания. Арестуван е с обвинение, че иска да взриви паметника на Альоша (паметника на Съветската армия на Бунарджика в Пловдив). Едва през 1984 г. получава съдебна реабилитация.
През 1988 г. е поканен от отец Топузлиев за съучредител на Дружеството за защита правата на човека в България, но отказва заради присъдата, която е имал. През 1989 г. обаче е сред създателите на Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности заедно с Благой Топузлиев, Христофор Събев и др. Отец Амбарев беше свещеник в Града на истината - 1990 година.

                                ...........................................................

 Голяма част от привържениците на монархическата форма на управление, а и нейните противници, не съзнават изначалната онтологична същност на идеята "монархия". Нейната истинска стойност в мистико-психологическата и връзка с християнската религия. Именно в този синтез се преодолява основният конфликт между морала на личността и на колектива. Монархията е благословена от Бога форма на държавно управление.
В Стария завет Бог разрешава на евреите да си изберат цар и по този начин полага началото на монархията в библейски план. Старозаветните царе са били помазвани с осветен елей и по този начин овластявани за благодатно служение. Те не са се смятали за божествени потомци, подобно на останалите езически царе, а за проводници на Божията воля.

Старозаветната форма на избиране, помазване и овластяване на цар е колкото проста от ритуална гледна точка, толкова по-сложна от държавно-правна и народопсихологическа. Подробностите около избирането и поставянето на Саул, Давид и Соломон за царе на Израил са детайлно описани в Стария завет. И тук се забелязва една обща черта, характерна за монархията като благословена от Бога социална система. А именно - дали посредством жребий, дали по стечение на обстоятелствата, но във всеки един случай Бог се намесва и повлиява на избора и овластяването на Царя. Известно е, обаче, че при всяко поставяне на цар в Древния Израил е било необходимо и всенародно делегиране на избраника. Известни са и трудностите около поставянето на цар., какт она Саул, така и на Давид. И въпреки, че и в двата случая народът не е бил съвсем съгласен с избаниците, Бог е наложил Своята промислителна воля. От казаното до тук става ясно, че делегирането на Царя от народа и неговите старейшини е един по-скоро формален акт, докато решаващ за избора е Божият всемъдър промисъл, нежели неустановената и капризна воля на народа.

Новият завет възприема старозаветното схващане за управлението, но му придава по-широк, философски и универсален характер, като разглежда проблема за властта вообще. Така неговото отношение към властта се оформя на основата на ново понятие - "Царството кесарево", призвано не само да съжетелствува, но и да хармонира с "Царството Божие". Или както сам Исус Христос казва: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу"(Мат 22:21). Подобно на царството Божие, царството кесарево се оглавява от една личност. По-късно аналогията между Небесния цар - Христос и земния се потвърждава и от ритуала на православната църква за коронясване на Цар. И двете царства са изградени на йерархичен принцип, като в основата на казуистичното законодателство лежи безусловният, категорично-императивен Божи закон. Разбира се, тук става дума за един истински Цар, който следва Христовия апел: "Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец".
След признаването на християнството за позволена религия през 313 г., мнозина монарси възприемат евангелската повеля и осъществяват благодатно сътрудничество между институциите на Държавата и Църквата, което довежда до подем и двете. Така на Изток се обособяват особен вид монархии, които по-късно Н.Бердяев ще нарече "православна монархия".



Православната църква създава специфичен ритуал за миропомазване на Цар. Особеното в него е, че той е съвкупност от няколко чинопоследования. В самото  начало на церемонията, архиереите отслужват молебен за здраве и дълголетие на бъдещия цар, след което престолонаследникът гласно изповядва символа на православната вяра пред народа. Чак след това започва същинската коронация или т.нар. "венчание" за царството. Началното благословение е също като при св. тайнства: "Благословено Царството на Отца и Сина и Светаго Духа..." , което говори, че извършваното чинодействие има силата и авторитета на тайнството, т.е. при него се дават благодатните дарове на Св.Дух. Същността на това последование е в поставянето на "венец" или корона върху главата на бъдещия помазаник. Православният ритуал по Коронацията представлява тържественно-радостен комплекс от молитви и песнопения, напомнящ на новокоронясания цар за неговите задължения пред Бога, но и за грижовността и любовта, които трябва да проявява към народа си. Така, както Христос отдаде Себе си за падналото под греха човечество, така царят трябва постоянно да насочва своите сили, стремежи и желания в безкористно служене и пълно себеотдаване на поверения му от Бога народ. Ритуалът завършва с Божесвена литургия, по време на която коронясаният Цар бива миропомазан и причестен с пресветите Тяло и Кръв Христови.

Чрез това освещаване на монархията царуването придобива нова същност и нов смисъл. Властта на Царя не е делегирана от народа, а от Бога. Затова тя не е абсолютна, а ограничена от християнската правда. Тя е служение не на своята воля, а на волята на Бога. В тоз исмисъл, монархът няма право на власт, а зъдължение на власт.
В този благодатен съюз се преодолява изначалният конфликт между Царството Божие и Царството кесарево. Нещо повече - в него се извършва промислително въвеждане на Царството кесарево в Царството Божие.
Изхождайки от своята променена същност, православната монархия си поставя и други цели, различни от тези на всяка друга форма на управление. При нея републиканските цели - свобода, равенство и братство, са вече даденост в Христа, докато целта на другия тип монархии - могъщесвото, бледнее пред могъществото на Царството Божие, над което и "портите адови не ще надделеят". Целта на православното Царство съвпада с целта на всеки християнин и на Църквата Христова - спасение на всички вярващи. Тази цел не е утопична.  В нея се съдържат както грижа за тялото, така и грижа за душата.
В нея се съдържа радостта от предвкусването на Царството Божие още тук - на земята.


Отец Димитър Амбарев,
публ. в сп."Борба", 1996, бр.1, кн. 121, изд.на БНФ, Chicago.



Коментара за мен е излишен, тук в блога съм сложил цяла поредица, като блог-вълна за Царство България и борците срещу него... То отдавна и за патките стана ясно кой за какво се бори и какви цели преследва. Защото в пороя от думи и научни обяснения нито делата могат да се скрият, нито събитията, фактите и последствията от тях.

                                   ...............................................




Борис IV е новият престолонаследник и бъдещ цар на българите. Това щеше да е реалност, ако България беше монархия и у нас действаше Търновската конституция. След смъртта на княз Кардам неговият по-голям син Борис Търновски наследява короната от дядо си Симеон. Макар че сме република произлязла от незаконната НРБ , Симеон Сакскобургготски, кралските дворове по света, роялистите у нас, Светият синод на Българската православна църква, както и някои специалисти по държавен протокол смятат, че титлата „Цар на българите" остава за Симеон и за неговите наследници.
На 12 октомври тази година Борис Търновски ще навърши пълнолетие. Докато дядо му е жив, той ще бъде титулуван като Негово Царско Височество Борис, Княз Търновски и Херцог Саксонски. След като Симеон II почине, Борис вече може да бъде възприеман като Негово Величество цар Борис IV. Царстването му ще е символично, за радост на републиканците и техните четири власти а не действащо.

Монархията е благословена от Бога форма на държавно управление. И при жив цар си избираме боже спаси ни- президент, подвластен на... дявола

Аз не знам колко от президентите ни са подвластни на дявола, но досега не съм бил горд от нито един български президент. В България нещата са почти тотално объркани а с оправянето на обърканото явно, че никой не се зае, когато уж комунизма паднал. Дори има един доста правдив документален филм по този повод - "Подмяната". Думата е вярна, защото вместо Промяна след 1989 г. у нас се извърши - Подмяна.
Всички управляващи политически сили оттогава до сега се съгласиха и приеха тази Подмяна. Това се отнася и за НДСВ, което отначало беше основано и оглавено от цар Симеон Втори - явно с по-други намерения и цели отколкото се получи на практика. По-късно царя се оттегли от него и от партийната политиката, но на монархическите политически движения и партии беше нанесен смъртоносен удар. Каквито и да са били те, тъй като и там половината бяха създадени от подставени лица с цел контрол и разпиляване на гласове..., крайната цел на явно е била да не се изпусне "баницата" и монопола на властта в страната! А царя тръгнал ужким да ни спасява , да се жертва, и да ни вкарвал в ЕС и НАТО... Саможертвата му много ясно, че от никого не беше разбрана и приета, тъй като и през това време, опита за убийство на цял един народ продължи. От една страна му се източваше кръвта и мозъка, т.е. младите хора отидоха да работят, творят и да се възпроизвеждат в чужди страни а самата държава беше докарана до едно жалко и окаяно състояние в каквото не е била никога като суверенна или полу-суверенна страна в своята дълга история... Кой го направи това и с какво цел - историята ще се произнесе един ден, сигурно! Сега пропагандата развива всякакви тези и посочва най-различни виновници и най-различни външни сили, които стоели зад тях. Според мен виновниците са тези, които са вземали решенията и които са били на власт. Също и тези, които постоянно са ги избирали и са им осигурявали властови конфорт и пълен монопол над четирите власти в републиката.

Интересен е и казуса с въвеждането на Вероучението в училищата. Републиканските власти явно предпочитат под властта си атеисти и неграмотни в религиозно отношение хора. Те изпитват сякаш някакъв страх и опасение от силните духом и просветени християни... Напоследък заявяват, че трябвало да забравим вообще думата "Вероучение" а да мислим за предмета "Религия", където всички ще получават подредена от тях информация за всички религии. Вероятно крайната цел на занятието е всички да бъдат изравнени и в религиозно отношение и икуменизма да победи и той по цялото земно кълбо...
А като му мине модата или ползата и на него, кой знае... Във всеки случай тукашните бивши комунисти и комсомолци, сега - прогресивни демократи, пак ще се пишат за по-големи католици и от папата...